Олимп

от боговете невидими телесни щитове, което ги предпазва от фучащия пясък и ревящите ветрове.

После се издигат над прашната буря, над тях се разкрива черното нощно небе, ярко блестящите звезди и две малки луни, носещи се стремително по пътищата си. Когато колесницата пресича линията на трите огромни вулкана, вече са южно от разгара на бурята и далеч под тях отразената звездна светлина започва да разкрива отделни черти от повърхността.

Разбира се, Ахил знае, че домът на боговете на Олимп представлява отделен странен свят. Бил се е осем месеца на червената равнина между Олимп и онова, което моравекските му съюзници са нарекли брана-дупка, наблюдавал е плискащите се вълни на лишеното от приливи и отливи възтопло северно море, което не е земно. Никога обаче не е предполагал, че олимпийският свят може да е така огромен.

Летят високо над някакъв безкраен широк наводнен каньон и тъмнината се разкъсва само от отразената звездна светлина във водата и от няколко движещи се фенера на километри под тях — Хефест ги нарича бягащи светлини на каменодобивните шлепове на малките зелени човечета. Ахил не вижда причина да иска от сакатия да разясни загадъчния си отговор.

Летят над голи и гористи планински масиви и безброй кръгли падини или кратери, както ги нарича богът на огъня. Някои са ерозирали или са покрити с гори, в много от тях има езера, но повечето са с резки очертания и изглеждат сурово под звездните и лунни лъчи.

Издигат се високо, писъкът на въздуха около миниатюрната егида на колесницата спира и Ахил диша чист въздух, изпускан от самата колесница. Кислородното съдържание е толкова високо, че се чувства опиянен.

Хефест изброява имената на някои от скалистите планини и на долините, разгъващи се в нощта под тях. Ахил си мисли, че сакатият бог прилича на отегчен лодкар, обявяващ спирките по реката.

— Шалбатана Валис — казва безсмъртният и след няколко минути добавя: — Маргаратифер Тера. Меридиания Планум. Тера Сабеа. Онзи гъсто залесен район на север е Скиапарели, а голите предпланини отсреща са Хюйгенс. Сега завиваме на юг.

Летящата зад четирите галопиращи леко прозрачни коня колесница не завива, а прави вираж на юг и Ахил се вкопчва с всички сили, макар че подът изглежда — невъзможно — винаги долу.

— А това какво е? — пита той след малко. Пред тях се е появило огромно кръгло езеро, запълващо по- голямата част от хоризонта на юг. Колесницата се спуска и макар тук да няма прах и буря, въздухът пак почва да вие.

— Басейнът Елада — изсумтява богът на огъня. — Диаметърът му е над две хиляди двеста и петдесет километра, по-голям от диаметъра на Плутон.

— Плутон?

— Шибана планета, тъп селски простако — изръмжава Хефест.

Ахил пуска мъртвата си хватка на ръба на колесницата и ръцете му са готови за действие. Иска да сграбчи сакатия бог, да счупи гръбнака му в коляното си и да го метне от колесницата. После обаче хвърля поглед към планинския връх и черните долини на много километри отдолу и решава да остави нахаканото джудже първо да приземи колесницата. Езерото се носи към тях и изпълва целия хоризонт. Минават северната брегова линия и започват да се спускат над огряната от звездите вода. Ахил разбира, че онова, което преди малко му е приличало на езеро, всъщност е малък кръгъл океан.

— Дълбочината му е между три и над шест и половина километра — казва Хефест, сякаш Ахил го е питал. — Двете големи реки, които се вливат на изток, са Дао и Хармакис. Първоначално смятахме да заселим милион-два старостилни човеци в плодородните долини и да ги оставим да се чукат, плодят и размножават, но така и не успяхме да обърнем лъча насам и да ги прехвърлим. Всъщност Зевс и останалите първородни от пантеона просто са забравили всичко отпреди да станат богове. За всички ни изглеждаше като сън. Освен това Зевс е бил зает да свали родителите си, първото поколение безсмъртни титани Кронос и неговата жена и сестра Рея и да ги хвърли в докоснатия от браната свят Тартар.

Хефест прочиства гърлото си и започва да рецитира с напевен глас, който звучи на Ахил като звука от разрязвана с ръждив трион лира:

И страхотно отекна морето безбрежно,
силно затътна земята, застена небето широко
в трусове, чак из основи под напора на боговете
люшна се крепък Олимп, а в мъчителна тръпка се сгърчи
тъмният Тартар от глухия тропот на техните стъпки…13

Сега Ахил вижда от двете им страни само носещата се с невъзможна скорост тъмна вода. Отвесните брегове на кръглото езеро са изчезнали зад линията на хоризонта. На юг се появява един самотен скалист остров.

— Зевс спечели войната — продължава Хефест — само защото отиде при брана-пробиващите машини на постчовеците на орбита около Земята — истинската Земя, а не твоята, не тази шибана тераформирана имитация — и доведе Сетебос и излюпената му пасмина да се бият срещу легионите на Кронос. Сторъките чудовища със своите енергийни оръжия и жаждата да се хранят с ужас спечелиха сражението, но пък беше трудно да се отървем от тях след края на войната: все едно да переш лайнени петна. Пък и едно от шибаните деца на титаните, Прометей, хлапето на Япет, се оказа двоен агент. После пък и онова лабораторно клонирано стоглаво чудовище Тифон, което се появи през брана-дупката на четиристотин двайсет и четвъртата година от войната… е това вече си струваше да се види. Помня деня, когато…

— Стигаме ли? — прекъсва го Ахил.

Островът, продължава да дудне на спускане Хефест, е с диаметър над осемдесет левги, както би го измерил Ахил, и е пълен с чудовища.

— Чудовища ли? — казва Ахил. Подобни неща не го интересуват особено. Иска да знае къде е Зевс, иска да го накара да каже на Лечителя да отвори съживителните вани, иска амазонската царица Пентезилея отново жива. Всичко останало няма значение.

— Чудовища — повтаря богът на огъня. — Първите деца на Гея и Уран са уродливи зверове. Но пък страшно силни. Зевс им позволи да живеят тук, вместо да се присъединят към Кронос и Рея в измерението на Тартар. Сред тях има трима сетебосиани.

Този факт не събужда интереса на Ахил. Той гледа как островът се уголемява пред тях и забелязва огромния мрачен замък върху канарите в центъра. Малкото прозорци по отвесните каменни стени блестят в оранжево, сякаш вътрешността е обхваната от пламъци.

— Тук е и последният от циклопите — продължава да изрежда Хефест. — И Ериниите.

— Значи Фуриите са тук? — казва Ахил. — Мислех си, че и те са мит.

— Не са — Сакатият безсмъртен отбива колесницата и насочва главите на конете към равното открито пространство над издатината от черна скала в основата на централния замък. Тъмни облаци се вият и гърчат около планината и крепостта. Долините от двете страни са изпълнени с потайно движение. — Когато се освободят оттук, ще прекарат остатъка от вечността в преследване и наказване на грешниците. Те наистина са „онези, които ходят в тъмното“, с виещи се змии вместо коси и червени очи, от които капят кървави сълзи.

— Дай ги насам — казва Пелеевият син.

Колесницата меко се приземява в основата на гигантска скулптура върху огромна тераса от черен камък. Дървените колела изскърцват и конете изведнъж трепват и се стопяват в нищото. Странният светещ пулт, с който Майсторът управлява колесницата, изчезва.

— Ела — казва Хефест и повежда Ахил към широкото, сякаш безкрайно стълбище от другата страна на статуята. Докато върви, безсмъртният влачи куция си крак по камъка.

Ахил не може да се сдържи и вдига поглед към високата почти сто метра статуя на мъж, държащ