— Добре — каза Деймън и тръгна към факс пулта.
— Чакай малко — спря го Греоги. — А какво ще правим с аероскутера? Не може да се прехвърли, а ако го оставим тук, войниксите ще се доберат до него. Спаси живота ни повече от веднъж.
— Ох, по дяволите! — изруга Деймън. — Изобщо не се сетих.
Прокара пръсти по мръсното си, изцапано с кръв лице и Ада видя колко блед и уморен е всъщност зад тънкото лустро на енергичност, която излъчваше.
— Мисля, че измислих нещо — обади се тя.
Всички се обърнаха към нея.
— Повечето знаете, че миналата година Сави показа на някои от нас как да използваме новите функции — близката мрежа, далечната мрежа и общата мрежа. Някои дори сте ги пробвали лично. Когато стигнем до тропическия рай на Деймън, ще използваме функцията на далечната мрежа, ще разберем къде се намира мястото и някой ще се прехвърли обратно по факса, за да вземе аероскутера и да го докара до острова. Харман, Хана, Петър и Никой стигнаха до Голдън Гейт при Мачу Пикчу за по-малко от час, така че едва ли ще е нужно много време, за да се долети до островния рай.
Някои се закискаха, но повечето закимаха.
— Аз пък имам още по-добра идея — каза Греоги. — Прехвърляте се по факса до рая. Аз оставам тук и пазя аероскутера. После някой от вас се връща с информацията и още днес отлитам накъдето трябва.
— Ще остана с теб — каза Лейман: стискаше иглената си пушка в здравата си лява ръка. — Ще ти трябва някой да стреля по войниксите, когато се върнат. И да те държи буден по време на полета на юг.
Деймън се усмихна уморено и се обърна към групата.
— Е?
Всички пристъпиха напред: горяха от нетърпение да се прехвърлят.
— Чакайте — спря ги Деймън. — Не знаем какво ни дебне от другата страна, така че шестима с пушки — Кол, Кейман, Ел, Боуман, Касман, Едид — елате с мен на звездата на павилиона и ще се прехвърлим първи. Ако всичко е наред, някой от нас ще се върне най-късно след две минути. След това трябва да прехвърлим ранените и болните. Том, Сайрис, бихте ли се погрижили да определите групите на носачите? Греоги ще командва шестимата с пушки, които ще пазят, докато останалите се прехвърлят. Става ли?
Всички нетърпеливо закимаха. Въоръжената група пристъпи в очертанията на инкрустираната в пода на павилиона звезда и Деймън постави ръка върху клавиатурата.
— Да вървим — каза той и набра кода на своя необитаем възел.
Не се случи нищо. Обичайния пукот и проблясъците, които се наблюдаваха при прехвърлянето по факса, просто ги нямаше.
— Един по един — каза Деймън, макар че факс възлите с лекота се справяха с шестима души едновременно. — Кол. Застани на звездата.
Кол се подчини — стискаше нервно пушката. Деймън отново набра кода.
Пак нищо. Вятърът зашумя и навя сняг в открития павилион.
— Може би онзи факс възел вече не работи — обади се от тълпата една жена, казваше Сийъс.
— Ще опитам имението Ломан — каза Деймън и набра познатия код.
Нищо.
— Не може да бъде! — възкликна плещестият Кейман и излезе напред. — Може би нещо бъркаш. Дай на мен.
Опитаха и други — набраха поне трийсет кода на познати факс възли. Нищо не работеше. Нито кратерът Париж, нито Чом и Белинбад, нито множеството Небесни кръгове на Уланбат. Нищо не се получаваше.
Всички стояха мълчаливи, зашеметени, изгубили дар слово, на лицата им бе изписан ужас и безнадеждност. Нищо през изминалата година — никой от кошмарите през последните месеци — нито Падането на метеорите, нито прекъсването на електричеството и излизането от строя на слугите, нито първите атаки на войниксите, нито вестите от кратера Париж, нито дори клането в Ардис Хол или безизходната ситуация на Гладната скала не бе поразило тези мъже и жени чак толкова и не бе ги изпълнило с такова чувство на безсилие.
Факс възлите не работеха. Светът, какъвто го познаваха още от раждането си, вече не съществуваше. Нямаше къде да избягат и сега не им оставаше нищо друго, освен да чакат края си. Да чакат връщането на войниксите, да чакат студът да ги избие или болестите и гладът да ги довършат един по един.
Ада се качи на ниската площадка около колоната на факса, за да могат да я виждат и да я чуват.
— Връщаме се в Ардис Хол — каза тя. Гласът й бе силен и не търпеше възражения. — Само на километър и половина е. Можем да стигнем дотам за по-малко от час, дори в нашето състояние. Греоги и Том ще откарат онези, които са прекалено зле и не могат да вървят.
— И какво толкова има в Ардис Хол? — попита една дребна жена, Ада не се сещаше коя е. — Какво освен трупове, мърша, пепел и войникси?
— Не всичко е изгоряло — високо каза Ада.
Не знаеше дали е така. Беше в безсъзнание, когато я бяха изнесли от пламтящите развалини. Но Деймън и Греоги бяха споменали, че имало неопожарени части от имението.
— Не всичко е изгоряло — повтори тя. — Има трупи. Останки от палатки и бараки. Ако не друго, ще съборим укрепителната стена и ще си направим колиби. А освен това са останали и предмети, които не могат да изгорят. Може би има оръжия. И други неща, които сме изоставили.
— Като войникси например — обади се един покрит с белези мъж, казваше се Елос.
— Може би. Но войниксите са навсякъде — каза Ада. — И се страхуват от яйцето на Сетебос, което носи Деймън. Докато то е с нас, войниксите ще стоят настрана. А къде би искал да се срещнеш с тях, Елос? Нощем в тъмната гора или седнал до големия огън в Ардис, в топлата колиба, докато приятелите ти стоят на стража?
Последва тишина, но изпълнена с гняв тишина. Някои продължаваха да се опитват да наберат кодове, след което блъскаха отчаяно колоната.
— Защо просто не останем при павилиона? — попита Ел. — Има покрив. Можем да го затворим отстрани и да запалим огън. Укрепителната стена е по-малка и ще я възстановим по-лесно. А ако факсът проработи, ще можем бързо да се измъкнем.
— Това е разумно — съгласи се Ада. — Откъде обаче ще носим вода? Потокът е на четиристотин метра. Някой трябва да ходи за вода и да рискува да бъде открит или нападнат от войниксите. Освен това под покрива на павилиона няма достатъчно място за всички ни. А и тази долина е студена. Ардис е на по- слънчево място, там ще имаме на разположение повече строителни материали, а има и кладенец. Можем да построим нов Ардис Хол около кладенеца, така че да не ни се налага да ходим за вода.
Никой не проговаряше. Мисълта да тръгнат отново по замръзналия път, далеч от спасителния факс павилион, бе прекалено трудна за приемане.
— Аз тръгвам — каза Ада. — След няколко часа ще се стъмни. Искам да има голям огън, преди да заблестят светлините на пръстените.
Излезе от павилиона и тръгна на запад. Деймън я последва. След това Боуман и Едид. После Том, Сайрис, Кейман и повечето от останалите. Греоги ръководеше товаренето на болните в аероскутера.
Деймън забърза да я настигне, наведе се и прошепна в ухото й:
— Имам една добра и една лоша новина.
— Каква е добрата? — уморено попита Ада. Главата я болеше толкова свирепо, че трябваше да държи очите си затворени и ги отваряше само колкото да не излезе от замръзналия черен път.
— Всички идват — каза той.
— А лошата? — попита Ада. „Няма да плача, няма да плача!“
— Проклетото яйце на Сетебос започва да се излюпва.
54.
Докато се събличаше в кристалната крипта под мраморната грамада на Тадж Мойра, Харман си даде сметка колко отвратително студено е всъщност в стъклената зала.
„Това е нередно. Това е абсолютно и тотално нередно“.
