Олимп

Магът склони глава.

— Миранда, обич моя, три години след като влезе в затворения факс на саркофага, той загина при един от произволните варианти на рубикона, връхлитащ старото население редовно, подобно на летния зефир. Бе погребан в кристален саркофаг до твоя, макар по онова време факс експериментът да бе в състояние единствено да предпази тялото му от разлагане, тъй като булаторните резервоари все още не се бяха научили как да се справят с рубикона. Преди ваните да се самообразоват, група халифатски мандроиди се изкачиха на Еверест, заобиколиха щитовете на охраната и започнаха да грабят Тадж. Първото, с което се заеха, бе тежкият ковчег на бедния Фердинанд Марк Алонсо — хвърлиха го в пропастта.

— Защо тогава не са хвърлили и моя? — попита Мойра. — Или не са довършили грабежа? Доколкото забелязах, всички ахати, яспис, халцедон, изумруди, лазулит, корнелиан и другите дрънкулки са си все още на място по стените на лабиринта.

— Калибан се прехвърли по факса и се погрижи за двадесет от халифатските мандроиди — каза Просперо. — На слугите им трябваше цял месец да почистят кръвта.

Мойра вдигна глава.

— Калибан е все още жив?

— О, да. Питай приятеля си Харман.

Тя стрелна с поглед Харман, но отново насочи вниманието си към мага.

— Изненадана съм, че не ме е изнасилил.

Просперо тъжно се усмихна.

— О, той се опита, скъпа Миранда. Опита много пъти, но саркофагът не се отваряше за него. Ако светът се бе подчинил на волята и члена му, отдавна вече щеше да е населил този земен остров с калибанчета от теб.

Мойра потрепери, обърна се отново към Харман и загърби стареца.

— Искам да зная твоята история, характера и живота ти — заяви тя. — Дай си ръката.

Опря десния си лакът на масата и вдигна ръка с длан към него.

Объркан, Харман направи същото, но без да я докосва.

— Ох — въздъхна Мойра. — Нима старостилните човеци са забравили споделящата функция?

— Всъщност да — обади се Просперо. — Приятелят ни Харман може — или би могъл, докато айфелбанът не ограничи достъпа му — да извиква само функциите търсене, обща мрежа, близка мрежа и далечна мрежа. И всичко това само като си представя определени геометрични форми.

— Майко божия — възкликна Мойра и отпусна ръка на масата. — Могат ли все още да четат?

— Само Харман и неколцина други, които той научи през последните няколко месеца — отвърна Просперо. — А, забравих да спомена, че нашият приятел се научи да сиглира преди няколко месеца.

— Да сиглира? — разсмя се Мойра. — Това никога не е било замислено като начин да се разбират книгите. То си е най-обикновена индексираща функция. Сигурно е като да погледнеш рецепта в готварска книга и да си помислиш, че всъщност си изял ястието. Народът на Харман сигурно е най-тъпият подвид на homo sapiens, появявал се на планетата.

— Виж какво — възпротиви се Харман. — Тук съм все пак. Не говори, сякаш ме няма. Може и да не познавам тази споделяща функция, но мога да я науча бързо. Междувременно можем да разговаряме. Аз също имам въпроси, нали разбираш.

Мойра го погледна. Очите й бяха сиво-зелени.

— Извинявай — отвърна тя. — Бях груба. Сигурно ти е струвало много да ме събудиш — и си го направил против волята си. Убедена съм, че би искал да си някъде другаде. Най-малкото, което мога да направя, е да се държа учтиво и да отговоря на въпросите ти.

— Можеш ли да ми покажеш тази споделяща функция, за която спомена? — попита Харман. Бе твърдо решен да не губи самообладание от тази жена, която толкова много приличаше на Сави и говореше с нейния глас. — Или да ми покажеш как да се прехвърлям без факс възлите — добави той. — Както го прави Ариел.

— А, Ариел. — Мойра хвърли поглед към Просперо. — Значи старостилните са забравили как да се прехвърлят свободно?

— Забравили са почти всичко — каза Просперо. — Бяха накарани да забравят. От твоя народ, Мойра. От Вала, от Тирза, от Рахаба… От всички твои сънародници.

Мойра се потупа по дланта с плоското на ножа.

— Защо използва този човек да ме събуди, Просперо? Нима Сикоракса е консолидирала силата си и е освободила чудовището ти Калибан от контрола ти?

— Така направи, и той е свободен — тихо каза Просперо. — Реших, че е време да те събудя, защото сега по този свят броди Сетебос.

— Сикоракса, Калибан и Сетебос — повтори Мойра и пое дълбоко дъх през стиснатите си зъби.

— Заедно вещицата, полудяволът и създанието на мрака ще контролират Луната и Земята, ще решават всички приливи и отливи, ще имат власт над всичко.

Мойра кимна и прехапа пълната си долна устна.

— Кога тръгва айфелбанът?

— След по-малко от четири часа — отговори магът. — Ще дойдеш ли на него, скъпа Миранда? Или ще заспиш във факс ковчега на времето отново и ще оставиш атоми и спомени да се възстановяват в безсмислен кръг завинаги?

— Ще бъда в проклетата кабина. И ще почерпя от осъвременяващите бази каквото ми е нужно да зная за този прекрасен нов свят, в който се родих отново. Но първо младият Прометей има да пита, а след това имам предложение какво да направи, за да възстанови функционалния си статус.

Мойра погледна към върха на купола.

— Мойра, не — обади се Просперо.

— Харман, задай въпросите си — каза тя и постави меката си длан върху ръката му.

Той облиза устни.

— Наистина ли си постчовек?

— Да, наистина. Така ни наричаше народът на Сави преди Последния факс.

— Защо приличаш толкова много на Сави?

— А… значи я познаваш? Добре, ще науча състоянието или участта й, щом извикам осъвременяващата функция. Познавам Сави, но по-важното е, че Аман Фердинанд Марк Алонсо хан Хотеп бе влюбен в нея, а тя не отвърна на любовта му — бяха от различни племена, така да се каже. Затова приех нейния образ, спомените й, гласа й — всичко… преди да дойда в Тадж.

— Как си взела образа й? — попита Харман.

Мойра отново погледна Просперо.

— Значи не знаят нищо, нали? — После се обърна към Харман. — Ние, постчовеците, стигнахме до точката да нямаме собствени тела, мой млади Прометее. Или поне не онова, което разбирате под тела. Не ни бяха нужни. Бяхме само няколко хиляди, но се размножавахме от човешкия генетичен резерв, благодарение на генетичните умения на този аватар на киберпространствената логосфера…

— Е, чак благодарности… — обади се Просперо.

— Когато искахме да приемем човешки облик — винаги женски, трябва да добавя, — просто приемахме нечий.

— Но как? — попита Харман.

Мойра въздъхна.

— Пръстените още ли са в небето?

— Разбира се — отговори Харман.

— И полярният, и екваториалният?

— Да.

— Какво са те според теб, Харман-Прометее? Там има над милион отделни тела… какво смятат твоите хора, че представляват те?

Харман отново облиза устни. Въздухът в огромния храм-гробница бе изключително сух.

— Знаем, че там бе нашата булатория, в която се подмладявахме. Повечето смятаме, че останалите