доведе тук. Отначало следваше една голяма река, която нарича Мисисипи, след което пое по нашата река Ардис, която пък наричаше Лийнока или Охайо. Накрая видяхме огъня ви.
— Значи сте летели и нощем? — попита Ада.
— Налагаше се. В горите на юг има много динозаври и саблезъби тигри и е рисковано да се каца за дълго време. Редувахме се, когато Одисей трябваше да дремне. Почти не е мигнал през последните седемдесет и два часа.
— Изглежда… добре — каза Ада.
Хана кимна.
— Възстановителната ясла излекува повечето от нанесените му от войниксите рани. Добре направихме, че го откарахме на Моста. Иначе щеше да умре.
Ада замълча. Мислеше си как това решение бе откъснало Харман от нея.
Хана сякаш прочете мислите й.
— Търсихме Харман, Ада. Одисей бе сигурен, че Ариел го е телепортирал някъде далеч. Телепортирането е нещо като прехвърлянето по факса, само че някак си по-мощно, така го правят боговете от торинската драма. Макар Одисей да бе убеден, че Харман е отмъкнат на някакво много далечно място, претърсихме руините на Мачу Пикчу под Голдън Гейт и дори околните реки, водопади и долини. Нямаше и следа от него.
— Още е жив — простичко каза Ада. Докато го казваше, докосна закръгления си корем. Винаги го правеше. Това бе не само част от връзката й с Харман, но и сякаш потвърждаваше, че интуицията й не я лъже. Почти сякаш нероденото й дете знаеше, че Харман е все още жив… някъде.
— Да — каза Хана.
— Видяхте ли други общности около възлите? — попита Лоус. — Други оцелели?
Хана поклати глава. Късата й коса беше пораснала.
— Спряхме при два други възела между Хъджис Таун и Ардис — каза момичето. — Малки населени места — Лив Оук и Хълманика. И двете бяха опустошени от войниксите. Бяха останали само руини и човешки кости, нищо друго.
— Колко души според теб са измрели там? — тихо попита Ада.
Хана сви рамене и допи последната глътка от кафето си.
— Не повече от четиридесет или петдесет общо. Не е като катастрофата — каза тя с лишен от емоции тон, характерен напоследък и за всички оцелели в Ардис, и се огледа. — Имам чувството, че нещо тормози ума ми като лош спомен.
— Малкият сетебос — каза Ада. — Иска да влезе в умовете ни и да се измъкне от Ямата.
Винаги бе мислила за дупката на създанието като за „Ямата“, с главно „Я“.
— Не се ли страхувате, че майка му… баща му… или каквото и да е там от кратера Париж няма да дойде да си го търси?
Ада погледна към Деймън, който стоеше до Ямата и разговаряше оживено с Никой.
— Големият Сетебос още не се е показал — каза тя. — Повече се тревожим какво ще направи малкият.
Описа им как малкото многоръко чудовище сякаш изсмуква енергия от земята, където някой е умрял по ужасен начин.
Хана потръпна, макар слънчевите лъчи вече да бяха станали по-силни.
— Видяхме войниксите в гората на светлините на прожектора — тихо каза тя. — Безброй. Редица след редица. Просто си стоят под дърветата и склоновете. Мисля, че най-близките са на около три километра. Какво ще правите?
Ада й разказа за плана за острова.
Елиън отново се окашля и каза:
— Извинете. Не е моя работа и зная, че нямам право на глас, но ми се струва, че скалист остров като онзи ще ви постави в нашето положение на кулата. Войниксите ще продължават да нападат и нападат, а както са много наоколо, вие ще умирате един по един. По-разумно ми се струва някакво място като Моста, за който ни каза Хана.
Ада кимна. Тъкмо сега не й се искаше да оспорва стратегиите — наоколо се бяха насъбрали доста от оцелелите от Ардис, които биха гласували за острова.
— Разбира се, че
Елиън, Бимън, русата Айяи — която по някакъв необясним начин бе успяла да си остане красива въпреки всичките драскотини и дрипите, — дребната мълчалива Сюзан и едрият брадат Стеф кимнаха и тръгнаха след Том и Сайрис да си намерят празни постелки някъде по палатките.
— Ти също трябва да поспиш — каза Ада и докосна ръката на Хана.
— Какво е станало с китката ти, Ада?
Ада погледна грубо поставения гипс и мръсния бинт.
— Счупих я по време на боя. Дребна работа. Интересно, че войниксите са се махнали от Голдън Гейт. Това ме кара да мисля, че се бием с краен брой създания… искам да кажа, щом им се налага да се прехвърлят от място на място.
— Краен брой са — съгласи се Хана. — Но Одисей смята, че са около милион, а ние сме по-малко от сто хиляди. Сто хиляди преди началото на клането — след кратка пауза добави тя.
— Никой има ли представа
— Мисля, че има, но не ми е казал — отговори Хана. — Много неща запазва за себе си.
„Това е заради подценяването на двайсетилетката“ — помисли си Ада и каза:
— Изглеждаш изтощена, скъпа. Наистина трябва да поспиш.
— Когато и Одисей легне да спи — отвърна Хана и я погледна в очите с някаква смесица от свенливост, дързост и гордост на млада любовница.
Ада само кимна.
Деймън се приближи до огъня.
— Ада, може ли за минута?
Ада докосна Хана по рамото, бързо стана и последва Деймън към Ямата, където стоеше Никой. Наричаният някога Одисей мъж бе не по-висок от нея, но бе толкова здрав и мускулест, че от него буквално лъхаше на мощ. Ада погледна къдравите сиви косъмчета по гърдите му под разтворената му туника и го попита:
— Как ти се струва любимецът ни?
Никой не се усмихна. Почеса брадата си, погледна надолу в Ямата към странно кротналото се бебе, след което черните му очи отново се вдигнаха към Ада.
— Трябва да го убиете — каза той.
— Точно това смятаме да направим.
— Имам предвид още сега — каза Никой-Одисей. — Тези неща не са толкова бебета на истинския Сетебос, колкото въшки.
— Въшки ли? — изненада се Ада. — Чувам мислите му…
— И ще ги чуваш все по-силно и по-силно, докато това нещо не се измъкне оттам — сигурно вече се е мъчило да го направи — и не изсмуче енергията и душите от телата ви.
Ада примигна и погледна в Ямата. Двете полусфери на мозъка-гръб на бебето бяха като сиво сияние. Съществото беше на дъното на Ямата, с прибрани пипала, ръцете му бяха сгънати под слизестото тяло, а многобройните му очи — затворени.
— Яйцата се излюпват и тези гадини плъзват навсякъде — продължи Никой. — Явяват се като разузнавачи на истинския Сетебос. Порастват само до около шест метра дължина. Намират… храна… в почвата и после се връщат при истинския Сетебос. Все още не съм сигурен как точно пътуват, сигурно през брана-дупка — това не е достатъчно голямо, за да създаде брана-дупка… Когато докладват, големият Сетебос им благодари за информацията и ги изяжда, като поглъща цялото зло и ужас, който тези… бебета… са изсмукали от света.
