Олимп

живота на другарите си. Кажете им, че ще нападнем довечера в тъмното. Някои от нас ще достигнат гората, а ако е такава волята на съдбата — и домовете и семействата си. Ако не успеем, имената ни ще бъдат изписани със златни букви и ще се запомнят завинаги. Децата на правнуците на правнуците ни ще идват на надгробните ни могили в тази проклета земя и ще си казват — да, какви мъже са живели в онези времена. Така че кажете на командирите и хората си да закусят добре тази сутрин, защото повечето ще вечеряме в царството на сенките. Затова довечера, когато настъпи мракът преди да изгрее луната, най-добрият ни боксьор Епей да мине пред редиците ни и да крещи Apete!, също както правят при началото на състезанията с колесници или бягане при Игрите. И тогава ще се втурнем към свободата си!

(И това би трябвало да е краят на събранието — при това силно вдъхновяващ край, тъй като Нестор е роден водач и знае как да води съветии да зарежда хората с енергия и желание за действие — нещо, което шефът на катедрата ми в университета в Индиана така и не разбра. Но за съжаление някой нарушава перфектния ритъм на перфектния сценарий. В случая това е Тевкър.)

ТЕВКЪР: Епее, благородни борецо, така и не ни каза края на твоята история. Какво стана с онзи олимпийски боксьор, който зашеметил противника си и после избягал?

ЕПЕЙ (За когото всички знаят, че е по-честен, отколкото умен): А, с него ли? Жреците го откриха в гората и го убиха като куче.

Ахейските вождове се пръснаха и се върнаха на позициите при хората си. Нестор остана сам със синовете си. Лечителят Подалирий организира хора да претърсят шатрата на Агамемнон за храна и вино. Оставам сам на брега — или поне толкова сам, колкото може да е човек, когато е притиснат рамо до рамо с други тридесет хиляди немити мъже, от които се носи воня на пот и страх.

Докосвам квантовия телепортаторен медальон под туниката си. Нестор не ме попита какво е моето мнение. Никой от ахейските герои не направи нещо повече от това да хвърли поглед към мен по време на разискванията. Знаят, че не се бия, и като че ли не ме харесват по-малко заради това — по този начин древните гърци третират хомосексуалистите, които обичат да се обличат в женски дрехи и да боядисват лицата си в бяло. В очите на повечето мъже не се чете презрение, а само пренебрежение. За тях съм особняк, аутсайдер, нещо по-низше от истински мъж.

Зная, че няма да остана да гледам развръзката. Съмнявам се дали ще остана за днешната битка, тъй като след половин час небето ще почернее от летящи камъни и стрели. Нямам преобразяваща гривна и бронята, с които разполагах като схоластик — дори не съм надянал металните или кожени доспехи на някой от многобройните ахейски трупове около мен. Съмнявам се, че ще преживея деня, ако остана — последните два дни за мен представляваха низ кошмарни часове и ужас, прекарани най-отзад, в близост до шатрата, в която умираха ранените. Дори да оцелея днес, шансовете ми да остана жив при атаката срещу троянците през нощта ще са почти нулеви.

А и защо да оставам? За бога, та на врата си имам телепортиращо устройство. За две секунди мога да се озова в покоите на Елена и да си почивам в горещата вана.

Защо да оставам?

Но все още не съм готов да тръгна. Никак даже. Вече не съм схоластик и няма причина да се изявявам като учен… но мога да съм военен кореспондент, който никога не ще успее да съобщи за наблюденията си: този последен славен ден на тази изгубена и славна епоха е прекалено интересен, за да бъде пропуснат.

Ще остана още малко.

Навсякъде затръбяват рогове. Още никой не е имал време за обещаната огромна закуска, а троянците вече нападат.

64.

Да знаеш, че всички неща във вселената — всичко в историята, в науката, в поезията, изкуствата и музиката, всички хора, всички места, предмети, идеи — са свързани помежду си, е едно. Да изпиташ тази връзка, пък било и повърхностно — съвсем друго.

Харман остана в безсъзнание през по-голямата част от следващите девет дни. Идваше на себе си само за кратко и крещеше от ужасното главоболие, което далеч надхвърляше издръжливостта на черепа и мозъка му. Повръщаше много, след което отново изпадаше в кома.

Събуди се на деветия ден. Главоболието беше смазващо, най-ужасното, което бе изпитвал, но вече не го караше да крещи, както през деветдневния кошмар. Гаденето бе изчезнало и стомахът му бе празен. По- късно разбра, че е свалил повече от единадесет килограма. Лежеше гол в леглото на втория етаж на кабината на айфелбана.

„Кабината е проектирана и украсена предимно в стил ар нуво“ — помисли си той, докато ставаше с мъка и надяваше копринената дреха, която намери метната върху облегалката на претрупаното кресло стил ампир до леглото. Разсеяно се запита къде ли по света отглеждат копринени буби — дали това е било едно от задълженията на слугите през дългите векове на бездействие на хората? Дали е била изработена изкуствено в някаква индустриална цистерна, по същия начин, по който постчовеците бяха създали — всъщност възродили — неговата нанопроменена раса човешки добитък? Точно в момента обаче главата го болеше прекалено силно, за да се замисля сериозно над подобни въпроси.

Спря в коридора, затвори очи и се съсредоточи. Нищо. Остана си в кабината. Опита отново. Пак нищо.

Леко залитащ и замаян, слезе по стълбата от ковано желязо на първия етаж и рухна в стола до масата. Масата бе застлана с бяла ленена покривка.

Не каза нищо, когато Мойра му донесе чаша портокалов сок, черно кафе в бяла порцеланова кана и яйца на очи с парче сьомга. Наля кафе в чашата му. Харман леко наклони глава, за да усети парата на кафето върху лицето си.

— Дълго ли го приготвя? — попита я той.

Влезе Просперо и застана в непоносимо ярките утринни лъчи, влизащи през стъклените врати.

— А… Харман… или по-добре да те наричаме Преродения? За мен е удоволствие да те видя буден и способен да се движиш.

— Млъквай — каза му Харман, не обърна внимание на храната и предпазливо отпи от кафето.

Вече знаеше, че Просперо е физическа холограма — аватар на логосферата, формиращ се всяка милисекунда от материята, изстрелвана от един от факс акумулаторите на орбита. Знаеше също, че ако се опита да удари или нападне стария маг, материята ще се превърне в неуловима проекция по-бързо и от най-бързите човешки рефлекси.

— Знаеше, че шансът да оцелея в кристалния шкаф беше около едно на сто — каза Харман, без дори да поглежда към Просперо. Светлината беше прекалено ярка.

— Малко по-благоприятен всъщност — отвърна магът и милостиво дръпна тежките завеси.

Мойра придърпа един стол и седна на масата при Харман. Беше облечена в червена туника, но иначе имаше същото дръзко изражение, което бе видял в Тадж.

Харман я погледна право в очите.

— Познавала си младата Сави. Присъствала си на празненството за Последния факс на архипелага Ню Йорк в потопения Емпайър Стейт Билдинг и си казала на приятелите й, че не си я виждала, а всъщност си я посетила в дома й в Антарктида само два дни преди това.

— Откъде знаеш всичко това? — изненада се Мойра.

— Приятелката на Сави Петра е написала очерк за опитите им — предимно на нея и на любовника й Пинкас — да намерят Сави. Очеркът е отпечатан и донесен тук непосредствено преди Последния факс. Някак си е успял да стигне до библиотеката на приятеля ти Фердинанд Марк Алонсо.

— Но как Петра е разбрала, че съм посещавала Сави преди партито в Ню Йорк?

— Мисля, че с Пинкас са намерили нещо написано от Сави в апартамента й в Маунт Еребус — каза Харман. От кафето не му се доповръща, но пък горчивата течност не допринесе и за отслабване на ужасното главоболие.

— Значи сега знаеш всичко за всички неща, така ли? — попита Мойра.