На и около Олимп се надигаше буря — планетна прашна буря, която обгръщаше всичко в червен саван. Виещите ветрове подмятаха егидата на силовото поле, която отсъстващият Зевс бе оставил над дома на боговете. Електростатичните частици атакуваха щита с такава сила, че около върха денонощно се сипеха мълнии и отекваха глухи гръмотевици. Слънчевите лъчи бяха разсеяни в мътнокърваво сияние, разкъсвано от светкавиците и вездесъщия грохот на вятъра и гръмотевиците.
Ахил, който все още носеше своята любима, ала мъртва амазонска царица Пентезилея, се беше телепортирал в дома на своя пленник Хефест, бога на огъня, главен майстор на всички богове, съпруг на Аглая, също наричана харита, една от най-прелестните грации. Някои твърдяха, че Майсторът е създал и жена си.
Хефест не се бе телепортирал направо в дома си, а пред входа му. На пръв поглед отпред домът на хромият бог на огъня приличаше на другите жилища на безсмъртните — бял камък, бели колони, бял портик — но това се отнасяше само за входа. Хефест беше построил дома и огромната си работилница в стръмния южен склон на Олимп, далеч от Езерото на калдерата и грамадните храмове-жилища на повечето богове. Той живееше в пещера.
И то каква пещера, установи Ахил, когато провлачващият крака си Хефест го въведе вътре и затвори многобройните железни врати зад тях.
Пещерата бе изсечена в масивната черна скала на Олимп и потъваше на стотици метри в мрака. Навсякъде имаше маси, странни устройства, лупи, инструменти и машини в различна степен на завършеност или разглобеност. Дълбоко в пещерата ревеше открита пещ с течна стомана, която клокочеше като оранжева лава. По-близо до входа, където столчетата, кушетките, ниските маси, леглото и мангалите очертаваха жилищното пространство на бога, отделено от безкрайната работилница, седяха и се разхождаха няколко златни жени — прочутите робини на Хефест, механични жени с нитове, човешки очи, метални гърди и вагини от мека синтетична плът, но също с души, откраднати от човешки същества, или поне така се твърдеше в легендите.
— Можеш да я оставиш тук — каза божественото джудже и посочи към една разхвърляна маса, която разчисти с един замах на косматата си ръка.
Ахил пусна пленника си и положи увития си в лен товар с безкрайна нежност и внимание.
Хефест се вторачи в лицето на Пентезилея.
— Хубава е, няма спор. И виждам пръста на Атина в съхранението на трупа. Явно са минали няколко дни от смъртта и няма никакво разлагане или промяна на цвета. Бузите на амазонката още са румени. Имаш ли нещо против да смъкна покривалото, за да скивам циците й?
— Ако я докоснеш, ще те убия — закани се гъркът.
Хефест разпери ръце.
— Добре де, добре. Просто съм любопитен. — Той плесна с длани. — Храна. После ще измислим стратегия, за да съживим мадамата ти.
Златните робини започнаха да трупат блюда с гореща храна и големи чаши вино на кръглата маса в центъра на кръга от ложета. Бързоногият Ахил и косматият Хефест лакомо се нахвърлиха на ястията, без да разговарят, освен за да поискат още храна.
Робините донесоха вдигащ пара пържен черен дроб, увит в агнешки черва, за мезе — едно от любимите ястия на Ахил. Донесоха и цяло печено прасенце, пълнено с множество малки птички, стафиди, орехи, жълтъци и подправени меса. Наредиха паници със свинско, задушено с ябълки и круши. Донесоха истински деликатеси като печена свинска матка и маслини с размачкан нахут. За главно блюдо поднесоха грамадна пържена риба.
— Хваната в Зевсовото Езеро на калдерата на върха на Олимп — с пълна уста съобщи Хефест.
За десерт и за прочистване на небцето между блюдата похапнаха различни плодове и захаросани ядки. Златните жени наредиха паници със смокини и купчини бадеми, сочни фурми и от ония меденки, които Ахил беше вкусвал само веднъж, когато беше гостувал в градчето Атина. Накрая дойде ред на най-любимия десерт на Агамемнон, Приам и другите царе на царете — сладкиш със сирене.
След като двамата се нахраниха, роботите разтребиха масата и пода и донесоха бокали с вино — над десет вида. Хефест го смеси с вода и подаде огромната чаша на госта си.
Божественото джудже и богочовекът пиха цели два часа, ала нито един от тях не изпадна в състоянието, което народът на Ахил наричаше „паройния“ — „пиянски разгул“.
Двамата общо взето мълчаха, но голите златни робини ги забавляваха — танцуваха около масата чувствени танци, които естети като Одисей наричаха „комос“.
Мъжете един след друг се изредиха до тоалетната и когато продължиха да пият, Ахил попита:
— Нощ ли е вече? Време ли е да ме вкараш в Залата на Лечителя?
— Наистина ли си мислиш, че лечебните вани на Олимп ще съживят твоето амазонско курве, сине на мокрогърдата Тетис? Ваните и червеите са предназначени за безсмъртните, а не за някаква си женска — та била и хубавица.
Ахил бе прекалено пиян и разсеян, за да се обиди.
— Богинята Атина ми каза, че ваните ще върнат живота на Пентезилея, а Палада не лъже.
— Палада не прави нищо друго, освен да
Ахил намръщено се втренчи в бога на огъня.
— Тая Троянска война беше… сложна, Хромчо.
— Пия за това — засмя се Хефест и пак вдигна огромния бокал.
Когато бяха готови да се телепортират в Залата на Лечителя, Ахил отново облече доспехите си, наточи меча си на точилото на божествения ковач и лъсна щита си, после отиде при масата и се накани да метне тялото на Пентезилея на рамото си.
— Не, остави я — спря го Хефест.
— Какви ги говориш? — изръмжа Ахил. — Тя е причината да отидем в Залата на Лечителя. Не мога да я оставя тук.
— Не знаем кой от боговете или стражите ще е там тая нощ — поясни Майсторът. — Може да се наложи да се сражаваш с цяла фаланга. Готов ли си да го правиш с трупа на амазонката на рамо? Или мислеше да използваш готиното й тяло като щит?
Ахил се поколеба.
— Тук нищо няма да й стане — увери го богът. — По-рано имаше плъхове, прилепи и хлебарки, обаче направих механични котки, ястреби и богомолки и избавих пещерата от тия гадини.
— И все пак…
— Ако в Залата на Лечителя няма никой, ще ни трябват само три секунди да се телепортираме и да вземем трупа й. Междувременно ще наредя на златните момичета да я пазят — обеща Хефест, щракна с късите си пръсти и шест от металните робини застанаха около тялото на амазонката. — Готов ли си вече?
— Да.
Ахил хвана Хефест за покритата с белези ръка и двамата едновременно изчезнаха.
Залата на Лечителя пустееше. Нямаше безсмъртни стражи. По-изненадващо, даже за Хефест, бе това, че многобройните стъклени цилиндри бяха празни. Тая нощ тук не се лекуваха и възкресяваха богове. В грамадното помещение, осветено само от няколко слабо пламтящи мангала и лилавата светлина на самите клокочещи вани, не помръдваше нищо друго, освен тътрещия се Хефест и бързоногия Ахил, високо вдигнал щита си.
Лечителя се появи от сенките на бълбукащите вани.
Ахил вдигна щита си още по-високо.
При трупа на Пентезилея Атина му беше казала „Убий Лечителя — грамадна чудовищна стоножка с ужасно много ръце и очи. Унищожи всичко в залата на Лечителя“, но той бе решил, че богинята нарича Лечителя „стоножка“, за да го обиди, а не го описва буквално.
