Олимп

тела са домове на постчовеците, на твоя народ. И ваши машини. Градове на орбитални острови, като този на Просперо. Бях миналата година на острова на Просперо, Мойра. Помогнах да го разрушим.

— Нима? — Тя отново погледна мага. — Много добре, млади Прометее. Но грешиш, ако мислиш, че тези милион тела в орбита, повечето от които са много по-малки от острова на Просперо, са обиталища на моя вид или служещи единствено на нас машини. Разбира се, има към дузина обитатели, както и няколко хиляди огромни генератори на червееви дупки, акумулатори на черни дупки, ранни експерименти от програмата ни за пътуване между измеренията, генератори на брана-дупки… но повечето от телата в орбита служат на вас.

— На нас ли?

— Знаеш ли какво представлява прехвърлянето по факса?

— Правил съм го през целия си живот — каза Харман.

— Да, разбира се, но знаеш ли какво представлява?

Харман пое дъх.

— Всъщност никога не съм се замислял, но по време на пътуванията ни миналата година Сави и Просперо обясниха, че факс павилионите всъщност превръщат телата ни в кодирана енергия и след това ги възстановяват заедно с нашите съзнания и спомени на друг възел.

— Да, но факс павилионите и възлите не са необходими. Те са просто уловка, която да ви попречи да се мотаете там, където не трябва. Факс формата на телепортиране бе изключително лакома за компютърна памет, дори и за най-новите Калаби-Яу ДНК и за машините с мехурчеста памет. Имаш ли представа колко памет е нужна за запазването на данните само за молекулите на едно човешко същество, да не говорим за холистичната вълна на личността и спомените му?

— Не — отвърна Харман.

Мойра посочи към върха на купола, но Харман разбра, че всъщност тя има предвид тъмносиньото небе и орбиталните пръстени над полюса и екватора.

— Милион орбитални банки памет — каза тя. — Всяка предназначена за един от вас, старостилните човеци. А в много от другите тромави орбитални машини, в самите захранвани от черни дупки телепортаторни устройства — сателити за глобално позициониране, скенери, редуктори, компилатори, приемници и предаватели — някъде там горе всяка нощ от твоя живот, мой Харман-Прометее, има звезда, носеща твоето име.

— Защо милион? — попита Харман.

— Смяташе се, че това е жизненият минимум на населението — каза Мойра, — макар да подозирам, че днес сте доста по-малко. По мое време от вашия подвид на човеците имаше само девет хиляди триста и четиринадесет души — онези с инсталираните и активни наногенетични функции, както и няколко хиляди умиращи старо-старостилни човеци като моя любим Аман Фердинанд Марк Алонсо хан Хотеп, последния от своя род, последния от царското си потекло.

— Какво представляват войниксите? — попита Харман. — Откъде са се появили? Защо служеха като слуги толкова дълго, а след това започнаха да нападат моя народ, след като двамата с Деймън разрушихме острова на Просперо и булаторията? Как можем да ги спрем?

— Прекалено много въпроси — въздъхна Мойра. — Ако искаш отговор на всички, ще ти трябва контекст. А за да получиш контекста, ще трябва да изчетеш тези книги.

Харман рязко отметна глава и огледа покритата с книги вътрешна повърхност на огромния купол.

— Кои по-точно?

— Всички. — Мойра вдигна ръка и обхвана с жест всичко наоколо. — И знаеш ли, можеш да го направиш.

— Мойра, не — отново се обади Просперо. — Ще го убиеш.

— Глупости — каза жената. — Млад е.

— Той е на деветдесет и девет — каза Просперо. — С над седемдесет и пет години по-възрастен от тялото на Сави, което клонира за свое ползване. Тя тогава имаше спомени. Сега ти ги носиш. Харман не е tabula rasa.15

Мойра сви рамене.

— Силен е. С ума си. Погледни го.

— Ще го убиеш — повтори Просперо. — А заедно с него — и най-доброто ни оръжие срещу Сетебос и Сикоракса.

— За какво говорите? — настоя Харман и дръпна ръката си, когато Мойра отново се опита да го докосне. — Да не искате да сиглирам всичко това? Ще отнеме месеци… години. Може би десетилетия.

— Не да ги сиглираш, а да ги изядеш — каза Мойра.

— Да ги изям? — повтори Харман.

„Била ли е луда, преди да влезе в хроноковчега, или вековете на възпроизвеждане клетка по клетка и неврон по неврон са унищожили разсъдъка й?“

— Да ги изядеш — потвърди Мойра. — В смисъла, по който Талмудът говори за изяждането на книги — не да ги прочетеш, а да ги погълнеш.

— Не разбирам.

— Знаеш ли какво е Талмудът? — попита Мойра.

— Не.

Мойра посочи отново към върха на купола, на около седемдесет етажа над тях.

— Там горе, млади приятелю, под купол малък от стъкло прозрачно, шкаф от злато, перли и кристал се крие, ключето златно е у мен. Отворено е то към свят и малка чудна лунна нощ.

— Като твоя саркофаг ли? — попита Харман. Сърцето му биеше бясно.

— Няма нищо общо с моя саркофаг — разсмя се Мойра. — Онзи ковчег е просто поредният възел от вашата факс въртележка, който ме възпроизвеждаше през вековете, докато не дойде време да се събудя и да се заема с работа. Говоря за машината, която ще ти позволи да прочетеш подробно всички тези книги, преди айфелбанът да тръгне от станцията след… — тя погледна дланта си — три часа и четиридесет и осем минути.

— Не го прави, Мойра — каза Просперо. — Няма да ни помогне във войната срещу Сетебос, ако е мъртъв или лигавещ се малоумник.

— Млъкни, Просперо — рязко го отряза Мойра. — Виж го само. Той вече е малоумник. Сякаш след времето на Сави цялата му раса е претърпяла лоботомия. Спокойно можеше и да е мъртъв. А така, ако шкафът работи и той оцелее, ще може да послужи и на себе си, и на нас. — Тя отново хвана ръката на Харман. — Какво най-много ти се иска на този свят, Харман-Прометее?

— Да се върна вкъщи и да видя съпругата си — отвърна той.

Мойра въздъхна.

— Не мога да гарантирам, че кристалният шкаф, познанието и нюансите на всички тези книги, събрани през вековете от моя беден мъртъв Алан Фердинанд Марк Алонсо, ще ти позволят да се прехвърлиш свободно при съпругата си… как се казва?

— Ада.

От двете срички едва не се разплака. Искаше му се да плаче двойно — за това, че й липсва, и заради измяната си.

— При Ада — каза Мойра. — Мога обаче да ти гарантирам, че няма да се прибереш жив вкъщи, ако не се възползваш от този шанс.

Харман стана и пристъпи на лишената от перила тераса на деветдесет метра над студения мраморен под. Вдигна поглед към центъра на купола на над двеста метра нагоре, но видя само нещо като мараня на мястото, където последните метални пътеки се събираха в едно като черни и почти невидими тънки паяжини.

— Харман, приятелю на Никой… — започна Просперо.

— Млъквай — сопна се Харман на мага на логосферата и се обърна към Мойра. — Да вървим.

57.

— Телепортирах ни според указанията ти, но къде се намираме, в името на царството на Хадес? — казва