им като тлъсти безмозъчни жертви, ако пришълецът имаше враждебни намерения.
Бръмченето и стърженето станаха толкова силни, че заглушиха дори обезумелия звън на камбаната — някой отново бе започнал да я бие, съвсем ненужно.
Вече го виждаше — нещо механично и летящо, нещо много по-голямо от техния аероскутер, но също така много по-бавно и непохватно, и не приличаше на гладкия овал на тяхната машина, а представляваше два тежко движещи се кръга. Прожекторът бе разположен в предния. Устройството се друсаше и накланяше, сякаш всеки момент щеше да се разбие, но успя да прелети над ниската палисада — часовият се хвърли настрани — и заора по замръзналата трева недалеч от Ямата, издигна се отново във въздуха и тежко кацна.
Затичаха към машината: Ада — доколкото й позволяваше състоянието й и с факела в ръка, а Деймън с вдигната пушка, насочена към тъмните фигури, които тромаво се измъкваха отвътре.
Бяха хора — седем, както бързо ги преброи Ада. Видя непознати лица, но последните двама — онези, които заемаха местата при контролния панел на машината в предния метален диск, бяха Хана и Одисей — или Никой, както бе помолил да го наричат през последните няколко месеца, преди да го ранят и да го отнесат на Моста.
След миг Ада и Хана се прегръщаха и плачеха. Хана хълцаше почти истерично. Когато спряха да се погледнат, момичето ахна.
— Ардис Хол? Къде е? Къде са всички? Какво се е случило? Къде е Петър?
— Петър е мъртъв — каза Ада и усети колко безизразно прозвучаха думите й. Прекалено много ужаси се бяха случили за прекалено кратко време. — Войниксите ни нападнаха малко след като заминахте. Преодоляха стените, използваха камъни като снаряди. Къщата изгоря. Ем е мъртва. Реман е мъртъв. Пиън е мъртва…
Продължи със списъка на старите приятели, загинали по време на атаката и след нея.
Слабичката Хана — на светлината на факлата изглеждаше съвсем кльощава — затисна с длан устата си от ужас.
— Елате. — Ада докосна китката на Никой и отново прегърна приятелката си. — Сигурно сте изгладнели. Елате при огъня. Скоро ще съмне. Ще ни запознаете с приятелите си и ще ви намерим нещо за ядене. Искам да ми разкажете всичко.
Седяха до огъня, докато зимното слънце не се издигна в небето, и говореха с толкова безизразен тон, колкото можеха при подобна ситуация. Ларман бе сготвил гъста каша и сега я нагъваха заедно с последните запаси силно ухаещо кафе, което бяха открили в един от частично изгорелите складове.
Петимата нови — трима мъже и две жени — се наричаха Бимън, Елиън, Стеф, Айяи и Сюзан. Елиън бе водачът им — съвсем плешив, носещ авторитета на годините си, може би почти толкова възрастен, колкото и Харман. Всички имаха превръзки или бяха леко ранени и докато останалите разговаряха, Том и Сайрис се погрижиха за раните им с малкото останали им медикаменти.
Ада бързо разказа на младата си приятелка Хана — която някак вече съвсем не изглеждаше млада — и на мълчаливия Никой за Ардиското клане, дните и нощите на Гладната скала, за неработещия факс възел, струпването на войниксите, излюпването на бебето сетебос и за това как го държат затворено.
— Усетих го с ума си още преди да кацнем — тихо каза Никой. Докато Хана започваше разказа си, плещестият грък с посивяла брада, облечен само в грубата си туника въпреки пронизващия студ, отиде до Ямата и се загледа в пленника.
— Одисей излезе от възстановителната ясла седмица след като Ариел отведе Харман — каза тъмнокосата млада жена със светли очи. — Войниксите продължаваха да се опитват да влязат, но Одисей ме увери, че няма да могат, докато силовото поле с нулево триене е включено. Ядяхме, спяхме… — Хана сведе поглед за момент и Ада разбра, че са правили и други неща освен спането. — Очаквахме Петър да се върне, както бе обещал, но след седмица Одисей започна да се опитва да сглоби парчетата от аероскутери и другите летящи машини, които видяхме в гаража… хангара… каквото и да е. Аз поех заваряването, а Одисей се зае с електрониката и двигателната система. Когато нужните ни части свършиха, отидох да търся из другите мехури и тайни помещения на Голдън Гейт. Одисей успя да накара машината да се издигне малко във въздуха и да се рее в хангара. Сглобена е предимно от частите на две прислужващи летящи машини — въздушни салове, които не са пригодени за пътуване на далечни разстояния. Имахме проблем със системите за насочване и управление. Накрая Одисей трябваше да демонтира част от второстепенния ИИ, който контролираше кухнята на Моста — направо лоботомия на готварската част и на рецептите, но така успяхме да се справим с ориентирането и височината. Доста тромава машина, пътуването с нея не е от най- приятните — все настоява да ни сготви нещо за закуска и ни залива с рецепти.
Ада и някои от останалите се разсмяха. Слушаха десетки хора, сред които Греоги, едноръкият Лейман, Ела, Едид, Боуман и двамата медици. Петимата ранени новодошли, вече из лапал и горещата каша, слушаха мълчаливо. Снегът, който Ада бе надушила преди часове, заваля слабо, не се задържаше на земята. От време на време слънчевите лъчи си пробиваха път през плавно движещите се облаци.
— Накрая разбрахме, че Ариел няма да върне Харман и че Петър и никой от вас няма да дойде да ни вземе, напълнихме сала с припаси — взехме още оръжия, които намерих в една от тайните стаи, — отворихме вратите на хангара и се насочихме на север с надеждата, че двигателите ще ни задържат във въздуха и примитивната навигационна система ще ни изведе в околностите на Ардис.
— Това вчера ли стана? — попита Ада.
— Не. Преди девет дни — отвърна Хана и като видя смайването на лицето на приятелката си, продължи: — Това чудо лети
— Елиън и останалите с вас ли бяха? — попита Боуман.
Хана поклати глава, отпи от кафето си и обгърна с длани тенекиеното канче, което сякаш й даваше цялата необходима топлина.
— Наложи се да спрем на брега, след като прекосихме морето Истъм. Там имаше факс възел и селище… мисля, че си ходила, Ада — Хъджис Таун. Там беше онзи пластобетонен небостъргач с бръшляна.
— Ходих на едно празненство по случай нечия трета двайсетилетка. — Ада си спомни изгледа към морето от терасата на върха на кулата. Беше съвсем млада, нямаше петнайсет. Горе-долу по онова време се запозна с дундестия си „братовчед“ Деймън. Спомни си събуждането на чувствеността си — стана точно тогава.
Елиън се окашля. Имаше сиво-синкави белези по лицето и ръцете и дрехите му приличаха на парцали, но въпреки това силният му авторитет се усещаше от всички.
— В общността бяхме повече от двеста — с тих, но дълбок глас каза той. — Войниксите ни атакуваха преди месец. Нямахме оръжия. Но основната кула на Хъджис Таун е висока и не можеха лесно да се покатерят по нея. Нещо във външната облицовка им пречеше да се закрепят и да пълзят нагоре, а терасите са издадени и лесно се отбраняват. Барикадирахме стълбите — естествено след Падането захранването на асансьорите прекъсна — и използвахме за оръжия какви ли не подръчни средства — инструментите на слугите, железни лостове, самоделни лъкове и стрели, всичко. Войниксите в крайна сметка нахлуха, но ние петимата успяхме да се доберем до факс павилиона, прехвърлихме се в търсене на помощ, преди факсът да спре да работи, и накрая се озовахме на покрива на кулата Хъджис, заобиколени от петстотин войникси. Изкарахме пет дни без храна и вода и тогава летящият сал на Никой и Хана се появи над Залива.
— Наложи се да изхвърлим още храна и медикаменти и дори по-голямата част от оръжията и амунициите, за да намалим теглото си — притеснено каза Хана. — И се наложи да кацаме още три пъти, за да поправяме машината. Но в крайна сметка се добрахме дотук.
— Откъде навигационната система е знаела как да открие Ардис? — попита Кейсман — винаги се бе интересувал от машинариите.
Хана се разсмя.
— Не знаеше. Едва успя да открие земята, която Одисей нарича Северна Америка. Именно той ни
