Модели. Навсякъде модели. Всичко в природата и вселената танцуваше на ръба на хаоса, отложен от фракталните граници и милиардите скрити алгоритми и протоколи, изпълващи и най-малкото взаимодействие, но въпреки това красиви — о, и то колко красиви. Осъзна, че има най-малкото една функция, която не е изследвал и която може да му изясни повечето от тези модели много по-добре от възможностите на обикновените човешки усещания и чувства. Тя обаче най-вероятно изискваше връзка със спътниците и бе забранена, а освен това… Харман не се нуждаеше от генетично усъвършенствана способност, за да се наслади на чистата красота на това безмълвно представление насред Атлантика, което сякаш се поставяше специално за него.
Лежеше на дъното на Пролома с ръце под тила и тихо се помоли за Ада и неродения си син или дъщеря — когато активираше функциите си, тя щеше да узнае какъв е полът на детето им. Искаше му се да е с нея в този момент. Молеше се на Бог, за когото никога не се бе замислял — на Мълчаливия Бог, от когото Сетебос и неговият лакей Калибан се страхуваха най-много, ако можеше да се съди по думите на чудовището на острова на Просперо. Молеше се само любимата му Ада да е добре и да е жива и щастлива, доколкото можеха да позволят ужасните събития напоследък и раздялата им.
Докато заспиваше, чуваше силното хъркане на Мойра. Усмихна се, докато се унасяше. Хиляда години постижения в наноклетъчното и ДНК инженерството не бяха избавили постчовеците от хъркането. Но, разбира се, човешкото тяло на Сави бе онова, което…
Заспа по средата на мисълта си.
71.
На Ахил му се иска да е мъртъв.
В Тартар въздухът е толкова зловонен и плътен, дробовете му така изгарят, очите му така се пълнят със сълзи и болят толкова силно, кожата и вътрешностите му сякаш са готови едновременно да имплодират и експлодират от грамадното налягане, чудовищната океанида, която го мъкне, го е стиснала толкова силно за ребрата с грамадното си ръчище и изгледите за бъдещето изглеждат толкова шибано неясни, че му се иска просто да пукне и да сложи край на всичко това.
Но квантовите Съдби няма да му позволят подобно нещо. Проклетата му божествена майка, тази курва Тетида — която се правеше, че обича баща му Пелей, човека, когото винаги е почитал като роден баща, а след това си е въртяла задника пред Зевс като кучка, каквато си е — го е държала на Небесния огън и е създала квантова сингуларна точка на смъртта му, която може да бъде достигната единствено чрез действията на вече мъртвия и кремиран Парис от Илион. И това е положението, както се казва.
И ето че Ахил страда и се опитва да се съсредоточи върху ставащото извън неговата стегната и бързо имплодираща сфера от болка.
Трите гигантски дъщери на титана Океан Азия, Пантея и Йона бързо крачат сред отровния сумрак към някакво сияние, което спокойно би могло да е изригващ вулкан. Ахил е здраво стиснат в огромния потен юмрук на Азия. Когато успява да отвори парещите си очи и да се огледа през сълзи — сълзи не от емоциите, а от отровните химикали — той вижда високи скалисти ридове като този, покрай който в момента крачат океанидите, трещящи вулкани, дълбоки пропасти, пълни с лава и чудовища със странни форми, ескорта от гигантски стоноги създания, които несъмнено би трябвало да имат нещо общо с Лечителя на Олимп, силуети, които би трябвало да са другите титани, блъскащи и ревящи в мрака, както и небе с обагрени в оранжево облаци, побеснели мълнии и други електрически спектакли.
Внезапно гигантската Пантея проговаря:
— Тази ли забулена форма търсим, що седи на абаносовия трон?
Азия, чийто ужасен глас гърми като падащи по скалист склон канари (Ахил няма сили да запуши уши с покритите си с мехури от киселината длани, отвръща):
— Тази е. Воалът падна.
Пантея:
— Виждам могъща тъмнина да изпълва престола на силата, лъчите на сумрака се стелят наоколо, подобно на светлината на дневното слънце. Но самият Демогоргон си остава незрим и безформен, ни крайник, ни форма, ни очертание; и все пак и трите го виждаме като жив Дух.
Демогоргон проговаря и Ахил заравя лице в огромната груба длан на Азия в напразно усилие да заглуши субзвуковата болка от този проникващ навсякъде глас.
— ПИТАЙТЕ КАКВОТО ИСКАТЕ ДА ЗНАЕТЕ, ОКЕАНИДИ.
Азия протяга длан с гърчещия се Ахил в нея.
— Можеш ли да ни кажеш що за форма и нещо е това, що хванахме? Прилича повече на морска звезда, отколкото на човек, но се гърчи и писука като такъв.
Демогоргон отново прогърмява:
— ТОВА Е ПРОСТО СМЪРТЕН, МАКАР НАПРАВЕН БЕЗСМЪРТЕН ПО ПОГРЕШКА ОТ НЕБЕСНИЯ ОГЪН. НАРИЧА СЕ АХИЛ И Е МНОГО ДАЛЕЧ ОТ ДОМА СИ. НИКОЙ СМЪРТЕН НЕ Е СЛИЗАЛ В ТАРТАРА ДО ТОЗИ ДЕН.
— Аха. — Азия сякаш изгубва интерес към играчката си и я тръшва безцеремонно на някакъв изгарящо нажежен камък.
Ахил усеща жегата навсякъде около себе си, отваря очи и го обзема ужас, когато вижда, че около димящия му камък текат потоци лава. Поглежда нагоре към Демогоргон — тронът му е планина, извисяваща се над изригващите вулкани, а седналата в него закачулена и забулена безформена същност сякаш се извисява на километри и километри. От безформеността на Демогоргон неистово му се иска да повърне. И повръща. Никоя от океанидите сякаш не забелязва.
— Какво още можеш да речеш? — пита Азия.
— ВСИЧКО, ЩО СЕ ОСМЕЛИТЕ ДА ПОПИТАТЕ.
— Кой е направил живия свят? — пита Азия. Ахил вече е решил, че тя е най-приказливата, ако не и най-интелигентната от трите идиотки-океаниди.
— БОГ.
— Кой е направил всичко в него? — продължава да досажда Азия. — Мисълта? Страстта? Разума? Волята? Въображението?
— БОГ. ВСЕМОГЪЩИЯТ БОГ.
Ахил решава, че този Демогоргон е дух, който знае само няколко думи. И с още по-малко мисли в главата, ако изобщо има глава. Готов е да даде какво ли не, за да може да стане и да измъкне меча от колана си, да свали щита от гърба си. Първо ще убие Демогоргон, а след това и трите титанични сестри… бавно.
Азия продължава да пита с хрущящия си тътнещ глас:
— Кой създаде чувството, що при рядката поява на пролетните ветрове или при гласа на младия любим изпълва слабите очи със сълзи, що замъгляват сияйните цветя, и оставя света самотен, когато не се върне?
Ахил пак повръща. Този път това е повече естетическо заявление, отколкото реакция на оптическото замайване. Решава, че първата му работа е да убие океанидите. Иска му се да види сметката на тази кучка Азия няколко пъти поред. Представя си как издълбава черепа й и го използва за къща и очните кухини играят ролята на кръгли прозорци.
— МИЛОСТИВИЯТ БОГ.
На гръцки няма израз „пак той“ и Ахил си мисли, че Демогоргон би следвало да го въведе. Ахеецът ни най-малко не се изненадва, че океанидите и безформеният дух в мрака на Тартар разговарят на неговия език. Вярно, странни същества са — всъщност направо чудовища, но дори чудовищата според опита на Ахил говорят гръцки. В края на краищата не са някакви си варвари.
Азия продължава с въпросите си. Гласът й е настоятелен като на двегодишно дете, което току-що се е научило как да поддържа разговор с възрастен, като непрекъснато пита: „Защо?“
— А кой създаде ужаса, лудостта, престъпленията, угризенията, които имат власт огромна над всичко, от връзките във великата верига на нещата до всяка мисъл в ума на човек, и всеки олюлява се под бремето към бездната на смъртта? Изоставена надежда, що превръща се в омраза, презрение към себе си, що е по- горчиво от изпита кръв? Болка, чиято пренебрегната и позната реч е виеща, и пронизителни писъци, ден
