Олимп

десятък. Те спокойно биха могли да са артефакти или продукти на генното инженерство. Да не забравяме, че постчовеците са създали самите себе си направо от човешкия геном преди повече от хиляда и петстотин стандартни години.

— А видяхме холограмите на бродещи по Земята динозаври, форусракоиди и саблезъби тигри — обади се главен центурион Меп Аху.

— Нима гърбавите метални неща са избили десет процента от старостилното население? — попита Манмът, който бе педантичен относно използването на думата „десятък“.

— Да — отвърна генерал Бех бин Адее — А може би и повече. И то само откакто потеглихме от Марс.

— Е, и какво ще правим? — попита Орфу от Йо. — Ако никой няма готов отговор, мога да предложа нещо.

— Слушаме — каза премиер интегратор Астейг/Че.

— Мисля, че трябва да размразите хилядата астровекски войници, да пуснете спускателния кораб и дузината атмосферни стършели на борда, да ги натъпчете до планшира с щурмоваци и да влезете в сражение.

— Да влезем в сражение? — повтори щурманът Чо Ли.

— На първо място превърнете този мозък в радиоактивна гной — каза Орфу. — След това приземете моравекските кораби и защитавайте хората. Избийте разните калибани и безглавите гърбави неща, които убиват хора. Влезте в сражение.

— Ама че необичайно предложение — смаяно промълви Чо Ли.

— Засега не разполагаме с достатъчно информация, за да решим какви действия да предприемем — каза премиер интегратор Астейг/Че. — Знаем единствено, че мозъкът — щом ще го наричаме толкова почтително — може да е единственият мирен и съзнателен организъм на Земята. Възможно е да е нещо като археолог, антрополог или историк от другите измерения.

— Или пък гул — каза Манмът.

— Задачата ни е да наблюдаваме. А не да започваме война — каза Сума IV с тон, който предполагаше, че решението му е окончателно.

— Можем да правим и двете едновременно — каза Орфу. — На борда на „Кралица Маб“ разполагаме с достатъчно огнева мощ, за да повлияем на събитията долу. И макар да не сте казали официално нито на Манмът, нито на мен, зад нас би трябвало да идват още модерни невидими моравекски бойни кораби. Това ще е чудесна възможност да ударим онова нещо — всички неща — и да им го начукаме, преди изобщо да се усетят какво ги е връхлетяло.

— Ама наистина необичайно предложение — повтори Чо Ли. — Абсолютно необичайно.

— Точно в момента целта ни не е да започваме война, а да доставим Одисей до астероидния град в полярния пръстен по искане на Гласа — каза Астейг/Че с онзи странен глас на Джеймс Мейсън, който Манмът помнеше от двуизмерните филми.

— А преди това — добави Сума IV — трябва да решим дали да продължим със спускателния кораб под прикритието на спирателната маневра, или да изчакаме срещата с орбиталния град на Гласа и доставката на нашия човешки пътник.

— Имам един въпрос — обади се Манмът.

— Да? — Астейг/Че бе също европеец и затова бе с почти същия ръст като дребния Манмът. Двамата се гледаха екран в екран. Администраторът чакаше.

— Нашият човешки пътник желае ли да бъде доставен на Гласа? — попита Манмът.

Настъпилата тишина се нарушаваше единствено от бръмченето на вентилаторите, комуникационните доклади до и от векските монитори и случайните гърмежи на поддържащите височината дюзи на корпуса.

— Леле! — обади се Чо Ли. — Как така пропуснахме да го попитаме?!

— Бяхме заети — каза генерал Бех бин Адее.

— Аз ще го попитам — заяви Сума IV. — Макар че ще е доста объркващо, ако изведнъж каже „не“.

— Всичките му одежди са приготвени — намеси се Ретроград Синопесен.

— Одежди ли? — избоботи Орфу от Йо. — Да не би нашият Лаертов син да е мормон?

Никой не отговори. Всички моравеки имаха известен интерес към човешката история и общество — той бе програмиран в развиващите им се ДНК и схеми, но малцина бяха погълнати от него до такава степен като огромния йониец. Нито пък бяха развили чак толкова странно чувство за хумор.

— Докато бе на борда на „Кралица Маб“, Одисей носеше облекло по наш дизайн — изцвърча Ретроград Синопесен. — А облеклото, с което ще бъде на срещата с орбиталния астероид на Гласа, ще има всички възможни записващи и предаващи наноустройства, които можем да измислим. Ще наблюдаваме всичко ставащо в реално време.

— Дори онези от нас, които ще се спуснем на Земята ли? — попита Орфу.

Настъпи неловка тишина. Моравеките рядко се чувстваха неудобно, но неудобството не им бе съвсем чуждо.

— Ти не си избран за член на екипажа — най-сетне каза Астейг/Че с резкия си, но не и неприятен тон.

— Зная — каза Орфу, — но мисля, че мога да ви убедя, че акцията на спускателния кораб трябва да започне по време на намаляването на скоростта на „Кралица Маб“ в атмосферата и че аз трябва да бъда на борда. Малкото ъгълче в трюма на подводницата на Манмът ще ми послужи толкова добре, колкото и пътническото място. Там има всички връзки, от които се нуждая, за да виждам какво става.

— От подводницата няма видимост — каза Сума IV. — Освен чрез видеовръзката, която може да прекъсне, ако спускателният кораб бъде подложен на атака.

— Освен това — Чо Ли издаде звук, подобен на опита на малко животинче да си прочисти гърлото — ти си — оптично, от техническа гледна точка — сляп.

— Да — отвърна Орфу. — Забелязах го вече. Прощавайте, просто се опитах да се пошегувам. Но като изключим подходящите положителни практики за набиране — както и да е, не си заслужава времето да обяснявам — мога да ви дам три убедителни довода защо трябва да бъда включен в акцията на Земята.

— Още не сме решили дали такава акция изобщо ще има — каза Астейг/Че, — но все пак да чуем доводите ти. След това премиер интеграторите ще трябва да вземем няколко решения, и то само за петнадесет минути.

— Разбира се, на първо място е очевидният факт, че ще бъда прекрасен посланик до която и да е или до всички разумни раси, които срещнем на Земята — избоботи Орфу.

Генерал Бех бин Адее грубо изсумтя.

— Това преди или след като ги направиш на радиоактивна гной?

— Второ, налице е и не така очевидният, но въпреки това забележителен факт, че нито един моравек на този кораб — а може би и нито един моравек въобще — не знае повече от мен за прозата на Марсел Пруст, Джеймс Джойс, Уилям Фокнър и Джордж Мари Вонг, както и за поезията на Емили Дикинсън и Уолт Уитман. Оттук следва, че нито един моравек не познава по-добре от мен човешката психология. Ако става дума за старостилните човеци, присъствието ми ще е незаменимо.

„Не знаех, че се занимаваш и с Джойс, Фокнър, Вонг, Дикинсън и Уитман“ — излъчи Манмът.

„Никога не е ставало дума за това — отвърна Орфу. — Но имах време да почета във вакуума на серния пръстен на Йо през последните хиляда и двеста стандартни години от съществуването ми“.

„Хиляда и двеста години! — излъчи Манмът. Вярно, моравеките бяха проектирани да живеят дълго, но три стандартни столетия бяха доста щедър период на съществуване на един средностатистически век. Самият Манмът бе на по-малко от сто и петдесет години. — Никога не си ми казвал, че си толкова стар!“

„Никога не е ставало дума“ — излъчи Орфу.

— Не успявам да намеря логическа връзка в казаното на глас, преди да излъчиш към приятеля си, но