— И как точно? — попита Харман.
— Кабината на айфелбана тръгва след четири часа — каза магът. — Ако не си в нея, ще ти се наложи да почакаш известно време, докато дойде следващата. Единадесет години, ако трябва да сме точни. Така че ако смяташ да ги изчетеш всичките, най-добре е да почнеш още отсега.
— Готов съм да тръгваме — каза Харман. — Обаче вятърът е много силен и…
— Ще накарам някой слуга да опъне въже, когато сме готови — каза Просперо.
— Слуга? Нима тук има слуги?
— Разбира се. Да не мислиш, че механизмите на Тадж и на айфелбана се поправят сами? — Магът се засмя. — Е, разбира се, в известен смисъл те
— Всичките ни слуги на Ардис и в другите селища престанаха да работят — каза Харман. — Просто се… счупиха. И енергията им свърши.
— Разбира се — каза Просперо. — Това е, защото разруши булаторията на орбиталния ми остров. Но орбиталната и планетарната енергийна мрежа и други механизми все още са непокътнати. Дори булаторията може да се смени, ако решиш.
Харман се вцепени. Обърна се и се подпря на железния парапет. Дишаше дълбоко, без да обръща внимание на разстоянието до мраморния под долу. Когато преди девет месеца по заръката именно на този маг двамата с Деймън бяха насочили огромния колекторен пръстен към острова на Просперо, целта бе да се унищожи отвратителната банкетна маса, на която Калибан от векове пируваше с телата и костите на последните старостилни човеци. От онзи ден, от унищожаването на булаторията и на знанието как човек може да се прехвърли по факса там след сериозно нараняване и в деня на всяка двайсетилетка, смъртността бе оставила дълбок отпечатък върху духа на всеки. Смъртта и стареенето отново бяха станали реалност. Ако Просперо казваше истината, то истинската младост и безсмъртието отново ставаха възможни. Само при мисълта за избор обаче стомахът му се сви и му се догади.
— Значи има друга булатория? — попита той. Произнесе думите тихо, но те заотекваха под гигантския купол.
— Разбира се. На орбиталния остров на Сикоракса. Трябва само да се активира, също като орбиталните енергийни излъчватели и автоматизираните факс системи.
— Сикоракса? Вещицата, за която каза, че е майка на Калибан?
— Да.
Харман понечи да попита как да стигнат до орбиталните пръстени и да активират булаторията, енергийните излъчватели и аварийната факс система, но си спомни, че аероскутерът на Сави в Ардис можеше да стига до тях. Пое още няколко дълбоки глътки въздух.
— Харман, приятелю на Никой, сега трябва да ме изслушаш — каза Просперо. — Можеш да напуснеш това място, когато айфелбанът стане готов да потегли, тоест след час и петдесет и четири минути. Можеш да излезеш навън и да скочиш през парапета в ледника Комбу. Всичко е въпрос на избор. Но е сигурно, както денят сменя нощта, че не ще видиш отново своята Ада, не ще се върнеш при останките на Ардис Хол, не ще видиш приятелите си Деймън, Хана и останалите оцелели от войната с войникси и калибани, не ще зърнеш дори зелената Земя, отмината от участта да стане синя и мъртва от глада на Сетебос, ако не събудиш Мойра.
Харман отстъпи от мага и стисна юмруци. Просперо се подпираше на тоягата си като изнемощял старец, но Харман идеално си даваше сметка, че само с едно движение магът може да го запрати през парапета към смъртта му върху инкрустираните със скъпоценни камъни мраморни стени на десетки метри под тях.
— Трябва да има и друг начин да я събудим — каза той със стиснати зъби.
— Няма.
Харман удари железния парапет.
— Всичко това е безсмислено, по дяволите!
— Не си мъчи мозъка напразно над тези странности! — Думите на Просперо отекнаха под високия купол. — При първа сгода — и много скоро — Мойра ще ти разясни чудесата, които те замайват. Но първо трябва да я разбудиш.
Харман поклати глава.
— Не вярвам, че съм потомък на онзи Аман еди-кой си хан Хотеп. Как е възможно? Старостилните сме сътворени от постчовеците векове след като народът на Сави е изчезнал при Последния факс и…
— Точно така — усмихна се Просперо. — Откъде мислиш, че са взети образците и запазените тела, приятелю на Никой? Мойра може да ти обясни всичко това, че и още други неща. Тя е постчовек, последната от рода си. Знае как можеш да прочетеш всички тези книги, преди айфелбанът да напусне тази спирка. Може и да знае как да победите войниксите или калибаните, а може би дори как да победите самия Калибан и господаря му Сетебос. Но ще трябва бързо да решиш дали животът на твоята Ада си струва една малка изневяра. Мойра ще се нуждае от известно време да се събуди, да се нахрани и да разбере ситуацията, преди да е готова да тръгне с нас.
— Да тръгне с нас ли? — глупаво повтори Харман. — С айфелбана? Да дойде в Ардис?
— Почти със сигурност — отвърна Просперо.
Харман се вкопчи в парапета толкова здраво, че кокалчетата на пръстите му първо почервеняха, след което побеляха. Накрая пусна желязото и се обърна към чакащия маг.
— Добре. Ти обаче остани тук. Или по-добре се върни в кабината. Не искам да ме гледаш. Ще го направя, но трябва да съм сам.
Просперо просто примигна и изчезна. Харман остана на високата пътека още около минута — вдишваше миризмата на плесен и кожа от старите книги, — после забърза надолу по стъпалата.
53.
Четиридесет и петимата измръзнали мъже и жени, които извършваха единайсеткилометровия преход от Гладната скала до факс павилиона, едва се влачеха.
Деймън вървеше отпред — носеше раницата със светещото и от време на време гърчещо се яйце на Сетебос. Ада крачеше до него въпреки мозъчното сътресение и пукнатите си ребра. Първите няколко километра през гората бяха най-тежките — теренът бе труден и каменист, видимостта бе нищожна, отново бе завалял сняг и всички очакваха всеки момент да бъдат нападнати от невидимите войникси. Минаха тридесет минути, после четиридесет и пет, един час, а атака така и нямаше. Малко по малко хората започнаха да се отпускат.
На тридесет метра над тях се носеше аероскутерът с Греоги, Том и осемте тежко ранени от Ардис. Греоги минаваше напред, правеше кръг и се спускаше ниско, колкото да изкрещи какво е видял.
— Войниксите са на осемстотин метра пред нас, но продължават да се оттеглят — стоят настрана от теб и яйцето.
Въпреки мъчителното главоболие и тъпата болка в китките и ребрата — дори дишането бе болезнено — Ада се притесни, че войниксите са толкова близо. Беше ги виждала как тичат с пълна скорост и изскачат от дърветата. Съществата можеха да стигнат до тях за не повече от минута. Групата имаше двадесет и пет иглени пушки и пистолети, но амунициите бяха малко. Заради счупената дясна китка и бинтования си гръден кош Ада не носеше оръжие и това я караше да се чувства още по-уязвима. Снегът бе дълбок почти до колене и се вървеше трудно.
— Не разбирам — каза Ада, когато стигнаха до една широка поляна, която помнеше от стотиците си летни преходи.
— Кое? — попита Деймън. Носеше раницата със светещото яйце на една ръка разстояние пред себе си, сякаш вонеше лошо. Всъщност то
— Защо войниксите стоят настрана, докато сме с това нещо?
— Явно се страхуват от него — каза Деймън и прехвърли раницата от дясната в лявата си ръка. В другата носеше арбалет.
— Да де. — Думите й прозвучаха малко по-рязко, отколкото й се искаше. Пулсиращата болка в китката,
