сините му пантофи като че ли имат тежест, докато се тътреха по дъсчения под и дебелия килим.
— Прати ме вкъщи — настоя Харман и пристъпи към стареца. —
— Търпение, търпение, човеко Харман, приятелю на Никой — отвърна магът и показа жълтите си зъби в лека усмивка.
— Майната му на търпението. — До тоя момент Харман не бе подозирал силата на гнева си, задето Ариел го беше отвлякъл от Моста, далече от Ардис, Ада и тяхното неродено дете, почти със сигурност по нареждане на тая тътрузеща се фигура в сини одежди. Той пристъпи още по-близо, протегна ръка, стисна широкия ръкав на мага…
И беше отхвърлен на три метра, падна по гръб, плъзна се по килима и по полирания под, спря и запремигва стреснато.
— Не понасям да ме докосват — тихо каза Просперо. — Не ме карай да ти го показвам с тоягата си. — И едва забележимо повдигна жезъла.
Харман се надигна.
— Върни ме. Моля те. Не мога да оставя Ада сама. Не и в момента.
— Ти вече избра тоя курс, нали? Никой не те е принуждавал да караш Никой в Мачу Пикчу и никой не те е спирал.
— Какво искаш, Просперо? — Харман се изправи, неуспешно се опита да прогони последните червено- оранжеви кръгове от очите си, после седна на най-близкия дървен стол. — И как си оцелял след разрушаването на орбиталния астероид? Мислех, че твоята холограма е затворена там заедно с Калибан.
— А, наистина беше — потвърди магът и закрачи назад-напред. — Малка част от мен, може би взимана за цялото, ала жизненоважна малка част. Ти ме върна на Земята.
— Аз ли? — ахна Харман. — С аероскутера ли? Някак си си качил холограмата си в паметта на скутаера, така ли?
— Да.
Харман поклати глава.
— Винаги си можел да повикаш аероскутера на орбиталния остров.
— Не е вярно — възрази Просперо. — Машината беше на Сави и се подчинява на заповедите само на човешки пътници. Аз не отговарям на това определение… поне не съвсем.
— Тогава как е избягал Калибан? — попита Харман. — Сигурен съм, че не беше на скутера с нас с Деймън и Хана.
Просперо сви рамене.
— Приключенията на Калибан вече са си само негова грижа. Тоя подлец вече не ми служи.
— Пак служи на Сетебос.
— Да.
— Но Калибан все пак е оцелял и се е завърнал на Земята след вековно изгнание.
— Да.
Харман въздъхна и прокара длан по лицето си. Изведнъж се почувства много уморен и жаден.
— Дървената кутия под мецанина е нещо като хладилник — осведоми го магът. — Там има храна… и шишета с чиста вода.
Харман се поизправи на стола си.
— Мислите ли ми четеш, магьоснико?
— Не. Изражението ти. Няма по-ясна карта от човешкото лице. Иди, утоли жаждата си. Аз ще поседя до прозореца и ще те изчакам да се освежиш.
Докато вървеше към голямата дървена кутия с месингова брава, Харман осъзна колко силно треперят коленете му. После цяла минута зяпа десетките бутилки вода и купищата опакована в прозрачни обвивки храна. Накрая жадно пи.
— Защо си наредил на Ариел да ме доведе тук? — попита той, когато се върна в центъра на червено- кафявия килим. Просперо седеше на масата и силуетът му се очертаваше на фона на слънчевите лъчи.
— За да сме точни, наредих на своя биосферен дух да те доведе в джунглата при Каджурахо, тъй като в радиус от двайсет километра от айфелбана не се позволява прехвърляне по факса.
— От айфелбана ли? — повтори Харман, като продължаваше да отпива от ледената бутилка. — Така ли наричаш тая кула?
— Не, не, скъпи Харман. Така наричам тая
— Защо са толкова много?
— Така му е скимнало на хана — отвърна магът. — И толкова Айфелови кули са нужни, за да свържат с въжета източното крайбрежие на Китай с Атлантическия пролом на испанския бряг, заедно с всички инфраструктурни разклонения и така нататък.
Харман нямаше представа какви ги говори старецът.
— Айфелбанът е някаква транспортна система, така ли?
— Възможност поне веднъж да пътуваш стилно — рече Просперо. — Или би трябвало да кажа, да пътуваме стилно, защото и аз ще дойда с теб в малка част от пътя.
— Никъде не тръгвам с теб, докато… — започна Харман. После млъкна, пусна бутилката вода на пода и се хвана с две ръце за тежката маса.
Цялата двуетажна платформа на триста метра височина се бе разлюляла. Разнесе се скърцане и стържене на метал, ужасяващ шум, и цялата структура се наклони, отново се разтърси и се наклони още повече.
— Кулата пада! — извика Харман. Зад многобройните стъкла в красиви железни рамки виждаше, че далечният зелен хоризонт се накланя, разклаща се и отново се накланя.
— Нищо подобно — отвърна Просперо.
Двуетажният апартамент падаше — плъзгаше се надясно от кулата, стържеше по сухия метал, сякаш великански метални ръце го теглеха към редкия въздух.
Харман скочи от мястото си, реши да се затича към вратата на мецанина, ала падна на четири крака, тъй като апартаментът се отдели от кулата, пропадна най-малко с пет метра и силно се разтърси, преди да започне да се плъзга на запад.
С разтуптяно сърце, Харман остана на колене. Стаята опасно се клатеше назад-напред по дългата си ос, после се уравновеси. Скърцането над тях се превърна в постоянно високо бръмчене. Той се изправи, запази равновесие, с олюляване стигна до масата и погледна през прозореца.
Кулата се намираше наляво от тях и се отдалечаваше. Там, където се беше намирал апартаментът, синееше къс ясно небе. Харман виждаше кабелите над тях и сега разбра, че бръмченето е свързано с някакъв маховик. Айфелбанът представляваше някаква въжена транспортна система и тая огромна желязна къща бе вагонът. Вертикалната линия, която беше забелязал по-рано, бе друга кула, също като оная, от която преди малко се бяха отделили. И вагонът бързо се движеше на запад.
Той се обърна към Просперо и пристъпи към него, ала спря, преди да влезе в обсега на тежкия му жезъл.
— Трябва да ми позволиш да се върна при Ада. — Опитваше се да говори твърдо, но чу отвратителното умолително хленчене в собствения си глас. — Войниксите са обкръжили Ардис Хол. Не мога да я оставя там в опасност… сама… Моля те, господарю Просперо. Моля те.
— Късно е да се намесиш там, Харман, приятелю на Никой — отговори магът с гърления си старчески глас. — Стореното — сторено. Но да оставим мирските си скърби, сър, не бива да товарим паметта си със стара тягост. Защото се отправяме сега на ново пътешествие, приятелю на Никой, и един от нас скоро ще стане по-мъдър, по-умен, по-пълноценен човек, докато нашите врагове, а именно мракът, който отгледах от Сикоракса, вода ще пие морска и ще е принуден да гризе сухите корени на провала и черупките на презрението.
43.
