Олимп

— Лъжеш — изръмжава Ахил.

Зевс поклаща глава, почти тъжно.

— И ще умреш на мига, млади Ахиле — казва бащата на всички богове. — Но ще умреш, знаейки, че ти казвам истината.

— Не можеш да ме убиеш, повелителю на раците.

Зевс почесва брадата си.

— Прав си, не мога. Поне не пряко. Тетида се е погрижила за това. Когато разбра, че аз съм бил любовникът, който я е изчукал, а не лишения от хуй червей Пелей, тя научи и предсказанието на мойрите и че ще те убия също толкова сигурно, колкото баща ми Кронос предпочиташе да изяжда децата си, вместо да рискува с бунтове и отмъщения, когато пораснат. И щях да го направя, млади Ахиле — щях да те изям като бебе, ако Тетида не те бе сложила във вероятностните пламъци на чистия квантов небесен огън. Ти си уникален за вселената квантов изрод, копеле на Тетида и Зевс. Смъртта ти, макар да не зная подробностите около нея, тъй като богините на съдбата не ги споделят, е абсолютно сигурно определена.

— Тогава се бий с мен, боже на лайната — изкрещява Ахил и тръгва напред с готов меч и щит.

Зевс вдига ръка и Ахил замръзва на място. Самото време като че ли замръзва.

— Не мога да те убия, мое буйно малко копеле — сякаш на себе си промърморва Зевс, — но какво ли ще стане, ако откъсна месото ти от костите и след това накълцам същата тази плът на съставните й клетки и молекули? Ще мине известно време — векове може би? — преди квантовата вселена да те събере отново. И не вярвам процесът да е безболезнен.

Замразен насред крачка, Ахил осъзнава, че все още може да говори, но не го прави.

— Или пък да те пратя някъде — казва Зевс и посочва тавана, — където няма въздух за дишане. Ще е интересна главоблъсканица за вероятностната сингуларност на небесния огън.

— Не съществува място извън океаните, където да няма въздух за дишане — озъбва се Ахил, но след това си спомня задъхването и слабостта си по високите склонове на Олимп само ден по-рано.

— Откритият космос би доказал лъжовността на това твърдение — с влудяваща усмивка отговаря Зевс. — Някъде отвъд орбитата на Уран, да кажем, или пък в Куйперовия пояс. Тартар също би свършил работа. Въздухът там е предимно от метан и амоняк — ще превърне белите ти дробове в горящи вейки, но ако оцелееш няколко часа в ужасната болка, би могъл да си побъбриш с дедите си. Нали се сещаш, те похапват смъртни.

— Начукай си го! — изкрещява Ахил.

— Тъй да бъде — казва Зевс. — На добър път, синко. Кратък, агонизиращ, но добър.

Царят на боговете махва небрежно с ръка и подовите плочи под краката на Ахил започват да се разтварят. В залата за пиршества на Одисей се отваря кръг и бързоногият мъжеубиец сякаш стои в осветения от пламъци въздух. Под него, от ужасяващата яма, изпълнена с виещи се серни облаци, се надигат подобни на изгнили зъби черни планини, разгръщат се езера от течно олово, носят се мехури и потоци съскаща лава, долавя се неясното движение на огромни нечовешки неща и се разнася непрекъснатият рев и вой на чудовищата, наричани някога титани.

Зевс отново махва съвсем леко с ръка и Ахил пада в ямата. Докато изчезва, не крещи.

След минута взиране в пламъците и виещите се далеч долу черни облаци Зевс придвижва длан отляво надясно, кръгът се затваря, подът отново става цял и покрит с Одисеевите плочи. В дома отново се настанява тишина, нарушавана единствено от жалкия проточен лай на гладния Аргус някъде навън.

Зевс въздъхва и се телепортира, за да започне разплатата си с нищо неподозиращите богове.

58.

Мойра поведе Харман по мраморния балкон без парапети и нагоре по движещите се открити метални стъпала, после пак по балкон, отново нагоре и така, докато подът на Тадж Мойра не заприлича на кръг на километри под тях. Сърцето на Харман биеше бясно.

В покритите с книги стени на безкрайно издигащия се и затварящ се купол имаше малки кръгли прозорци. Харман не ги бе забелязвал отдолу или отвън, но те пропускаха светлина и му даваха извинение да поспира, за да си поеме дъх и да събере кураж. Взираше се към далечните планински върхове, хвърлящи ледени отблясъци в късната утрин. Облаци бяха покрили долините на север и изток и скриваха от поглед напуканите ледници. Харман се запита на какво ли разстояние стига погледът му зад върховете и облаците, до мъгливия и леко заоблен хоризонт — сто и петдесет километра? Триста? Или повече?

— Всичко е наред — меко каза Мойра.

Харман се обърна.

— Имам предвид онова, което направи, за да ме събудиш — каза тя. — Всичко е наред. Съжаляваме. Наистина си нямал никакъв избор. Механизмите, които са те подбудили да дойдеш тук, са били задействани още преди да е бил роден прапрадядото на дядо ти.

— Но какви са шансовете да съм потомък на онзи твой Фердинанд Марк Алонсо хан Хотеп? — запита Харман. Не можеше да скрие съжалението в гласа си. Нито пък искаше.

За негова изненада, Мойра се разсмя. Това бе смехът на Сави — бърз и спонтанен, — но му липсваше жилката горчивина, която бе долавял у старицата.

— Шансовете са стопроцентови — отвърна Мойра.

Харман можеше само да замълчи объркано.

— Фердинанд Марк Алонсо се погрижи, когато следващото поколение старостилни човеци бъде… подготвено и осъществено, някои от хромозомите му да присъстват у всички мъже и жени — обясни Мойра.

— Нищо чудно, че сме кекави, тъпи и неспособни — каза Харман. — Всички сме куп братовчеди.

Преди по-малко от три седмици — макар сега да му се струваха години — бе сиглирал книга по общи основи на генетиката. Ада спеше до него, докато бе гледал как златните думи потичат от книгата по дланта, китката и ръката му.

Мойра отново се разсмя.

— Готов ли си за остатъка от пътуването към кристалния шкаф?

Прозрачният малък купол на върха на Тадж Мойра бе много по-голям, отколкото изглеждаше отдолу — Харман прецени, че диаметърът му е поне двайсетина метра. Тук нямаше мраморни пътеки и железни ескалатори — всички те свършваха тук, в центъра на купола, всичко блестеше под слънчевите лъчи от прозрачните прозорци на върха.

Харман никога не Се бе озовавал толкова високо — дори когато бе в кулата над Голдън Гейт при Мачу Пикчу, на повече от двеста метра над висящия мост — и никога не бе изпитвал по-голям ужас от падане. Тази платформа бе толкова високо, че можеше, като погледне надолу, да закрие с дланта на изпънатата си ръка целия мраморен кръг на пода на Тадж. Лабиринтът и входът на криптата бяха толкова далеч долу, че приличаха на избродирана върху торински саван микросхема. Харман се насили да не гледа надолу, докато следваше Мойра към кованата желязна платформа на самия връх.

— Това ли е? — кимна той към високото десетина-дванадесет стъпки съоръжение в центъра.

— Да.

Харман очакваше така нареченият кристален шкаф да е някаква версия на саркофага на Мойра, но това пред него изобщо не приличаше на ковчег. Придържаше се от стъклени и метални подпори с цвят на стар калай. В ума му изникна думата „додекаедър“, но Харман я бе научил от сиглиране и не бе сигурен доколко е точна. Кристалният шкаф представляваше дванадесетстенен обект, който би наподобявал грубо сфера, ако не бяха плоските му страни; бе направен от плочи от прозрачно стъкло или кристал, обрамчени от тънки ленти лъскав метал. От стените на купола към черната метална основа на нещото се спускаха множество разноцветни кабели. По платформата около шкафа бяха пръснати столове от метална мрежа, странни уреди с тъмни екрани и клавиатури, както и тънки като косъм плочи с височина пет-шест стъпки.

— Що за място е това? — попита Харман.

— Връзката на Тадж. — Мойра активира няколко от уредите с екрани и докосна един вертикален панел. Пластмасата изчезна и се смени с холографски виртуален контролен панел. Ръцете й затанцуваха върху виртуалните изображения, от стените на Тадж се разнесе дълбок звук и в основата на кристалния шкаф