Олимп

изискванията на Гласа.

Монтажната совалка беше малка — дистанционно управляван овоид, в който едва се побираше възрастно човешко същество без никакви животоподдържащи системи освен за въздух и отопление. Ретроград Синопесен помогна на ахейския воин да се промуши в натъпканото с кабели и платки пространство.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита той.

Одисей впери поглед в паякообразния моравек от Амалтея.

— Не мога да намеря покой от пътуване — каза той на гръцки. — Ще изпия живота до дъно; през цялото време се радвах и страдах, сам и с другари обични; на бряг и сред бурни вълни, когато дъждовни хиади ядосват морето; превърнах се в име… Много видях и много научих; хора, градове и привички, климат, съвети, царе, а и себе самия, но всички почитах; радостта на боя със равни узнах, в полята зелени на ветровитата Троя… Колко ужасно е да спреш, да сложиш край, да ръждясаш, бездеен блясък да губиш! Сякаш животът е дишане. Живот над живота е малко, и малко остава във мен; но всеки час без тишината вечна готви нещо голямо и ново; и долно ще бъде да трупам имане… Затвори проклетата врата, паяк такъв.

— Но това е… — започна Орфу от Йо.

— Той посещаваше библиотеката на „Кралица Маб“… — започна Манмът.

— Шшшшт! — заповяда Сума IV.

Гледаха как се затваря люкът на совалката. Ретроград Синопесен остана в хангара, хванат за една подпора, за да не бъде изхвърлен навън заедно с въздуха, докато малката совалка излезе в космоса, задвижвана от безшумните си пероксидни дюзи. Яйцеобразният кораб се разклати, стабилизира се, насочи носа си към орбиталния астероиден град — блестяща точица сред хилядите подобни точици на п-пръстена — и набра скорост към Гласа.

— Наближаваме Ерусалим — каза Сума IV по интеркома.

Манмът насочи вниманието си към различните монитори и сензори на спускателния кораб.

„Кажи ми какво виждаш, приятелю“ — излъчи Орфу.

„Добре… все още сме на височина двадесет километра. Без увеличение пресъхналото Средиземно море се вижда на шейсет до осемдесет километра на запад. Представлява същинска мозайка от червени скали, черна почва и нещо, което прилича на зелени полета. Покрай брега има огромен кратер на мястото, където някога е била ивицата Газа — нещо като кратер от метеорит, подобен на тесен залив с формата на полумесец. След това сушата се издига в планина и там е Ерусалим, върху собствено възвишение“.

„Как изглежда?“

„Само малко да увелича образа… да. Сума IV е наложил върху образа сателитни снимки от миналото и ясно се вижда, че предградията и по-новите части на града са изчезнали… обаче старият град, онзи с крепостната стена, си е все още на мястото. Виждам Дамаската порта… Западната стена… Храмовия хълм и Купола на скалата… има и една нова постройка, която липсва на старите фотографии. Нещо високо, изградено от многостенно стъкло и полиран камък. Синият лъч излиза от нея“.

„Преглеждам данните за синия лъч — каза Орфу. — Несъмнено неутрино в обвивка от тахиони. Нямам представа каква е функцията му, но се обзалагам, че и най-добрите ни учени не знаят“.

„О, чакай малко… — излъчи Манмът. — Увеличих образа на стария град и той… гъмжи от живот“.

„Хора? Човеци?“

„Не…“

„Онези безглави гърбави органични роботи?“

„Не — отвърна Манмът. — Ще ме оставиш ли да ти ги опиша с мои думи?“

„Извинявай“.

„Хиляди… повече от хиляди… приличащи на амфибии същества с щипци и ципести крака, които според теб приличат на Калибан от «Бурята» на Шекспир“.

„И какво правят?“ — попита Орфу.

„Май само се мотаят — отвърна Манмът. — Не, чакай… Има тела по улицата на Давид близо до портата към Яфа… и още тела по Тарик ел-Вад в стария еврейски сектор недалеч от площада на Западната стена…“

„Човешки тела ли?“

„Не… на онези безглави гърбави органични роботи. Доста са раздрани… много от тях изглеждат изкормени“.

„Да не би да са храна за чудовищата-калибани?“

„Нямам представа“.

— Ще прелетим през синия лъч — предаде по интеркома Сума IV. — Всички да затегнат коланите. Искам да вкарам някои от сензорите в самия лъч.

„Разумно ли е?“ — обърна се Манмът към Орфу.

„Нищо в тази експедиция до Земята не е разумно, приятелю. Нямаме си магид на борда“.

„Какво си нямаме?“ — излъчи Манмът.

„Магид — повтори Орфу от Йо. — В древните времена старите евреи… имам предвид много преди войните с халифата и рубикона, когато хората носели мечи кожи и тениски… та старите евреи казвали, че умният човек си има магид — нещо като духовен наставник от друг свят“.

„Може би ние сме магиди — излъчи Манмът. — Всички сме от друг свят“.

„Вярно е — отвърна Орфу. — Само че не сме мъдри. Манмът, казвал ли съм ти, че съм гностик?“

„Кажи ми го по букви“.

Орфу го направи.

„Какво означава гностик, по дяволите?“ — попита Манмът. В последно време бе разбрал някои неща за приятеля си — включително и факта, че Орфу е експерт по Джеймс Джойс и други писатели от Изгубената ера освен Пруст — и не бе съвсем сигурен, че е готов за още.

„Няма значение какво всъщност означава гностик — отвърна Орфу. — Но сто години преди християните да изгорят Джордано Бруно на кладата във Венеция, те изгорили един гностик — мага на суфите Соломон Молко, в Мантуа. Соломон Молко учел, че когато настъпят промените, Драконът ще бъде унищожен без оръжия и всичко на Земята и на небето ще се промени.“

— Дракони? Маг? — произнесе на глас Манмът.

— Какво? — попита Сума IV от пилотското място.

— Повтори — обади се и главен центурион Меп Аху от пътническия отсек.

— Моля, повтори — разнесе се британският акцент на премиер интегратор Астейг/Че от „Кралица Маб“, което ясно показа, че на кораба следят не само официалните им емисии, но и бърборенето по интеркома. Манмът се надяваше от все сърце, че това не се отнася и за теснолъчевите разговори.

„Няма значение — излъчи той. — Ще те питам друг път за дракони, магове и други подобни“.

— Извинявайте… нищо… просто си мислех на глас — каза по интеркома.

— Да спазваме радиодисциплина — рязко нареди Сума IV.

— Да… ъъъ… сър — каза Манмът.

Долу в трюма Орфу от Йо избуботи субзвуково.

Монтажната совалка на Одисей бавно доближаваше астероида. Сензорите потвърдиха, че скалата е горе-долу с формата на картоф, с дължина около двадесет километра и диаметър почти единадесет. Всеки квадратен метър от никелово-желязната му повърхност бе покрит от кристалния град и неговите стоманени, стъклени и бъкивъглеродни кули и куполи, някои от които се издигаха на височина половин километър. Датчиците показваха, че налягането в цялата структура е колкото на морското равнище на Земята, че молекулите, които неминуемо изтичаха през стъклото, подсказват за наличието на земна атмосфера, представляваща смес от кислород, азот и въглероден двуокис, както и че температурата вътре е подходяща за човек, живял в района на Средиземноморието преди последните климатични промени от Изгубената ера… например за някой от времето на Одисей.

На мостика на „Кралица Маб“, на хиляда километра разстояние, всички главни моравеки и астровеки