Олимп

— Това е нашият проблем. Докато някаква част от вашия човешки род не си върне родовата ви памет, не можете да се борите със Сетебос, не можете да го разберете. Не можете да разберете самите себе си.

— Защо това да ни е проблем, Просперо?

Старецът отново въздъхна.

— Ако Сетебос изяде човешката болка и паметта на този свят, енергийния ресурс, който наричам „умана“, този свят ще бъде физически жив, но духовно мъртъв за всяко разумно същество… включително за мен.

— Духовно мъртъв ли? — повтори Харман. Знаеше думата от четивата и сиглирането, дух, духовен, духовност, мъгляви идеи, свързани с древни митове за призраци и религия — те просто бяха абсурдни от устата на тая холограма на логосферен аватар, хитроумен продукт на някакви древни софтуерни програми и комуникационни протоколи.

— Духовно мъртъв — потвърди магът. — Психически, философски, органически мъртъв. На квантово равнище живият свят записва повечето разумни енергии на обитателите си, Харман Ардиски — любов, омраза, страх, надежда. Подобно на магнит, който се ориентира към северния или южния полюс. Полюсите се променят и изчезват, но записите остават. В резултат съществува реално енергийно поле — въпреки че по-трудно се измерва и регистрира от магнитосферата, която образува планета с горещо въртящо се ядро, защитавайки живите си обитатели със своето силово поле от най-суровите реалности на космоса. Споменът за болката и страданието по същия начин защитават бъдещето на една разумна раса. Това говори ли ти нещо?

— Не.

Просперо сви рамене.

— Тогава приеми думата ми на вяра. Ако изобщо искаш да видиш Ада жива, ще трябва да научиш… много неща. Навярно прекалено много. Но след като ги научиш, поне ще можеш да се включиш в борбата. Може би няма надежда, обикновено няма, когато Сетебос започне да поглъща паметта на един свят, ала поне можем да се съпротивляваме.

— Защо те е грижа? — попита Харман. — Какво значение има за теб дали хората ще оцелеят? Или тяхната памет?

Магът леко се усмихна.

— Ти за какъв ме взимаш? Да не мислиш, че съм само функция на стари имейли, иконка на древен интернет с жезъл и роба?

— Не знам какво си, по дяволите — призна Харман. — Холограма.

Просперо пристъпи към него и силно го зашлеви.

Харман се олюля и зяпна. Вдигна ръка към парещата си буза и сви юмрук.

Старецът се усмихна и вдигна жезъла.

— Ако не искаш да се свестиш след десет минути на пода с най-отвратителното главоболие през живота си, даже не го и помисляй.

— Искам да се прибера при Ада — бавно каза Харман.

— Опита ли се да я откриеш с функциите си? — попита магът.

Харман премигна.

— Да.

— И някоя от функциите ти работеше ли тук във вагона, или по-рано в джунглата?

— Не.

— И няма да работят, докато не овладееш останалите си функции. — Просперо се върна на стола си и предпазливо се отпусна на него.

— Останалите си функции… — започна Харман. — Какво искаш да кажеш?

— Колко функции си овладял?

— Пет. — Едната беше известна на всички от векове, търсещата функция, която включваше хронометъра, ала Сави ги бе научила на още три. После сам беше открил петата.

— Изброй ги.

Харман въздъхна.

— Търсеща функция, близка мрежа, далечна мрежа, обща мрежа и сиглиране — четене с длан.

— Ти овладя ли общата мрежа, Харман Ардиски?

— Не. — Имаше прекалено много информация, прекалено големи „дължини на вълните“, както се бе изразила Сави.

— Смяташ ли, че старостилните хора, истинските старостилни хора, твоите непроектирани и непроменени предци, са имали пет такива функции, Харман Ардиски?

— Ами… не знам. — Изобщо не беше мислил за това.

— Не са имали — мрачно заяви Просперо. — Ти си продукт на четири хиляди години генетично експериментиране и нанотехнологично кърпене. Как откри сиглиращата функция, Харман Ардиски?

— Ами… просто правех опити с мислени образи, триъгълници, квадрати и кръгове, докато една комбинация не подейства.

— Така каза на Ада и другите, обаче ги излъга. Как всъщност се научи да сиглираш?

— Сънувах кода на сиглиращата функция — призна Харман. Беше прекалено странно, прекалено ценно, за да го разкрие на другите.

— Ариел ти помогна със съня — отново едва забележимо се усмихна магът. — Започвахме да губим търпение. Искаш ли да отгатнеш колко функции има в клетките, кръвта и мозъчната си тъкан всеки от вас, абсолютно всеки един „старостилен човек“?

— Повече ли са от пет?

— Сто — каза Просперо. — Точно сто.

— Научи ме на тях. — Харман пристъпи към него.

Старецът поклати глава.

— Не мога. Няма да го сторя. Обаче въпреки това трябва да ги овладееш. Ще ги научиш по време на това пътуване.

— Движим се в грешна посока — рече Харман.

— Моля?

— Ти каза, че айфелбанът ще ме отведе на европейското крайбрежие, където започва Атлантическият пролом, но в момента се движим на изток, в обратната посока.

— След две кули пак ще завием на север — отвърна Просперо. — Нямаш търпение да пристигнеш, а?

— Да.

— Потърпи. Обучението ти ще се състои по време на пътуването, не след това. Твоя ще е промяната на всички промени. Повярвай ми, не бива да поемеш по прекия път — през проходите на някогашния Пакистан, пустошта, наречена Афганистан, на юг покрай Средиземноморския басейн и през Сахарските тресавища.

— Защо? — попита Харман. Тримата със Сави и Деймън бяха летели на изток през Атлантика и после над Сахарските тресавища до Ерусалим, след това бяха продължили с трактор в сухия Средиземноморски басейн. Едно от малкото места на Земята, които познаваше. И искаше да види дали синият тахионов лъч още се издига от Планината на Храма в Ерусалим. Старицата бе казала, че той носи цялата кодирана информация за всичките й изчезнали съвременници отпреди хиляда и четиристотин години.

— Калибаните са на свобода — осведоми го Просперо.

— Нима са напуснали Басейна?

— Освободени са от старите си окови, центърът изгуби контрол. В света се възцарява чиста анархия. Или поне в част от света.

— Тогава къде отиваме?

— Търпение, Харман Ардиски. Търпение. Утре ще прекосим една планинска верига, която, струва ми се, ще отговори на много твои въпроси. Оттам ще навлезем в Азия — където ще видиш творби на могъщи мъртви хора, после на запад и пак на запад. Проломът ще почака.