— Откъде знаеш толкова много за Сетебос и неговите… въшки? — попита Ада.
Никой поклати глава, сякаш точно в момента това не бе чак толкова важно.
„И кога ще започнеш да се отнасяш към сладката Хана с любовта и вниманието, което заслужава, нерез такъв?“ — помисли Ада.
— Никой искаше да ни каже… да ни помоли… за нещо важно — каза Деймън. Изглеждаше объркан.
— Трябва ми аероскутера — каза Никой.
Ада примигна.
— Къде ще ходиш?
— На пръстените — каза Никой.
— За колко време? — попита Ада. „Не можеш да вземеш аероскутера!“ — мислеше си и знаеше, че Деймън мисли същото.
— Не зная — каза Одисей със странния си акцент.
— Е — започна Ада, — и дума да не става. Не можеш да го вземеш. Трябва ни, за да се измъкнем оттук. Трябва ни, за да ловуваме. Трябва ни за…
— Трябва да взема аероскутера — повтори Никой. — Той е единствената машина на континента, която може да ме откара горе, а нямам време да летя до Китай или другаде, за да търся друг. А калибаните вече сигурно са направили Средиземноморския басейн недостъпен.
— Е — отново каза Ада и усети нотката на твърдоглавия инат, който понякога подсилваше гласа й, — не можеш просто така да вземеш аероскутера. Всички ще измрем без него.
— Точно сега това не е чак толкова важно — каза сивобрадият воин.
Ада понечи да се разсмее, но просто зяпна с полуотворена от изумление уста.
— За
Той поклати глава, сякаш Ада не го разбираше.
— Никой на тази планета няма да оживее, ако не се добера до пръстените, и то още днес. Аероскутерът ми трябва. Ако мога, ще го върна или ще ви го пратя обратно. Ако ли не… е, няма да има значение.
На Ада й се искаше да бе взела иглената си пушка. Погледна към оръжието на Деймън — преметнато небрежно на рамото му. Никой като че ли не носеше оръжие, но Ада знаеше колко е силен.
— Аероскутерът ми трябва — повтори Никой. — Сега. Веднага.
— Не — каза Ада.
Многоръкото сираче в Ямата ненадейно издаде някакъв виещ, сумтящ и кашлящ звук, който завърши с нещо силно наподобяващо човешки смях.
70.
Някъде далеч над тях вилнееше буря. Пръстените и звездите отдавна бяха изчезнали и мълниите осветяваха вертикалните стени вода и неприлично бледата цепнатина на Пролома, простиращ се толкова надалеч на изток и запад, че кратките проблясъци не бяха в състояние да разкрият огромните му размери.
Сега обаче проблясъците на мълниите се застъпваха и бурята отекваше по коридора в енергийно задържаната вода. Харман лежеше по гръб в тънкия като коприна спален чувал и гледаше издигащите се и бушуващи безкрайно високо вълни. Гърчещите се облаци профучаваха само на метри над тях. И макар черните дълбини на височина сто и петдесет метра от двете му страни да оставаха спокойни, Харман ясно различаваше бурните пластове далеч над главата си. Вълнуваха се и фуниевидните мостове — не успя да намери по-добро име за прозрачните тръби, конуси и тунели от енергийно задържана вода, свързващи двете части на Атлантика северно и южно от Пролома. Мойра ги наричаше просто „канали“. Един такъв фуниевиден мост на шейсет метра над сухото дъно на Пролома се появи под светлината на мълния на около осемстотин метра западно от малкия им лагер, втори — километър и половина на изток. И двата водни тунела кипяха от активност. Огромни количества бяла вода се прехвърляше от едната страна на Пролома към другата. Харман се зачуди дали по време на бури не се прехвърлят по-големи количества вода. Със сигурност в момента над тях се стоварваше повече вода — изместващите се енергийни стени не позволяваха на високите вълни да се втурнат в Пролома и да ги удавят, но отгоре непрекъснато се сипеха пръски и се стелеше постоянна мъгла. Горните дрехи на Харман бяха прибрани в раницата, която се оказа напълно водонепроницаема, както и невероятно тънкият спален чувал, но той беше свалил осмозната маска на качулката на термокожата си и лицето му бе влажно. Всеки път, когато облизваше устни, усещаше солен привкус.
Мълния удари дъното на Пролома на стотина метра от тях. Трясъкът на гръмотевицата бе толкова силен, че го заболяха кътниците.
— Не е ли по-добре да се махаме? — изкрещя на Мойра, която също носеше термокожата си. Беше се съблякла чисто гола и навлече костюма направо пред него, без капка свян, сякаш бяха любовници. Което си бе самата истина, даде си сметка Харман и се изчерви.
— Какво? — извика Мойра. Гласът й потъваше в грохота на вълните и рева на бурята.
— Не е ли по-добре да се махаме?!
Тя пропълзя със спалната си кожа към него. Лицето й също бе открито и влагата бе напоила външния пласт на полепналата по тялото термокожа.
— Единственото място, където ще сме в безопасност, е под водата — викна тя в ухото му. — На дъното на океана ще сме защитени от мълниите. Искаш ли да преминем?
Харман не искаше. Мисълта да мине през бариерата на силовото поле в почти абсолютната тъмнина и ужасяващо налягане изобщо не го блазнеше, макар вълшебната му термокожа да бе в състояние да го предпази от удавяне или смазване. Освен това бурята като че ли поотслабваше. Вълните горе вече изглеждаха високи само двайсетина метра.
— Не, благодаря — извика той. — Предпочитам да рискувам тук.
Избърса лицето си и надяна тънката като филм осмозна маска. Без дразнещата очите и устните сол можеше да се съсредоточи по-лесно.
А имаше много неща, върху които да се съсредоточи. Все още се опитваше да се оправи с новите си функции.
Много от тези новопридобити — макар по-точната дума да бе „разпознати“ — способности бяха забранени, наред с възможността да се прехвърля свободно по факса. Например ясно разбираше, че е в състояние да получи достъп до логосферата, за да извлича информация или да общува с всеки и навсякъде, но тези функции бяха прекъснати от онзи или онова, което в момента управляваше пръстените.
Други пък работеха идеално, но съвсем не допринасяха за душевния му мир. Имаше медицински монитор, който при задействане докладва и показа, че ако продължи диетата на хранителни блокчета и вода повече от три месеца, тя ще доведе до липса на определени витамини. Освен това разбра, че в левия му бъбрек се натрупва калций, който най-много след година ще образува камък, че се е сдобил с два полипа в дебелото черво от последното си посещение на булаторията, че колонията стрептококи в гърлото му не е успяла да се развие благодарение на генетичната му защита, че кръвното му налягане е над нормата и че в левия бял дроб има слаби сенки, изискващи незабавен преглед с булаторните сензори.
„Страхотно — помисли си Харман, като почесваше покритите си с термокожата гърди, сякаш леката сянка, за която бе сигурен, че е рак на белия дроб, вече започваше да го боли. — И какво да правя с тази информация? Тъкмо в момента булаториите са ми малко недостъпни“.
Други функции служеха за по-непосредствени цели. През последните няколко дни бе открил, че разполага с възпроизвеждаща функция, с чиято помощ може да съживи с изумителна яснота всеки момент или събитие в живота си — по-скоро като истинско преживяване, отколкото като спомен: избираше пазената в белтъчната памет, а не в мозъка информация, зареждаше я и я възпроизвеждаше в главата си. Вече девет пъти бе викал няколко минути спомени от първата им среща с Ада (обикновената памет не можеше да му каже, че бе носила светлосиня рокля онази вечер на факс партито) и се бе връщал над тридесет пъти към моментите от последния път, когато се любиха. Мойра дори изкоментира изцъкления му поглед и скованата походка, когато възпроизвеждаше. Знаеше какво прави, още повече като се имаше предвид, че нито термокожата, нито горните му дрехи не бяха в състояние да скрият реакцията му.
Харман имаше достатъчно здрав разум да разбере, че може да се пристрасти към тази функция и че
