Олимп

нея. Несъмнено бе вградила в оръжието някаква защита. Може би можеше да не му позволява да стреля само със силата на постчовешките си мисли — някаква проста верига в стрелящия механизъм, настроена на мозъчните вълни, или нещо друго, също толкова идиотско и непробиваемо от куршуми.

— Двамата с мага си създадохте всички тези грижи да ме отвличате и да ме мъкнете през Индия до Хималаите, само за да ме натикате в онзи кристален шкаф, да ме удавите и да ме образовате — каза Харман. Това бе най-дългото изречение, което бе изрекъл, откакто започнаха пътуването си през Пролома, и едва сега си даде сметка колко банално и надуто звучат думите му. — Защо го направихте, щом не искате да победя Сетебос и останалите лоши?

Този път Мойра не се усмихна.

— Ако ти е писано да стигнеш до пръстените, ще намериш начин да го направиш.

— „Писано“ ми звучи като някаква калвинистка предопределеност — каза Харман, докато стъпваше върху някакъв нисък изсъхнал корал. Преходът през Пролома досега бе изненадващо лек — железни мостове над няколкото изпречили им се океански пропасти, взривени или изрязани с лазер пътеки през скалните или коралови хребети, плавни склонове и метални въжета, за които можеха да се хванат, където теренът бе прекалено стръмен — и затова не му се налагаше да внимава кой знае колко къде стъпва. А и на тази слаба светлина и без това бе трудно да се различат детайлите.

Мойра не отговори и не реагира видимо на посредственото му остроумие.

— Има и други булатории — каза той.

— Просперо ти го е казвал и преди.

— Да, но едва сега го осъзнавам. На нас, старостилните, няма да ни е нужно да умираме или да измисляме медицината от нулата. Там горе има още възстановителни вани.

— Има, разбира се. Постчовеците се бяха приготвили да служат на милиони старостилни. На орбиталните острови и на двата пръстена има други булатории и резервоари със сини червеи. Очевидно е.

— Да, очевидно е. Но не забравяй, че загрявам колкото новородено.

— Не съм го забравила — каза Мойра.

— Не разполагам с точни данни къде са другите булатории — каза Харман. — Можеш ли да ме осветлиш?

— Ще ти ги посоча, след като угасим огъня довечера — хапливо отвърна Мойра.

— Не. Имам предвид карта на пръстените.

— Ти разполагаш ли с карта на пръстените, мой млади Прометее? Нима тя е част от онова, което излапа и изпи в Тадж?

— Не — отвърна Харман. — Но ти можеш да начертаеш карта. Орбитални координати и така нататък.

— Да не би да се замисляш за безсмъртието толкова бързо след раждането, Прометее?

„Дали?“ — запита се Харман и се сети за последната си мисъл, преди да осъзнае, че в запасите на постчовешките пръстени има и други булатории. Мисълта за бременната и ранена Ада.

— Защо всички работещи лечебни вани се намираха на острова на Просперо? — попита той. Още докато задаваше въпроса си, вече виждаше отговора като спомен за забравен кошмар.

— Просперо го уреди, за да храни пленника си Калибан — каза Мойра.

Стомахът на Харман се преобърна. Отчасти заради това, че бе изпитвал приятелски чувства или бе прощавал на мага-аватар на логосферата. Но основната причина за гаденето му се дължеше на факта, че не бе ял нищо от двете хапки от хранителното блокче преди съмване и че бе забравил да пие от тръбичката на хидратора през последните няколко часа.

— Защо спираш? — попита той.

— Вече е твърде тъмно за вървене — отговори постчовешката жена. — Да запалим огън и да пекнем малко кренвирши, да хапнем бонбони от ружи и да попеем лагерни песни. След това ще можеш да подремнеш няколко часа и да сънуваш светлото бъдеще в резервоарите със сините червеи.

— Знаеш ли, понякога си адски саркастична — отбеляза Харман.

Сега вече Мойра се усмихна. Усмивката й приличаше на усмивката на Чеширския котак — почти единствения детайл, който можеше да различи в тъмнината на Пролома.

— Преди да отлетят да станат богове — много от тях мъжки богове, което според мен си е чисто падение, — сестрите ми горе често ми казваха същото. А сега извади от раницата си сухите дърва и водораслите, които събирахме цял ден, и запали един хубав огън… ето това си е хубаво и старостилно.

69.

„Мамо! Мамооооооооо! Много ме е страх. Много ми е студено и тъмно. Мамо! Помогни ми да се махна оттук. Мамо, моля те!“

Ада се събуди само тридесет минути, след като бе заспала в студените ранни часове на тъмната зимна утрин. Детското гласче в главата й бе като малка ледена и нежелана ръка под дрехите й.

„Мамо, моля те. Не ми харесва тук. Тъмно е и е студено, не мога да изляза. Скалата е прекалено твърда. Гладен съм. Мамо, моля те, помогни ми да изляза. Мамоооо!“

Въпреки изтощението си Ада се насили да стане от постелката си в студената утрин. Оцелелите — бяха четиридесет осем една седмица и пет дни след завръщането им в Ардис Хол — си бяха направили палатки от намерените парчета брезент и Ада спеше с четири други жени. Платнените жилища и първоначалният заслон до кладенеца се намираха в центъра на нова палисада, чиито заострени колове стърчаха само на тридесетина метра от палатъчния град и порутените останки на някогашния Ардис Хол.

„Мамооо… моля те, мамо…“

Гласът вече се чуваше почти непрекъснато и макар Ада да се бе научила да не му обръща внимание през по-голямата част от деня, той не й позволяваше да заспи. Тази нощ — или по-скоро тази тъмна утрин преди разсъмване — бе много по-зле от обикновено.

Навлече панталоните, ботушите и тежкия си пуловер и излезе от палатката, като се стараеше да се движи безшумно, за да не събуди Ел и другите. При огъня в центъра имаше неколцина будни — винаги имаше, всяка нощ — и часовите стояха на новата стена, но районът между Ада и Ямата бе празен и тъмен.

Беше много тъмно. Плътните облаци закриваха светлините на звездите и пръстените. Миришеше на сняг. Ада стъпваше внимателно на път към Ямата — някои хора все още предпочитаха да спят на открито, след като бяха ушили по-добре подплатени постелки и спални чували, и не й се искаше да настъпи някого или да се спъне в него. Макар да беше бременна едва в петия месец, Ада се чувстваше дебела и непохватна.

„Мамоооооооо!“

Мразеше този проклет глас. Вътре в нея растеше истинско дете и тя не можеше да толерира умоляващите скимтящи звуци, издавани от нещото в дупката, дори да бяха само ментално ехо. Запита се дали развиващата се нервна система на собственото й бебе е в състояние да долови тази телепатична инвазия. Надяваше се да не може.

„Мамо, моля те, пусни ме. Тук долу е тъмно“.

Бяха решили през цялото време до Ямата да има по един човек на стража. Днес това бе Деймън. Позна слабия му мускулест силует с иглена пушка през рамото още преди да различи лицето му. Той се обърна към нея и прошепна:

— Не можеш да спиш ли?

— Не ме оставя — прошепна и тя.

— Зная — каза Деймън. — Винаги го чувам, когато се прицелва в теб с молбите си. Слабо, но разбираемо — нещо като гъделичкане в малкия мозък. Чувам го как вика: „Мамооо“ и едва се сдържам да не изпразня пълнителя в него.

— Хм, тази идея не е лоша. — Ада се загледа към металната скара, която бяха заварили и забили в скалата над Ямата. Скарата бе голяма, тежка и направена от фина мрежа — бяха я взели от старата цистерна недалеч от руините на Ардис Хол, — а бебето сетебос вече бе пораснало толкова, че не можеше