Олимп

Харман смаяно зяпаше. Никога през своите деветдесет и девет години не бе виждал такова нещо. На един ред релефи точно на височината на очите си забеляза мъж, пъхнал глава между краката на жена, докато друг мъж, възседнал първия, подаваше еректиралия си пенис към устата на напрягащата се жена, друга жена с изкуствен член проникваше в първата жена изотзад, докато първата жена, обслужвайки двамата мъже и жената зад себе си, протягаше ръка към едно животно, което Харман познаваше от торинската драма като кон, и мастурбираше половия му орган, а със свободната си ръка галеше гениталиите на гол мъж, застанал до коня.

Харман се отдръпна от стената на храма и вдигна поглед към обгърнатата от лиани каменна сграда. Имаше хиляди, навярно десетки хиляди вариации на тая тема, изобразяващи сексуални сцени, каквито изобщо не си бе представял, каквито изобщо не би могъл да си представи. Само някои от образите на слоновете… Човешките фигури бяха стилизирани, лицата и гърдите — овални, очите — бадемовидни, устите на жените и мъжете бяха извити в доволни усмивки.

— Кое е това място? — попита той.

Ариел запя с фалцетен глас:

— Високо горе в зноен здрач потънали,
творби чудати гледат ни от вечността.
Какво ли значат за хора, вечен сън заспали,
тез фигури, отдали се тъй бурно на страстта?12

Харман опита отново.

— Кое все пак е това място?

Ариел за пръв път му отговори еднозначно.

— Каджурахо.

Това име не говореше нищо на Харман.

Биосферният дух даде знак, двама от дребните зелени, почти прозрачни зеки докоснаха Харман по ръцете и всички напуснаха храма по едва забележима пътека в джунглата. Той се обърна назад, за да хвърли последен поглед на сградата — сгради, видя едва сега, защото там имаше повече храмове, всички покрити с еротични фризове — и отново му направи впечатление, че гъсталакът почти изцяло е погълнал постройките. Любещите се фигури бяха обвити в лиани, частично обрасли с трева и целите покрити с корени и зелени ластари.

После Каджурахо потъна в зеления храсталак и Харман отново се обърна напред.

Докато слънцето огряваше гъстата джунгла около тях — десет хиляди нюанса на зелено, повечето от които Харман никога не си беше представял — единствените му мисли бяха как да се върне в Ардис при Ада или поне на Моста, преди Петър да отлети с аероскутера. Не искаше да чака три дни до повторния му полет, за да вземе Хана и оздравелия — ако яслата му върнеше живота и здравето — Никой-Одисей.

— Ариел? — внезапно повика той дребния дух, който сякаш летеше пред колоната зеки.

— Да, добри ми господине? — Безполовостта на иначе приятния глас смущаваше Харман.

— Как ме пренесе от Голдън Гейт в тая джунгла?

— Нима не го сторих с безкрайно внимание, човече?

— Да — потвърди Харман, притеснен, че бледата фигура пак ще се впусне в непонятния си брътвеж. — Но как?

— Как пътувате от едно място на друго, когато не лежите ничком в оная ваша летяща чиния?

— Прехвърляме се по факса — отвърна Харман. — Само че на Голдън Гейт нямаше факс павилион… нито факс възел.

Ариел се издигна по-високо във въздуха, разтръска клоните на дърветата и поръси зеките и Харман с дъжд от водни капчици.

— Твоят приятел Деймън във факс павилион ли отиде, когато преди десет месеца го изяде алозавърът?

Харман се закова на място. Зеките, които продължаваха да го държат за ръцете, спряха заедно с него, без да го дърпат напред.

„Естествено“ — помисли си той. Бе го наблюдавал през целия си живот — ала беше сляп. За да се прехвърли на Пръстените при навършване на обичайните четири двайсетилетки, човек отиваше в най- близкия факс павилион. Когато искаше да се прехвърли където и да било, човек отиваше в най-близкия факс павилион. Но когато човек пострадаше или бъдеше убит, изяден като Деймън, разкъсан на парчета при ужасна злополука, Пръстените го прехвърляха сами.

Харман бе ходил там, на острова на Просперо, в лечебните вани, в които пристигаха голите тела, за да бъдат изцелени от клокочещите хранителни вещества и сините червеи и после да ги върнат обратно. Упътвани от Просперо, двамата с Деймън бяха унищожили слугите и бяха програмирали виртуалните пултове да прехвърлят колкото може повече тела на Земята.

„Човек може да се прехвърли по факса и без да отиде във факс павилион, без да започне от един от тристатината известни факс възела“. Беше го наблюдавал през целия си живот, почти сто години, но никога не бе виждал истината. Прекалено дълбоко им беше втълпена представата, че когато човек бъде ранен или убит преди петата двайсетилетка, постчовеците го вземат при себе си. Факс възлите бяха наука, докато отиването в булаторията за извънреден ремонт бе нещо като религия.

А двамата с Деймън бяха разрушили булаторията и острова на Просперо.

Зеките го затеглиха напред, но внимателно. Харман не помръдна. От тия невероятни мисли му се виеше свят — ако зелените човечета не го държаха, щеше да се строполи на земята.

Островът на Просперо беше унищожен — той и всички старостилни хора месеци наред бяха виждали горящите му останки в нощното небе, — ала Ариел все още можеше да прехвърля по факса, нещо като свободен факс, независещ от възли, портали и павилиони. Нещо там горе на Пръстените или на самата Земя бе открило духа, беше го кодирало, бе го прехвърлило по факса и днес Харман беше с него — от Моста до тук, където и да се намираше тоя Каджурахо. Най-малкото, на обратната страна на Земята.

Харман все още можеше да се прехвърли при Ада, ако успееше да накара Ариел да му разкрие тайната на тоя свободен факс.

Зеките пак го задърпаха напред, внимателно, но настойчиво. Зеленикавият призрак летеше далеч пред тях към къс ясносиньо небе, открояващ се на зеления фон на джунглата. Харман не искаше да докара неприятности на зеките. Не искаше и да изгуби от поглед Ариел — своя билет за връщане у дома.

Забърза напред да настигне аватара на земната биосфера.

Слънцето грееше толкова ярко, че Харман примижа и скри очи, без отначало да види извисяващата се на поляната постройка. А когато я забеляза, се вцепени.

Това не беше сграда — нещо исполинско, което според преценката му — а неговата преценка за големина винаги се отличаваше с невероятна точност — се издигаше поне на триста метра. Даже малко повече. Нямаше облицовка — цялата структура приличаше на дантела, скелет от тъмни метални греди, които се извисяваха нагоре от грамадна квадратна основа, свързани с полукръгли метални арки на равнището на върхарите на дърветата, после продължаваха, докато се превърнат в кула. Хрумна му един израз, който веднъж бе използвала Хана — „ковано желязо“. Беше сигурен, че носещите конструкции, арките, трегерите и откритата дантела, които се издигаха пред него под палещото слънце на джунглата, са направени от някакъв вид желязо.

— Какво е това? — ахна той. Зеките го бяха пуснали и се бяха отдръпнали в сенките на джунглата, сякаш се бояха да се приближат до подножието на невероятната кула. Харман разбра, че около основата й не расте нищо освен ниска, идеално поддържана трева. Като че ли силата на самата структура държеше джунглата на разстояние.

— Тежи седем хиляди тона — съобщи Ариел с глас, много по-мъжествен, отколкото до този момент. — Два и половина милиона нита. Възраст: четири хиляди триста и единайсет години — или поне на толкова е бил оригиналът. В айфелбана на хан Хотеп има още над шест хиляди такива.