Олимп

Харман и народът му нямаха абсолютно никаква представа за религия, като се изключи доживотното благоговение към постчовеците в техните орбитални пръстени и почти спиритуалната вяра на някои, че ще се възнесат до пръстените и ще прекарат вечността с постчовеците след Последния си факс. Най-близко до религиозното благоговение и церемонии се бяха доближавали от отделните сцени с гръцките богове, които бяха наблюдавали в торинската драма.

Сега Харман имаше чувството, че върши нещо като грях.

„Животът на Ада и на всички, които познавам и на които държа, може би зависи от това дали ще събудя тази постчовешка жена“.

— Но да правя секс с мъртва или изпаднала в кома непозната? — прошепна той. — Това е нередно. Това е лудост.

Погледна през рамо нагоре към стълбището. Просперо не се виждаше никакъв, точно както бе обещал. Харман смъкна от тялото си останалата термокожа. Въздухът бе леден. Погледна члена си и почти се разсмя, като видя колко е спаружен.

„Ами ако всичко това е просто шега на лудия стар маг?“ И каква му беше гаранцията, че Просперо не се спотайва наоколо с някакво невидимо наметало или друга магьосническа хитрина?

Стоеше на платформата на кристалния саркофаг и трепереше. Студът си бе просто част от всичко това. Неприятното изживяване от онова, което щеше да направи, бе още по-голяма част. От мисълта, че е потомък на Аман Фердинанд Марк Алонсо хан Хотеп му призляваше.

Спомни си ранената и изпаднала в безсъзнание Ада горе на Гладната скала и малцината други оцелели от Ардиското клане.

„Кой може да каже дали всичко това е било истина? Просперо като нищо би могъл да настрои торинския саван да предава фалшиви образи“.

Трябваше обаче да действа така, сякаш видението е било истинско. Трябваше да продължи, сякаш емоционалното изявление на Просперо — че трябва да се учи, да се променя, да влезе в тази битка срещу Сетебос и войниксите и калибаните, в противен случай всичко ще бъде загубено — е самата истина.

„Но какво може да направи един мъж, изживял петата си двайсетилетка?“ — запита се Харман.

Сякаш за да си отговори, той се промъкна напред, като внимаваше да не докосва краката на голата жена. Полупроницаемото силово поле го караше да се чувства така, сякаш се топва предпазливо в гореща вана.

Ковчегът бе достатъчно дълъг и широк, за да може да легне до спящата жена, без да я докосва. Тъканта, върху която лежеше тя, приличаше на коприна, но на допир Харман я усещаше по-скоро като меки метални фибри под коленете си. Бе почти целият във времевите ясли и усещаше приливите и импулсите на непознатата енергия, която поддържаше тази двойница на Сави млада и може би заспала.

„Ако си смъкна главата под силовото поле, може би ще заспя за хиляда и петстотин години и така ще реша всичките си проблеми. Особено проблема какво да правя сега“.

Сви се още повече и наведе лицето си под нивото на щипещото силово поле, подобно на влизаш във водата боязлив начинаещ плувец. Сега бе на ръце и колене над краката на жената. Въздухът в яслите бе много по-топъл и той усети как енергията от машинарията на саркофага завибрира през тялото му — но без да го приспи.

„А сега какво?“ Несъмнено и друг път в живота си се бе чувствал толкова неловко, но не можеше да си спомни кога точно.

Подобно на липсата на концепция за грях, в света на Харман идеята за изнасилване също бе чужда. В този вече свършен свят на старостилните човеци нямаше закони и никой не трябваше да ги прилага, но не съществуваше и агресивност между половете или интимност без съгласието и на двете страни. Не съществуваха закони, полиция и затвори — нито една от думите, сиглирани от Харман през последните осем месеца, — но в сплотените малки общности на групи, компании и факсове имаше своеобразно неофициално отбягване на едно или друго нещо. Никой не искаше да се окаже в изолация.

Пък и имаше достатъчно секс за всеки, който го желаеше. А почти всички го желаеха.

Харман го бе желал достатъчно често през почти всичките си пет двайсетилетки. Едва през последното си десетилетие се бе научил да чете странните заврънкулки в книгите и се бе отказал от онзи ритъм на живот да се прехвърля някъде и да си ляга с някого. Бе развил странната идея, че съществува, или би могла да съществува, или може би съществува някоя специална жена за него, някоя, с която — и за която — сексуалният контакт ще е нещо изключително, нещо напълно различно от повърхностните връзки и физическите приятелства, характерни за света на старостилните човеци.

Тази мисъл бе странна. Дотолкова, че би се сторила безсмислена за всеки, на когото разкаже за това — но не го беше казвал на никого. И може би именно младостта на Ада — тя бе само на двадесет и седем, когато за първи път се любиха и се влюбиха — й позволи да сподели неговите странни и романтични идеи за изключителност. Дори направиха своя „сватбена“ церемония в Ардис Хол и докато повечето от четиристотинте други хора предимно се шегуваха за всичко това и го приемаха като повод за поредното парти, неколцина — Петър, Деймън, Хана и още някои — бяха разбрали, че то има много по-голямо значение.

„Мисълта за това не ти помага да направиш онова, което ти каза да направиш Просперо, Харман“.

Бе коленичил гол над жена, която спеше — според лъжливия аватар на логосферата, който наричаше себе си Просперо, вече почти хилядолетие и половина. И за своя изненада откри, че не е готов за секс!

Защо приличаше толкова много на Сави? Тя бе може би най-интересният човек, когото бе срещал — дръзка, загадъчна, древна, от друга епоха, никога прекалено честна, тайнствена по начини, по които нито един старостилен човек от епохата на Харман не би могъл да бъде — но никога не го бе привличала като жена. Спомняше си слабото й тяло в тясната термокожа на орбиталния остров на Просперо.

Тази по-млада Сави не беше слаба. Мускулите й не бяха атрофирали от тежестта на вековете. Окосмяването й — навсякъде — бе тъмно, не черно, както си бе помислил отначало, не катраненочерното на прекрасната коса на Ада, а тъмнокестеняво. Облаците по северния склон на Джомолунгма се бяха разсеяли и в отразената ярка светлина на появилото се слънце някои от косъмчетата й заблестяха в медночервено. Харман виждаше малките пори на кожата й. Забеляза, че зърната на гърдите й са по-скоро кафяви, отколкото розови. Брадичката й бе с трапчинка и волева като на Сави, но бръчките, които си спомняше на челото, около устата и около ъгълчетата на очите, все още ги нямаше.

„Коя е тя?“, запита се за стотен път.

„Всъщност няма значение коя е — изкрещя умът му. — Ако Просперо казва истината, тя е жената, с която трябва да правиш секс, за да се събуди и да те научи на нещата, които трябва да знаеш, за да се прибереш у дома“.

Наведе се над спящата жена. Тя лежеше по гръб с опънати до тялото ръце, с обърнати надолу длани, а краката й вече бяха леко разтворени. Като се чувстваше осквернител до последната си фибра, Харман използва лявото си коляно, за да отмести десния й крак. Не би могла да бъде по-открита и уязвима пред него.

А той не би могъл да бъде по-малко възбуден физически.

Прехвърли тежестта на ръцете си, докато не застана в положение за лицева опора над проснатото под него тяло. Надигна глава нагоре, извън слабо бръмчащото силово поле, и вдиша дълбоко ледения въздух. Когато я отпусна отново в енергийното поле на саркофага, се почувства като потъващ за трети път удавник.

Отпусна се върху спящата жена. Тя не се размърда. Миглите й бяха дълги и тъмни, но не потрепваха, нямаше и най-малка следа от движение на очите под клепачите й, както бе виждал толкова много пъти у Ада, докато будуваше и я гледаше как спи до него под лунната светлина. Ада.

Затвори очи и си я представи — не ранена и в безсъзнание на Гладната скала, както му я бе показал червеният торински саван на Просперо, а каквато беше през осемте им месеца съвместен живот в Ардис Хол. Спомни си как се будеше до нея нощем, само за да я гледа как спи. Спомни си миризмата на сапун и жена до себе си в стаята им с еркерния прозорец в древното имение Ардис.

Усети, че започва да се възбужда.

„Не мисли за това. Не мисли. Просто си спомняй“.

Позволи си да си спомни онзи първи път с Ада, само преди девет месеца, три седмици и два дни. Бяха