наблюдаваха напрегнато показанията и екраните. Внезапно невидимо енергийно пипало се протегна от кристалния град, улови монтажната совалка и я придърпа към приличащия на шлюз отвор в горната част на най-високата стъклена кула.
— Изключете дюзите и автопилота на совалката — нареди Чо Ли.
Ретроград Синопесен наблюдаваше биометрията на Одисей.
— Нашият човешки приятел е добре — каза той. — Развълнуван е… пулсът и нивото на адреналина се покачват… може да вижда през малкия люк… но иначе е здрав.
Холографски образи примигнаха над конзолите и проекционната маса, совалката бе придърпана още по-близо и вмъкната в тъмния правоъгълник на шлюза. Стъклената врата се затвори. Сензорите на совалката регистрираха силово поле, което дърпаше кораба „надолу“, като създаваше изкуствена гравитация от порядъка на 0,68 от земната; след това отчетоха притока на въздух в голямото помещение. Беше толкова годен за дишане, колкото и въздухът при Илион.
— Радиосигналите и главните и квантовите телеметрични сигнали са съвсем ясни — докладва Чо Ли. — Стъклените стени на града не ги екранират.
— Още не е в града — измърмори генерал Бех бин Адее. — Намира се просто във входен шлюз. Не се учудвайте, ако Гласът прекъсне предаванията в мига, когато Одисей влезе вътре.
Всички — включително и намиращите се в спускателния кораб на 50 000 километра разстояние — гледаха през камерите в кожата на Одисей как той се измъкна от тясното пространство, протегна се и закрачи към водещата към вътрешността врата. Макар да носеше мекото корабно облекло, въпреки протестите на моравеките човекът бе настоял да вземе кръглия си щит и късия си меч. Сега щитът бе вдигнат, мечът също; брадатият мъж приближаваше ярко осветената врата.
— Поемам към Европа, освен ако някой не иска да изучава още Ерусалим или лъча неутрино — каза по интеркома Сума IV.
Никой не възрази. Манмът описваше на Орфу цветовете на стария град — червените нюанси на следобедното слънце върху древните постройки, златните отблясъци на джамията, кафеникавите улици и тъмносивите сенки на алеите, смайващо зелените петна на маслинените горички и вездесъщите гладки мокри и стройни зелени същества, приличащи на амфибии.
Спускателният кораб ускори до три маха и се насочи на североизток към старата столица Дамаск в някогашната Сирия или провинция Западен Няинджентангла Шан на хан Хотеп. Сума IV поддържаше необходимото разстояние между апарата и купола неутрализираща енергия над пресушеното Средиземно море. Напълно невидимият и поддържащ безшумната скорост от 2,8 маха на височина 34 000 метра кораб прелетя по дължина някогашната Сирия и сви рязко наляво, за да продължи на запад през Анатолия над останките на древната Турция.
— Можем ли да намалим скоростта и да минем покрай егейското крайбрежие южно от Хелеспонта? — внезапно попита Манмът.
— Можем — отвърна Сума IV по интеркома, — но изоставаме с графика за изучаването на синия леден град във Франция. Има ли по брега нещо, което да оправдава отклоняването и изгубеното време?
— Мястото на Троя — каза Манмът. — Илион.
Спускателният кораб започна да намалява скорост и да се спуска. Когато запълзяха със скорост 300 километра в час и кафявите и зелени площи на опразненото Средиземноморие започнаха бързо да се приближават, Сума IV прибра късите триъгълници и вместо тях разгъна стометровите многопластови ефирни криле с техните бавно въртящи се перки.
Манмът запя тихо по интеркома:
„Чие е това? — излъчи Орфу. — Не мога да разпозная стиха“.
„Рупърт Брук — отвърна Манмът по теснолъчевия канал. — Британски поет от времето на Първата световна война. Написал го е на път за Галиполи… но така и не стигнал дотам. Умрял по пътя от някаква болест“.
— Не мога да кажа нищо добро за радиодисциплината ти, малък европеецо — прогърмя гласът на генерал Бех бин Адее по общия канал, — но стихотворението е страшно добро.
Херметическата врата в кристалния град на полярна орбита се плъзна настрани и Одисей влезе в самия град. Той бе изпълнен със светлина, дървета, увивни растения, тропически птици, потоци, водопад, спускащ се от висока, покрита с мъх скала, стари руини и животни. Героят видя как един елен спря да преживя, вдигна глава, погледна приближаващия човек с щит и вдигнат меч, след което спокойно се отдалечи.
— Сензорите показват приближаването на някаква хуманоидна форма. Още не се вижда през зеленината — предаде Чо Ли до спускателния кораб.
Одисей чу стъпките, преди да види кой идва — боси крака по твърда пръст и гладка скала. Отпусна щита и прибра меча в халката на широкия си колан.
Жената бе неописуемо красива. Дори непринадлежащите към човешкия вид моравеки с техните стоманени и пластмасови коруби, с органичните си сърца, биещи редом с неорганичните помпи, с органичните си мозъци и жлези редом с пластмасовите органи и наноклетъчните сервомеханизми, зяпнаха холограмите и усетиха невероятната й красота.
Жената се приближи и Одисей и моравеките в космоса и кръжащите над древната Троя видяха, че веждите й се извиват в чувствена дъга над изумително зелените й очи, че миглите й са дълги и черни и че онова, което приличаше на грим от три метра разстояние, на крачка от зашеметения Одисей се оказа просто сенки и нюанси на кожата. Устните й бяха меки, пълни и червени.
На идеален гръцки от времето на Одисей, с глас, нежен като шепнещ в палмовите листа ветрец или като ромон на полюшвани от вятъра камбанки, прекрасната жена каза:
— Добре дошъл, Одисее. Дълги години те чаках. Аз съм Сикоракса.
68.
На втората вечер от прехода през Атлантическия пролом с Мойра Харман се усети, че мисли за всевъзможни неща.
Нещо в ходенето между двете високи водни стени — на втория ден от пътуването им и на почти сто и десет километра от брега Атлантическият океан достигаше дълбочина над сто и петдесет метра — беше абсолютно хипнотизиращо. Купищата белтъчна памет, записани в модифицираните ДНК спирали някъде около гръбнака му, педантично напираха към съзнанието му и искаха да напълнят главата му с детайли (
Сто и петдесет метровите водни стени от двете страни на осемдесетметровия сух път също изглеждаха заплашително и дори двата дни в Пролома не бяха достатъчни, за да превъзмогне чувството на клаустрофобия и страх, че всеки момент ще се стоварят отгоре му. Всъщност веднъж вече бе влизал в Атлантическия пролом — преди две години, когато отпразнува деветдесет и осмия си рожден ден. Тогава бе излязъл от факс възел 124 недалеч от имението Ломан на някогашния бряг на Ню Джързи в Северна Америка и бе вървял два дни навътре в океана и два дни обратно, но бе изминал много по-малко разстояние, отколкото с Мойра. Тогава водните стени и мракът на траншеята не го обезпокояваха чак толкова. „Разбира се — помисли си той. — Тогава бях по-млад. И вярвах в магията“.
