— Откъде знаете за Ада? — извика Харман.
Това беше последната дума, предадена през пулсиращата му длан до пръскащия му се череп, преди да измъкне ръка, все още с мекото сърце в нея — то се сбръчка, умря и тогава самият зек политна назад и безшумно се свлече на земята, сви се, съсухри се и умря. Ариел и другите зеки не обърнаха внимание на трупа на посредника. Духът се обърна и поведе останалите по една едва забележима пътека през мрачната джунгла.
Зеките от двете страни на Харман продължаваха да го стискат за ръцете, но вече не силно, и той не се опитваше да се съпротивлява.
Мислите на Харман препускаха по-бързо от краката му, докато почти тичаше в тъмната джунгла. От време на време, когато листакът над главата му ставаше прекалено гъст, не виждаше нищо, даже краката си в почти абсолютния мрак, затова се оставяше на зеките да го водят, сякаш е сляп, и се съсредоточи върху мислите си. Знаеше, че ако иска някога пак да види Ада и Ардис Хол, трябва да е много по-хитър през следващите часове, отколкото през последните дълги месеци.
Първият въпрос: къде се намираше? На Голдън Гейт при Мачу Пикчу бе бурно утро, но в тая джунгла му се струваше много късно. Опита се да си спомни малкото, което беше научил по география, ала картите и глобусите бяха като мъгла в главата му — думи като Азия и Европа не му говореха почти нищо. Но тъмнината тук предполагаше, че Ариел не го е отвлякъл в някоя джунгла на същия южен континент, на който се намираше Мостът. Не можеше да се върне
Което го наведе на втория въпрос: как го е довел тук Ариел? В зелените сфери на Голдън Гейт нямаше факсвъзелен павилион. Ако имаше, ако Сави дори само беше намекнала за факс връзка с Моста, той определено нямаше да отиде там със скутера за оръжия и боеприпаси, а и да закара Одисей в лечебната ясла. Не… Ариел бе използвал някакъв друг начин, за да го пренесе през пространството в това мрачно, вонящо на гнилоч, душно, гъмжащо от насекоми място.
Тъй като го влачеха в мрака на няма и десет крачки зад аватара на биосферата — поне така го беше нарекъл Просперо, — Харман разбираше, че може просто да зададе тия въпроси. Какво щеше да му направи бледият дух, чието тяло видимо сияеше на звездната светлина, когато прекосяваха някоя полянка в джунглата? Най-многото да не му отговори.
Ариел отговори и на двата въпроса, първо на втория.
— Ще се радвам на твоята компания още само няколко часа — отвърна дребната фигура. — После трябва да те заведа при своя господар, скоро след като чуем приплясващия със крилата петльо, вестник на зората.
— При твоя господар Просперо ли? — попита Харман.
Ариел не отговори.
— А как е името на това окаяно място?
Духът се засмя, звук, който прозвуча като звън на камбанки, ала не съвсем приятен.
— Би трябвало да нарекат таз гора Ариелови ясли, защото тук преди десет пъти по двеста години се пръкнах от милиард мънички сензорни транспондери, които старостилните хора, твоят народ, гостенино мой, наричаха прашинки. Дърветата говореха на своите човешки господари и помежду си, бъбреха си в покритата с мъх стара мрежа, която се превърна в зараждащата се инфосфера, дрънкаха си за времето, птичите гнезда, новоизлюпените пилета, осмозно налягане от грамове на квадратен сантиметър и се опитваха да изразят количествено фотосинтезата така, както някой хремава писарушка брои зърната на сметалото си и ги смята за съкровище. Зеките, моите любими оръдия за действие, толкоз много прахоснически откраднати от мен на червения свят от онзи чудовищен маг-господар, възникнаха по същия начин, да, ала не тук, уважаеми гостенино, не тук, не.
Харман не разбираше почти нищо, но Ариел продължаваше да каканиже и той осъзна, че ако успее да продължи разговора със съществото, рано или късно ще научи нещо съществено.
— Просперо, твоят господар, те нарече „аватар на биосферата“, когато се видяхме с него, с твоя господар де, преди девет месеца на неговия орбитален остров.
— Да — пак се засмя Ариел. — А аз наричам Просперо, когото ти зовеш мой господар, Говнар! — Духът се обърна да го погледне. Зеленикавобялото личице сияеше като фосфоресциращо тропическо растение. Отново бяха навлезли в почти пълен мрак под гъстите листа. — Харман, съпруже на Ада, приятелю на Никой, ти си грешник, който, по воля на Фортуна, властелинка на земния ни свят и всичко живо, неутолимото море избълва на този остров, непознаващ хора, защото за живот сред хора ти не си пригоден — камо ли да доживееш докрай своите пет двайсетилетки като една от отдавна опечените закуски на брат ми Калибан — тъй като времето и вълните на времето са ти взели ума, а с храбростта на лудия човек посяга върху себе си!
Харман отново не разбра думите му и въпреки че зададе още много въпроси, Ариел не му отговори и отвори уста едва призори, след около три часа и още много километри.
Час след като Харман се увери, че не са му останали повече сили, му позволиха да спре и да се облегне на един голям камък, за да си поеме дъх. И когато започна да се развиделява, той видя, че не се е облегнал на камък.
Това всъщност беше стена на голяма сграда с последователно смаляващи се етажи, вероятно храм, ако можеше да се довери на сиглиранията си. После забеляза на какво точно се е опрял и какво виждат очите му.
Всеки сантиметър от грамадния храм бе покрит с релефи. Някои бяха големи, дълги колкото ръката му, но повечето бяха толкова малки, че можеше да ги покрие с длан.
На тия релефи, които ставаха все по-ясни с изгрева на тропическото слънце, бяха изобразени любещи се мъже и жени, а също мъже с повече от една жена, мъже с други мъже, жени с жени, жени, мъже и същества, които приличаха на коне, мъже и слонове, жени и бикове; жени с други жени, маймуни и мъже, мъже, мъже…
