Олимп

изтъркана книга, подвързана с кожа.

Когато Харман се обърна да го заговори, да настои по-решително да го върне в Ардис, стареца го нямаше, нямаше я и книгата. Харман поседя няколко минути на масата, без да обръща внимание на джунглата, която се ширеше на триста метра под движещия се със скърцане вагон. После — само за да хвърли още един поглед на горния етаж, каза си той — се замъкна по желязното стълбище, постоя, вторачен в голямото легло, и се строполи по очи върху него.

Когато се събуди, беше нощ. Светлината на луната и пръстените нахлуваше през прозорците в странната спалня и обагряше кадифето и месинга така, сякаш бяха покрити с бели райета. Харман отвори вратите и излезе на терасата.

На триста метра над джунглата въздухът бе хладен, постоянно духаше заради движението на вагона, но въпреки това го връхлетя влажността, жегата и органичните миризми на целия зелен живот долу. Върхарите образуваха плътен килим, огрян от пръстените и три четвърти луна, от време на време се донасяха странни шумове, доловими въпреки постоянното бръмчене и скърцането на дългото въже. На Харман му трябваше цяла минута, докато се ориентира по е– и п-пръстените.

Беше сигурен, че допреди няколко часа — бе спал доста — вагонът се е движил на запад, ала сега нямаше съмнение, че се плъзга на север-североизток. Виждаше осветения от луната връх на една от айфелбановите кули, който едва се подаваше на югозападния хоризонт, посоката, от която трябваше да идва той, друга се приближаваше на по-малко от трийсет километра на североизток. По някое време, докато беше спал, вагонът явно бе сменил посоката си на някакво разклонение. Географските му познания бяха почерпени от книгите, които се беше научил да чете — и бе абсолютно сигурен, че допреди няколко месеца е бил единственият старостилен човек на Земята, имащ каквито и да било географски представи, дори само това, че Земята е кръгла — но никога не беше обръщал голямо внимание на тоя субконтинент с форма на стрела на юг от някогашната Азия. И все пак човек не трябваше да е картограф, за да разбере, че ако Просперо е казал истината, ако целта му е брегът на Европа, където започваше Атлантическият пролом по четирийсетия паралел, вагонът се движи в грешна посока.

Нямаше значение. Харман нямаше намерение да остане в това странно превозно средство дългите седмици или месеци, нужни, за да измине целия тоя път. Ада се нуждаеше от него незабавно.

Той крачеше напред-назад по балкона, като от време на време се хващаше за парапета, когато вагонът се разлюляваше. На третата обиколка забеляза железните пръстени, които минаваха по стената на структурата. Прехвърли се през парапета, хвана се за един от пръстените и стъпи върху стълбата. Под него нямаше нищо освен триста метра въздух — чак до върхарите на джунглата.

Стълбата водеше до покрива на вагона. Той се закатери нагоре и се изкачи на плоския покрив.

Изправи се внимателно, като разпери ръце за равновесие, когато вагонът се разклати, издигайки се над един хребет към мигащите светлини на следващата айфелбанова кула, вече само на петнайсетина километра. На хоризонта се появи планинска верига — снежните й върхове почти сияеха на светлината на луната и пръстените.

Ободреният от нощта и скоростта Харман забеляза нещо. На метър пред предния край на вагона се очертаваше бледо искрене, едва доловимо замъгляване на луната, пръстените, и гледката долу. Той отиде дотам и протегна ръка колкото можеше повече.

Там имаше силово поле — не силно, пръстите му минаха през него, сякаш пробиваше еластична, но пропусклива мембрана, което му напомни за входа на булаторията на Просперовия орбитален остров, но достатъчно, за да отклонява вятъра от тъпата и неаеродинамична страна на вагона. Пръстите му усетиха истинската сила на вятъра, който изтласкваше дланта му назад. Явно се движеха по-бързо, отколкото му се струваше.

След около половин час, през който се разхождаше по покрива, слушаше бръмченето на въжетата, наблюдаваше приближаването на следващата айфелбанова кула и разработваше стратегии за завръщането си при Ада, Харман се спусна по стълбата, скочи на балкона и влезе в апартамента.

Просперо го чакаше на първия етаж. Седеше на същия фотьойл, стъпил върху отоманката, разтворил голямата книга в скута си и оставил жезъла до дясната си ръка.

— Какво искаш от мен? — попита Харман.

Старецът вдигна поглед.

— Виждам, млади сър, че колкото нашият общ приятел Калибан е грозен външно, толкова сте и вие по нрав.

— Какво искаш от мен? — повтори Харман и сви юмруци.

— Време е да потеглиш на война, Харман Ардиски.

— На война ли?

— Да. Време е твоят род да се сражава. Твоят род, твоят народ, твоят вид — и самият ти.

— Какви ги говориш? Война с кого?

— По-точно е да се каже „с какво“.

— Войниксите ли имаш предвид? Вече се сражаваме с тях. Докарах Никой-Одисей на Моста при Мачу Пикчу главно за да вземем още оръжие.

— Не войниксите, не — отвърна Просперо. — Нито калибаните, въпреки че всички тези роби са пратени да погубят твоя народ. Говоря за Врага.

— Сетебос ли?

— О, да. — Просперо постави старческата си длан върху широката страница на книгата, пъхна вътре едно дълго листо, за да отбележи мястото, внимателно затвори тома и се изправи, като се подпираше на жезъла си. — Сетебос, многоръкият като сепия, най-сетне е тук, на твоя и моя свят.

— Знам. Деймън го е видял в кратера Париж. Сетебос изтъкал някаква синя ледена паяжина върху оня факс възел и десетки други, включително Чом и…

— И знаеш ли защо многоръкият е дошъл на Земята? — прекъсна го магът.

— Не.

— За да се нахрани — промълви старецът. — За да се нахрани.

— С нас ли? — Вагонът забави скоростта си, после се разтърси. Харман забеляза, че за секунда влизат в следващата айфелбанова кула — двуетажната структура се плъзна върху тристаметровата площадка, също като на първата кула. Вагонът се завъртя, заскърцаха зъбни колела и те напуснаха кулата в нова посока, вече по-скоро на изток, отколкото на север. — С нас ли е дошъл да се нахрани Сетебос?

Просперо се усмихна.

— Не точно. Не пряко.

— Какво значи това, по дяволите?

— Значи, млади човеко Харман, че Сетебос е вампир. Нашият многорък приятел се храни с остатъците от страх и болка, тъмната енергия на внезапен ужас и богати остатъци от също толкова внезапна смърт. Този спомен за ужас лежи в пръстта на твоя свят, на всеки свят на войнствени разумни същества, също като въглища и нефт, цялата дива енергия на една изгубена ера, спяща под земята.

— Не разбирам.

— Това значи, че Сетебос, изяждащият светове, този любител на мрачна история, е блокирал някои ваши факс възли в синя стаза, да — за да снесе яйцата си, да пръсне семето си по вашия свят, да изсмуче топлината от тези места като сукуб, изсмукващ дъха от спяща душа — но вашата памет и вашата история ще го угоят като многорък кърлеж.

— Все още не разбирам.

— Сега гнездото му е в кратера Париж, Чом и другите провинциални места, където вие хората се забавлявате, спите и прахосвате безполезния си живот — каза Просперо. — Но той ще се нахрани при Ватерлоо, Сталинград, Курск, Хирошима, Сайгон, Руанда, Кейптаун, Монреал, Гетисбърг, Риад, Камбоджа, Чанселърсвил, Окинава, Тарава, Ми Лай, Берген Белсен, Аушвиц — някое от тези имена говори ли ти нещо, Харман?

— Не.

Просперо въздъхна.