пътували със Сави, Деймън и Хана и тъкмо се бяха срещнали със събудения Одисей в Голдън Гейт при Мачу Пикчу. През онази нощ всеки имаше своя собствена спалня — кръглите зелени сфери, прилепнали към оранжевата кула на древния мост подобно на гроздове, висящи под хоризонталната подпора на двеста метра над руините.
След като всички се бяха оттеглили в стаята си и бяха стреснати от подовете, прозрачни като кристалния под на тази крипта — „Не, не мисли точно сега!“, — Харман се бе измъкнал от своята и бе почукал на вратата на Ада. Тя му отвори и той забеляза колко сияещи са тъмните й очи в мрака.
Всъщност бе отишъл в спалнята й да говорят за нещо, а не да правят любов. Или поне той така си мислеше. Веднъж вече бе наранявал чувствата й — в кратера Париж, при майката на Деймън, в дома на Марина високо на кулите от бамбуково дърво на ръба на приличащия на червено око кратер. И Ада рискува живота си, или поне прехвърляне по факса до орбиталната булатория, като се прехвърли от своя балкон до неговия, като се люлееше над дълбокия хиляди километри кратер на черната дупка. А той бе казал: „Не“. „Не още“. И тя се съгласи, макар със сигурност дотогава нито един мъж да не бе отказвал на прекрасната чернокоса Ада от Ардис Хол.
А през нощта в прозрачните сферични спални, висящи от Голдън Гейт в Мачу Пикчу, с издигащите се около тях планини, които той по-късно предположи, че са Андите, и с обитаваните от духове развалини далеч под тях, той бе отишъл при нея да поговорят за… за какво? А, да — беше отишъл в стаята й да я убеди да остане в Ардис Хол с Хана и Одисей, докато двамата с Деймън придружат Сави до онова легендарно място на име Атлантида, където може би ги чакаше космически кораб, с който да стигнат до пръстените. Бе много убедителен. И бе излъгал най-безсрамно. Бе казал на младата Ада, че ще е по-добре да представи Одисей на всички в Ардис Хол и че двамата с Деймън ще отсъстват само няколко дни. Всъщност се беше уплашил, че Сави ще ги отведе до някаква огромна опасност — както и стана, поради което тя изгуби живота си — и дори тогава не искаше Ада да пострада. Дори тогава чувстваше, че ще пострада собствената му плът и душа, ако й се случи нещо.
Когато нареди на ириса на вратата да се отвори, Ада бе облечена във възможно най-тънката и къса копринена нощница. Бледите лунни лъчи осветяваха ръцете и миглите й, докато я убеждаваше съвсем сериозно да остане в Ардис Хол с онзи странен странник Одисей.
След това я бе целунал. Не — беше я целунал само по бузата в края на разговора им, по същия начин, по който баща или приятел би целунал дете. Всъщност
Спомни си как я отнесе до малкото легло до заоблената прозрачна стена на спалнята. Тя му помогна да се освободи от дрехите си — непохватно и същевременно с елегантна забързаност.
Дали високопланинската буря се разрази тъкмо когато бяха започнали да се любят на онова тясно легло? Със сигурност малко по-късно вече бушуваше. Спомняше си лунната светлина върху обърнатото нагоре лице на Ада, лунната светлина върху зърната й, докато обхващаше гърдите й с длани и ги повдигаше към устните си.
Спомняше си също как стената от вятър удари моста и разтърси спалнята — страховито и прочувствено, точно както те бяха започнали да се разтърсват и движат — Ада под него, краката й се вдигнаха и се сключиха около хълбоците му, дясната й ръка се спусна надолу, за да го намери и насочи…
Сега никой не го насочваше, докато се втвърдяваше над тази жена в кристалната ясла. „Нищо няма да се получи — помисли си той през потока на собствените си спомени и събуденото желание. — Ще е суха. Ще трябва да…“
Останалата част от мисълта се изгуби, когато изведнъж осъзна, че тя не е суха при колебливите му проби, а мека, отворена и дори влажна, сякаш всички тези години бе лежала тук и го бе очаквала.
Ада бе готова за него — влажна от вълнение, устните й бяха топли, ръцете й го обгръщаха, пръстите й се плъзгаха по голия му гръб, докато той нежно се движеше в нея и с нея. Бяха се целували, докато самото целуване не бе накарало Харман — него, с четирите двайсетилетки и деветнадесетте години зад гърба си през онази седмица, най-стария човек, когото Ада бе виждала през живота си, — не го бе накарало почти да изгуби съзнание от страст и възбуда като някое тийнейджърче.
Любеха се, докато спалнята се тресеше от бесните пориви на вятъра — отначало нежно, сякаш цяла вечност, след това с все по-нарастваща и нарастваща страст, докато Ада го караше да изостави всички задръжки, докато му се откриваше и го приемаше все по-дълбоко в себе си, докато го целуваше и прегръщаше в мощния обръч на ръцете си, докато го стискаше със сключените си крака и го драскаше с нокти.
И когато свърши, Харман сякаш остана да трепери в нея цяла вечност. Ада отвърна с вътрешно треперене, което приличаше на трусове от някакъв безкрайно дълбок епицентър, а той имаше чувството, че сякаш не цялото й тяло, а само малката й ръка стиска сърцевината му, отпуска и стиска отново.
Харман затрепери в жената, която приличаше на Сави и не можеше да е тя. Не се отпусна, а се отдръпна веднага. Сърцето му биеше бясно, изпълнено с чувство за вина и нещо като ужас, макар че бе изпълнен с любовта си към Ада и спомените си за нея.
Изтърколи се настрани и легна задъхан и злочест до тялото на жената върху метално-копринената тъкан. Топлият въздух се движеше около двамата и се мъчеше да го приспи. Харман усети, че може да спи — да спи хилядолетие и половина, също като тази непозната, да проспи всички опасности за този свят, за приятелите си и за своята единствена, съвършена и предадена любима.
Някакво слабо движение го изтръгна от паяжината на дрямката.
Отвори очи и сърцето му почти спря, когато осъзна, че очите на жената са отворени. Беше обърнала глава и се взираше в него със спокоен хладнокръвен поглед — почти невъзможна степен на бодрост, след като бе спала толкова дълго.
— Кой си ти? — попита младата жена с гласа на мъртвата Сави.
55.
Накрая не само красноречието на Орфу, но и безброй други фактори накараха моравеките да изстрелят спускателния кораб със „Смуглата дама“ в трюма.
Срещата на мостика стана много по-скоро, отколкото бе предложил Астейг/Че. Събитията се развиваха прекалено бързо. Двадесет минути след съвещанието им извън корпуса на „Кралица Маб“ Манмът и Орфу бяха отново на мостика и обсъждаха гласно стандартната земна атмосфера и гравитация на морското равнище с Чо Ли от Калисто, премиер интегратора Астейг/Че, генерал Бех бин Адее и главния му центурион Меп Аху, зловещия Сума IV, развълнувания Ретроград Синопесен и още неколцина моравекски интегратори и астровекски военни.
— Това е предаването, което получихме преди осем минути — каза щурманът Чо Ли. Почти всички го бяха чули, но той все пак отново го пусна по теснолъчевия канал.
Главните координати на емисията бяха същите като на предишната — от астероида с размерите на Фобос в полярния пръстен на Земята, — но този път се разнесе не глас на жена, а само поток от координати на срещата и делта-v стойности.
— Дамата желае да отведем Одисей направо в дома й и да не се мотаем от другата страна на Земята — каза Орфу.
— Можем ли да го направим? — попита Манмът. — Да спрем направо на полярната й орбита?
— Можем, ако отново използваме ядрените бомби за силно забавяне през следващите девет часа — каза Астейг/Че. — Но поради ред причини не е подходящо да го правим.
— Извинете ме — обади се Манмът. — Аз съм просто водач на подводница, а не щурман или инженер, но все пак не виждам как ще намалим скоростта си с помощта на слабата тяга на йонните двигатели. Да не би да разполагаме с нещо специално за финалното спиране?
— Въздушни спирачки — каза масивният дребен Чо Ли от Калисто.
Манмът се разсмя, като си представи „Кралица Маб“ с всичките й триста метра тромав, целият в трегери, накичен с кранове и лишен от всякаква аеродинамичност корпус да спира в земната атмосфера. Със закъснение осъзна, че Чо Ли не се шегува.
