Олимп

Хефест.

— На остров Итака — отвръща Ахил. — Суров и скалист е, но е добра дойка за момчета, които искат да станат мъже.

— Повече ми прилича и намирисва на гореща смърдяща кенефна яма — отбелязва богът на огъня, докато куца по прашната, осеяна с камъни пътека, водеща нагоре по стръмния склон през пълни с кози и говеда поляни към мястото, на което под безмилостните лъчи на слънцето блестят червените керемиди на няколко постройки.

— Бил съм тук и преди, за първи път като момче — казва Ахил. Тежкият щит на героя е вързан на гърба му, мечът му е на сигурно място в ножницата. Русокосият млад мъж не се поти от катеренето и горещината, но куцащият покрай него Хефест пъшка и от него се леят потоци пот. Дори брадата на безсмъртния Майстор е подгизнала.

Стръмната тясна пътека свършва на върха на хълма при няколкото големи постройки.

— Дворецът на Одисей — казва Ахил и пробягва последните петдесет метра.

— Дворец ли? — задъхва се богът на огъня и излиза с куцане на откритото пространство пред високите порти, хваща с двете си ръце сакатия си крак и се превива, сякаш всеки момент ще повърне. — Прилича повече на шибана вертикална свинска кочина.

Останките от малката запустяла крепост се издигат като дундест каменен пън на петдесетина метра вдясно от основната сграда на издаващата се отвесна скала. Самата сграда, или дворецът на Одисей, е построена от по-скоро одялани камъни и по-ново дърво, макар че главните порти — отворени — представляват две древни каменни плочи. Пътека към терасата е настлана със скъпи плочи, подредени спретнато, очевидно дело на най-добрите занаятчии и зидари, макар че също толкова очевидно не са били почиствани от доста време, а външните стени и колони са боядисани в ярки цветове. Нарисувани лозя, изпълнени с изображения на птици и техните гнезда, се вият по белите колони от двете страни на входа, но тук растат и истински лози, чиято плетеница привлича истински птици и е станала приют за две-три гнезда. Ахил вижда разноцветните фрески по стените на сенчестия вестибюл зад широко отворените врати.

Поема напред, но спира, когато Хефест го сграбчва за ръката.

— Там има силово поле, сине Пелеев.

— Не го виждам.

— Не би и могъл, докато не се натресеш на него. Сигурен съм, че би убило всеки смъртен, а теб би те съборило по задник, макар и да си бързоногият мъжеубиец с коефициент на вероятностна сингуларност, както се изрази Нюкта. Уредите ми измерват най-малко двеста хиляди волта и достатъчно висок ампераж, за да нанесе сериозни щети. Стой настрана.

Брадатият бог-джудже започва да рови из кутиите и подобните на тирбушони метални предмети, висящи на различни върви и ремъци по тежката му дреха, проверява разни малки циферблати, използва къс жезъл с щипки като паст на алигатор, за да закачи нещо като мъртъв метален пор към някаква изходна точка в невидимото поле, след което свързва четири ромбоидни устройства с цветна жица, преди да натисне едно месингово копче.

— Готово — казва богът на огъня. — Полето е свалено.

— Ей затова обичам първожреците — казва Ахил. — Нищо не правят, след което почват да се фукат.

— Нямаше да говориш така, ако се беше натресъл в полето — изръмжава богът. — Това е дело на Хера, благодарение на моите машини.

— Тогава ти благодаря — отвръща Ахил, минава под арката и влиза във вестибюла на Одисеевия дом.

Внезапно се разнася ръмжене и от сенките изпълзява някакво тъмно животно.

Мечът на Ахил моментално се озовава в ръцете му, но кучето вече се е проснало на прашните плочи.

— Това е Аргус — обяснява Ахил и потупва проснатото скимтящо животно по главата. — Одисей го обучил още от пале преди повече от десет години, но трябвало да тръгне за Троя, преди да е успял да го изведе на лов за глигани или елени. Телемах, синът на хитроумния ни приятел, би трябвало да е негов господар в отсъствието на Одисей.

— Никой не му е господар от седмици — казва Хефест. — Псето е почти умряло от глад.

Вярно е — Аргус е прекалено слаб, за да стане, дори за да помръдне глава. Само големите му умоляващи очи следят галещата го ръка на Ахил. Ребрата му изпъкват през увисналата, изгубила блясъка си козина.

— Не може да излезе през силовото поле на Хера — измърморва Ахил. — А се обзалагам, че вътре няма нищо за ядене. Може и да е намирал вода от дъжда и улуците, но не и храна.

Измъква няколко бисквити от малката си торба — бисквити, отмъкнати от дома на Майстора — и дава две на кучето. Животното едва успява да ги сдъвче. Ахил оставя още три до главата му и се изправя.

— Няма дори труп, който да изяде — казва Хефест. — Хората изчезнаха навсякъде по вашата Земя с изключение на района около Илион — просто изчезнаха като шибан пушек.

Ахил се обръща към куция бог.

— Къде са нашите хора? Какво си сторил с тях ти и останалите безсмъртни?

Майсторът вдига ръце.

— Не беше наше дело, сине Пелеев. Нито дори на великия Зевс. Някаква друга сила опразни тази Земя. Ние, олимпийците, се нуждаем от поклонниците си. Да живеем без нашите смъртни подлизурковци, обожатели и строители на олтари е като да сме нарциси, живеещи в свят без огледала… а добре познавам Нарцис. Това не беше наше дело.

— Да не очакваш да повярвам, че има и други богове? — пита Ахил, все още вдигнал наполовина меча си.

— Големите бълхи имат малки бълхи, а малките бълхи ги ядат по-малки, а тях — още по-малки и така до безкрай, или някаква глупост от сорта — отвръща брадатият безсмъртен.

— Млъкни — казва Ахил, потупва пак вече усърдно дъвчещото куче и обръща гръб на Хефест.

Минават през вестибюла и влизат в централното помещение — тронната зала, както се оказва, където преди години Ахил е приет от Одисей и жена му Пенелопа. По онова време синът им Телемах е срамежливо шестгодишно хлапе и едва се справя със задачата да се поклони на събралите се мирмидонци, преди набързо да бъде отведено от дойката си. Сега тронната зала е празна.

Хефест прави справка със своите кутии-инструменти.

— Оттук — казва той и повежда Ахил зад трона през изрисувания с ярки фрески вестибюл към едно по- тъмно и дълго помещение. Това е залата за пиршества, с ниска десетметрова маса.

Зевс е проснат по гръб върху масата с разперени ръце и крака. Гол е и хърка. В залата за пиршества цари хаос — навсякъде са захвърлени бокали, купи и прибори, по целия под са пръснати стрели от падналия огромен колчан, а гобленът от една от стените е смъкнат и е натикан под хъркащия баща на боговете.

— Ясно, това е Абсолютният сън — измърморва Хефест.

— Така изглежда — съгласява се Ахил. — Учуден съм, че гредите на покрива са си още на мястото при такава дъскорезница.

Мъжеубиецът стъпва внимателно върху пръснатите по пода назъбени върхове на стрелите. Макар малцина гръцки бойци да си признават, повечето мажат върховете на копията и стрелите си със смъртоносни отрови, а единственото нещо, което Пелеевият син знае от оракула и от майка си Тетида за собствената си смърт, е, че една отровна стрела ще се забие в единствената смъртна част на тялото му и ще доведе до края му. Но нито безсмъртната му майка, нито богините на съдбата са му казали къде или кога точно ще умре, нито пък кой ще изстреля смъртоносната стрела. Би било прекалено абсурдно и иронично, мисли си Ахил, да убоде петата си в някоя от старите пръснати стрели на Одисей и да умре в агония, преди да може да събуди Зевс и да поиска спасяването на Пентезилея.

— Искам да кажа, че Абсолютният сън е шибаният опиат, с който го е приспала Хера — казва Майсторът. — Аз помогнах настойката да стане аерозол, макар че Нюкта е истинският химик.

— Можеш ли да го събудиш?