моля, продължи — каза Астейг/Че. — Струва ми се, че спомена три убедителни довода защо трябва да бъдеш включен в акцията.
— Третата причина, поради която заслужавам място в спускателния кораб, е в това, че загрях — образно казано, разбира се.
— Какво си загрял? — попита Сума IV. Черният бъкивъглероден ганимедец не гледаше нетърпеливо хронометъра си, но гласът му очевидно го правеше.
— Всичко — каза йониецът. — Защо на Марс има гръцки богове. Защо съществува тунел през пространство-времето до друга Земя, в която Троянската война на Омир продължава да бушува. Откъде се е взел този невъзможно тераформиран Марс. Какво правят Просперо и Калибан, двама герои от древната Шекспирова пиеса, докато ни очакват на истинската Земя, и защо квантовата основа на цялата Слънчева система е надупчена от тези брана-дупки, които продължават да изникват… навсякъде.
56.
Жената, която приличаше на млада Сави, наистина се наричаше Мойра, макар през следващите часове Просперо да се обръщаше към нея с Миранда, а веднъж дори с усмивка я нарече Монета, което обърка Харман още повече. От друга страна, объркването му бе толкова силно, че нищо не можеше да го засили още повече. През първия им час заедно не можеше дори да погледне Мойра, да не говорим да срещне погледа й. Докато двамата се хранеха с онова, което минаваше за закуска, а Просперо просто седеше на масата, Харман най-сетне успя да погледне към жената, но не и да вдигне поглед към очите й. После изведнъж осъзна, че така сякаш зяпа бюста й, и отново извърна глава.
Мойра сякаш не забелязваше колко неудобно се чувства.
— Просперо, отвратителен стар плужек такъв — каза тя, докато отпиваше от портокаловия сок, поднесен от реещия се слуга. — Този начин за събуждането ми твой замисъл ли беше?
— Разбира се, че не, скъпа Миранда.
— Спри да ме наричаш Миранда, или ще започна да ти викам Мандрагора. Не съм и никога не съм ти била дъщеря.
— Разбира се, че си и беше моя дъщеря, скъпа Миранда — измърка Просперо. — Има ли жив постчовек, на когото да не съм помогнал да стане онова, което е? Нима моите лаборатории за генетични секвенции не са вашите утроби и ясли? И следователно не съм ли ваш баща?
— Днес
— Доколкото зная, не, скъпа Миранда.
— Тогава си го начукай.
Тя се обърна към Харман, отпи от кафето си, разряза един портокал с плашещо остър нож и каза:
— Казвам се Мойра.
Седяха на малка маса в малка стая — по-скоро тясно пространство, отколкото стая — която Харман не бе забелязал на идване. Представляваше ниша с книжни лавици по средата на огромния купол, най-малко на деветдесет метра над пода и лабиринта от мраморни стени. Лесно бе да се разбере защо не я е видял отдолу — по стените на плитката ниша също имаше книжни лавици. Нагоре се виждаха още подобни ниши, в някои от които имаше маси като тази, на която седяха, а други приютяваха тапицирани пейки и загадъчни инструменти и екрани. Оказа се, че железните стълбища се движат като ескалатори, в противен случай на тримата щеше да им трябва много повече време, докато се изкатерят толкова високо. Нямаше парапети, а тесните мраморни пътеки и изящно оформените железни стъпала на ескалатора бяха повече въздух, отколкото метал. Рискът от падане бе ужасяващ. Харман не искаше дори да поглежда надолу, затова се съсредоточи върху книгите и докато ходеше, раменете му току отъркваха лавиците.
Жената бе облечена също като Сави, когато я видя за пръв път — синя туника от памучно платно, рипсени панталони и високи кожени ботуши. Имаше дори къса вълнена пелерина като онази на Сави от първата им среща, макар тя да бе тъмножълта вместо аленочервената, която носеше възрастната жена. Въпреки това сложната й кройка с множество гънки изглеждаше същата. Освен огромната пропаст във възрастта, главната разлика между двете жени се състоеше в това, че по-старата Сави носеше пистолет — първото огнестрелно оръжие, с което се бе сблъскал Харман. Сегашната версия на Сави — Мойра, Миранда или Монета, не можеше да каже със сигурност — не бе въоръжена.
— Какво е станало, откакто заспах, Просперо? — попита Мойра.
— Искаш кратко обобщение на четиринадесет столетия в също толкова изречения ли, скъпа?
— Да. Ако обичаш — Мойра раздели сочния портокал на части и даде едно парче на Харман. Той го изяде, без да усети вкуса му.
Просперо започна напевно:
Наведе оплешивяващата си побеляла глава.
— Титон — каза Мойра. — Винаги са ме заболявали червата от Тенисън преди закуска. Кажи ми, Просперо, светът все още ли е нормален?
— Не, Миранда.
— Значи моят народ е мъртъв или подменен, както казваш?
Хапна грозде и ароматно сирене и отпи от голямата чаша с ледена вода. Летящите слуги незабавно я напълниха пак.
— Мъртви са, подменени или и двете.
— Ще се върнат ли, Просперо?
— Бог знае, дъще.
— Стига с този Бог, ако обичаш — каза Мойра. — А какво стана с деветте хиляди сто и тринадесет евреи-сънародници на Сави? Върнаха ли ги от неутриновата примка?
— Не, скъпа. Всички евреи и пострубиконовите хора в тази вселена си остават син лъч над Ерусалим и нищо повече.
— А ти, изнасилвачо — обърна се тя към примигващия Харман, — нямаш ли други цели в живота освен да се възползваш от спящи непознати?
Харман понечи да отговори, не се сети какво да каже и си затвори устата. Призля му.
Мойра докосна ръката му.
— Не се упреквай, мой Прометее. Нямаше кой знае какъв избор. Въздухът в саркофага бе напоен с толкова силен афродизиак, че Просперо го махна заедно с една от първоначалните подменени, самата Афродита. За щастие и на двама ни, действието му е силно ограничено във времето.
Заля го вълна на облекчение, последвана от ярост.
— Искаш да кажеш, че съм нямал избор?
— Не, щом носиш ДНК на Аман Фердинанд Марк Алонсо хан Хотеп — каза Мойра. — Никой мъж от твоята раса не би трябвало да има.
Тя се обърна отново към Просперо.
— Къде е Фердинанд Марк Алонсо? Или, по-точно, каква бе участта му?
