Ахейците отстъпват във все по-тесен и по-тесен полукръг, бият се като демони, небето и пяната зад тях са почервенели от кръв, но атаката на Хектор е безмилостна. Най-малко пет хиляди ахейци са паднали от началото на боя малко след изгрев. Сред тях е и благородният Нестор — жив, но отнесен в безсъзнание в шатрата си, свален от колесницата си от копие, което прониза рамото му и разби ключицата. Старият герой, който се опита да замести отсъстващите или мъртви гиганти като Ахил, Агамемнон, Менелай, Големия Аякс и хитроумния Одисей, направи всичко по силите си, но въпреки това върхът на копието го намери.
Несторовият син Антилох, най-големият храбрец на ахейците през последните няколко дни, е мъртъв — пронизан в червата от добре изстреляна троянска стрела. Другият му син Тразимед е изчезнал, завлечен в пълния с троянци ров, и никой не го е виждал през последните три часа. В момента ровът и подпорните му стени са в кървавите ръце на Хектор.
Малкия Аякс е ранен — гаден разрез с меч през двата пищяла непосредствено под наколенниците — и е изнесен от бойното поле на не толкова безопасното място при изгорените само преди минути кораби. Боецът-командир и сръчен лечител Подалирий, синът на легендарния Асклепий, е мъртъв, заклан от група главорези от нападащите отряди на Деифоб. Накълцали са тялото на лечителя на парчета и мъкнат окървавената му ризница към Троя.
Приятелят и предводител на частите на Тевкър Аластор, който пое командването от Тразимед по време на ужасната битка зад изоставените ровове, падна пред хората си и псува и се гърчи няколко минути с десетина забити в него стрели. Петима аргивци си пробиха с бой път до тялото му, но всичките бяха повалени от настъпващата стража на Хектор. Самият Тевкър плачеше, докато убиваше Аластаровите убийци — пускаше стрела след стрела в очите и коремите им, докато отстъпваше бавно с останалите гърци.
Вече няма къде да се отстъпва. Наблъскани сме на брега, приливът залива обутите ни в сандали крака, а дъждът от стрели няма край. Всички коне на гърците измряха с писъци с изключение на малкото, чиито господари с плач ги освободиха и ги шибнаха да препуснат към напредващите редици на враговете. Още трофеи за троянците.
Ще ме убият, ако остана тук. Когато бях схоластик и най-вече таен агент на Афродита, оборудван с левитатор, бойна броня, метаморфозна гривна, тазерна палка, шлема на Хадес и всичко, каквото можех да намеря, се чувствах доста неуязвим дори когато се намирах сравнително близо до мястото на сражението. С изключение на стрелите, които са достатъчно смъртоносни на изумителна далечина, в тази война няма кой знае колко средства за убиване от разстояние. Човек подушва потта и дъха на врага си и се оплисква с кръвта му, мозъка и слюнката му, когато забие стоманата — в повечето случаи бронза — в търбуха на неприятеля.
За последните два часа на три пъти едва не бях набучен като на шиш. Първия път от метнато копие, което прелетя над линията на защитниците и едва не ми отнесе топките — скочих, за да го избегна, и когато стъпих в мокрия пясък с разкрачени крака, вибриращата му дръжка ме удари по ташаците. След това стрела близна косата ми, а минута по-късно втора стрела, една от хилядите, засенчващи слънцето, щеше да ме прониже точно в гърлото, ако един аргивец, на когото дори не зная името, не бе вдигнал кръглия си щит и не бе отразил назъбеното отровно острие.
Трябва да се разкарам оттук.
От изгрев слънце ръката ми стотици пъти докосва медальона, но все още не съм се телепортирал никъде. Не зная защо.
Зная, разбира се. Не искам да изоставя тези мъже. Не искам да се излежавам в безопасност в банята на Елена или да стоя на някой близък хълм и да знам, че ахейците, които съм наблюдавал цели десет години, с които съм разговарял и споделял хляб и вино, ще бъдат изклани като пословичния добитък на този окървавен къс от плажа.
Но не мога да ги спася.
Или мога?
Сграбчвам медальона, съсредоточавам се върху едно място, на което съм бил, завъртам златния диск на половин оборот, отварям очи — й виждам, че падам в някаква дълга, дълга асансьорна шахта.
Не, осъзнавам, че не падам — прекалено късно, защото вече съм изкрещял поне два пъти. Намирам се в безтегловност в главния коридор на палубата на „Кралица Маб“, или поне в главния коридор на палубата, където беше личната ми каюта. Но по онова време тук имаше гравитация. А сега само падам и падам, превъртам се в пространството, но така и не рухвам, не успявам да се добера до вратата на каютата или до навигационния отсек на двадесет метра надолу — или нагоре — по коридора.
Двама черни хитинови моравеки от Пояса, войници с вградена черна броня, шипове и подобни на маски глави, се отблъскват от намиращата се наблизо асансьорна шахта, в която няма асансьор, и ме сграбчват за ръцете. Стрелват се обратно към шахтата и осъзнавам, че астровеките могат да се движат при нулева гравитация не само защото са свикнали с нея — тя е съвсем близко до естествената им гравитация в Астероидния пояс, — но и защото в корубите им има вградени почти безшумни дюзи, изхвърлящи разширяващи се струи от нещо, което спокойно би могло да е вода. Каквото и да е горивото, то им помага да се движат уверено и бързо в този безтегловен свят. Без да кажат нито дума, войниците ме изтеглят в шахтата, минаваща по дължината на „Кралица Маб“. Представете си да скочите в празна шахта с височината на Емпайър Стейт Билдинг и ще разберете защо изкрещявам отново — това е единственото нещо, което би направил всеки човек, който е с всичкия си.
Астровеките ме изстрелват на десетки метри нагоре или надолу по отекващата шахта — отекваща, сякаш да отговаря на писъците ми — след което ме изтеглят през нещо като мембрана от силово поле в кипящо от дейност помещение. Макар и да съм надолу с главата, успявам да разпозная мостика. Бил съм тук само веднъж по време на престоя си, но не бих могъл да сбъркам предназначението му — моравеки, които не съм виждал преди, следят триизмерните виртуални контролни пултове, астровекски войници стоят до холографски проекции, разпознавам генерал Бех бин Адее, пъргавия паякообразен век — в момента не се сещам за името му, — а също и странно изглеждащия щурман Чо Ли и Астейг/Че.
Премиер интеграторът без усилия се оттласква в нулевата гравитация и полита към мен, докато двамата войници ме натикват в един метален стол и ме завързват, за да не избягам. Разбирам, че не ме връзват като пленник, а просто стягат коланите на креслото, за да остана на едно място. Това помага — неподвижността ми дава усещане за горе и долу.
— Доктор Хокънбери, не очаквахме да ви видим отново — казва дребният моравек, който е приблизително със същата форма и размери като Манмът, но е направен от различни разноцветни пластмаси, метали и полимери. — Извинявайте за липсата на гравитация. Двигателите са изключени. Мога да уредя да включат вътрешните силови полета, за да се получи разлика в налягането, и да симулирам до известна степен гравитация, но се намираме недалеч от полярния пръстен на Земята и не желаем да проявяваме по-големи промени във вътрешната ни енергия, освен ако не сме принудени.
— Добре съм — казвам с надеждата, че не са чули писъците ми в асансьорната шахта. — Трябва да говоря с Одисей.
— Одисей… ъъъ… в момента не е на разположение — отвръща Астейг/Че.
— Трябва да говоря с него.
— Боя се, че това е невъзможно — казва моравекът, който е горе-долу колкото приятеля ми Манмът, но изглежда и говори съвсем различно. Гласът му всъщност дразнещо прилича на нечий друг — на гласа на един англичанин.
— Но аз непременно трябва…
Млъквам насред изречението. Убили са Одисей. Ясно е, че тези полуроботи са направили нещо ужасно на единственото друго човешко същество на кораба. Не зная защо им е трябвало да видят сметката на ахееца, но пък и без това никога не бих могъл да разбера две трети от нещата, които правят или не правят моравеките.
— Къде е той? — питам. Мъча се да говоря уверено и авторитетно, макар и да съм вързан за малкия си стол. — Какво сте му направили?
— Нищо не сме напрарили на Лаертовия син — казва Астейг/Че.
— Защо да нараняваме гост? — пита приличащият на кутия век с паешки крака, за чието име не се сещам… не, сещам се, Ретроград Йогенсон, Гундерсон или нещо пак толкова скандинавско.
