ребрата и ръцете я правеше раздразнителна. — Искам да кажа, каква е връзката между онова… нещо… в кратера Париж и войниксите?
— Не зная — отвърна Деймън.
— Войниксите са тук… открай време — каза Ада. — А онова чудовище Сетебос се появи само преди седмица.
— Зная — каза Деймън. — Но имам чувството, че между тях съществува някаква връзка. Може би винаги я е имало.
Ада кимна, трепна от болката при движението и продължи да крачи.
Четиридесет и петимата мъже и жени почти не разговаряха, докато си пробиваха път през поредните гъсталаци, пресякоха един познат поток, който сега бе почти напълно замръзнал, и продължиха надолу по стръмния склон със замръзнала висока трева и храсталаци.
Аероскутерът се снижи над тях.
— Още четиристотин метра до пътя — извика Греоги. — Войниксите са се преместили на юг. Най-малко на три километра.
Когато стигнаха пътя, всички се пооживиха, зашепнаха й започнаха да се тупат по гърбовете. Ада погледна на запад към Ардис Хол. Виждаше се покритият мост непосредствено преди завоя на пътя, който се изкачваше нагоре към имението, но не и самото то, нито дори кълбетата черен пушек. За миг й се стори, че ще повърне. Пред очите й затанцуваха черни петна. Спря, опря ръце в коленете си и наведе глава.
— Добре ли си, Ада? — попита Лейман. Бе облечен в дрипи, бе омотал с парцали и лявата си ръка — беше изгубил четири пръста в битката с войниксите в Ардис.
До факс павилиона оставаше по-малко от километър и половина и всичко изглеждаше познато — с изключение на необичайния сняг. От войниксите нямаше и следа. Аероскутерът летеше над тях, отдалечаваше се на широки кръгове и после се връщаше — Греоги им даваше знак с вдигнат палец, докато прелиташе над главите им — след което продължаваше напред.
— Къде ще се прехвърлим, Деймън? — попита Ада. Усещаше безразличието и липсата на ентусиазъм в гласа си, но бе прекалено уморена, за да влага допълнително енергия в тона си.
— Не зная — каза мършавият мускулест мъж, в който се бе превърнал някогашният дундест естет, опитващ се да я прелъсти. — Или поне не зная къде да идем в дългосрочен план. Чом, Уланбат, кратерът Париж, Белинбад и другите по-заселени възли вероятно са покрити със син лед от Сетебос. Зная обаче един пуст възел, където се отбивам от време на време. Намира се в тропиците. Топъл е. Просто малко изоставено градче, но пък се намира на брега на океана — някой океан, някъде — и има залив. Не съм се натъквал на други животни освен гущери и няколко диви свине, но те като че ли не се страхуваха от хора. Можем да ловим риба, да ловуваме, да изработим още оръжия и да се погрижим за ранените… да се потулим, докато не измислим нещо.
— А как ще ни намерят Харман, Хана и Одисей-Никой?
Деймън не отговори почти цяла минута и тя почти чуваше мислите му; „Дори не знаем дали Харман е жив. Петър каза, че е изчезнал с Ариел“.
— Няма проблем — каза най-сетне той. — Някои от нас ще се прехвърлят редовно тук. Освен това можем да оставим някаква постоянна бележка в Ардис Хол с кода на факс възела на тропическото ни скривалище. Харман може да чете. Не мисля, че и войниксите могат.
Ада се усмихна отпаднало.
— Войниксите могат да правят много неща, за които дори не сме и подозирали.
— Така е — отвърна Деймън.
Изминаха останалата част от пътя до факс павилиона в мълчание.
Факс павилионът изглеждаше горе-долу по същия начин, по който го бе видял Деймън преди четиридесет и осем часа. Оградата му бе разрушена. Навсякъде имаше засъхнала човешка кръв, но войниксите или дивите животни бяха отмъкнали телата на онези обитатели на Ардис, които бяха изгубили живота си в опит да защитят павилиона. Самият той обаче си бе останал недокоснат и колоната на факс възела продължаваше да се издига в центъра на откритата кръгла постройка.
Групата оцелели стоеше неловко пред павилиона и всички се озъртаха през рамо към тъмната гора. Аероскутерът кацна и ранените слязоха или бяха изнесени навън.
— Нищо в радиус от осем километра — каза Греоги. — Шантава работа. Малкото попаднали ми войникси бягаха, сякаш си по петите им.
Деймън погледна сияещото с млечнобяла светлина яйце в раницата си.
— Не ги преследваме. Просто искаме да се разкараме оттук — въздъхна той и обясни на Греоги и останалите плана си.
Последва кратка разправия. Някои от оцелелите искаха да се прехвърлят до познати възли и да видят дали приятелите и любимите им са живи. Кол бе сигурен, че възелът на имението Ломан не е бил нападнат от онзи Сетебос, за който говори Деймън. Майка му била там.
— Добре, вижте! — надвика ги Деймън. — Не знаем
Ада забеляза, че препирането спря. Хората слушаха. Приемаха Деймън като водач, също както бяха приели навремето нейното лидерство… и това на Харман. С мъка преглътна внезапния порив да заплаче.
— Да решим дали засега ще останем заедно или не. — Дълбокият глас на Деймън с лекота стигаше до всички. — Можем да гласуваме и…
— Какво означава „да гласуваме“? — попита Боуман.
Деймън обясни.
— Значи ако половината плюс един от нас… гласуваме… да останем заедно, ще трябва да направим онова, което искат повечето? — попита Око.
— Само временно — каза Деймън. — Да кажем… за седмица. Така ще сме в по-голяма безопасност, отколкото ако пътуваме разделени. Освен това имаме ранени и болни, които не могат да се защитят сами. Ако всички още сега се прехвърлим в различни посоки, как ще се намерим отново? Ще позволим ли на онези, които искат да останат сами, да вземат пушките и арбалетите, или ще ги оставим на по-голямата група, която иска да остане заедно?
— Какво ще правим през тази седмица…
— Просто каквото ви казах — отвърна Деймън. — Ще се съвземем. Ще открием или ще си изработим още оръжия. Ще построим някаква защита… точно оттатък рифа има един малък остров. Можем да си направим няколко лодки, да построим домове и укрепления на острова…
— Да не мислиш, че войниксите не могат да плуват? — обади се Стоуман.
Всички нервно се разсмяха и Ада хвърли поглед към Деймън. Черен хумор — бе сиглирала фразата от старите книги в библиотеката на Ардис Хол, — но въпреки това той успя да освободи напрежението.
— Нямам представа дали могат да плуват, но ако не могат, островът ще се окаже идеално място за нас — отвърна Деймън.
— Докато не народим толкова много деца, че да не се побираме на него — възрази Том.
Този път смехът бе по-непринуден.
— Ще изпращаме разузнавателни групи от факс възела — каза Деймън. — Още от първия ден. Така ще имаме известна представа какво става в останалия свят и кои възли са безопасни за прехвърляне. А след седмица всеки, който пожелае, ще може да си тръгне. Просто смятам, че е по-добре за всички ни да останем заедно, докато болните и ранените се оправят, а и ще имаме по-голям шанс да се нахраним и да поспим.
— Да гласуваме — каза Кол.
Направиха го колебливо, като се смееха на мисълта да решават подобен сериозен въпрос с вдигане на ръце. Гласовете за оставане заедно бяха четиридесет и три срещу седем; трима от най-тежко ранените не гласуваха, защото бяха в безсъзнание.
