— Тогава го доведете — казвам.
— Не можем — повтаря премиер интегратор Астейг/Че. — Не е на кораба.
— Не е на кораба? — повтарям и поглеждам към холографските дисплеи в една ниша в корпуса, където би трябвало да има прозорец.
По дяволите, та това си е прозорец, доколкото мога да преценя. Нещо синьо и бяло се върти под нас и изпълва целия екран.
— Значи Одисей е слязъл долу на тази Земя? — питам. — На
Моята Земя ли е това всъщност? Да, живял съм и съм умрял на нея, но преди хиляди години, ако може да се вярва на боговете и моравеките.
— Не, Одисей не е на повърхността — отвръща Астейг/Че. — Отиде да се срещне с Гласа, който се свърза с кораба по време на преминаването ни… Гласът, който го поиска поименно.
— Покажете на доктор Хокънбери — казва генерал Бех бин Адее. — Така ще разбере защо не може тъкмо сега да разговаря с Одисей.
Астейг/Че като че ли обмисля предложението. След това се обръща към щурмана — подозирам, че помежду им протича някакъв разговор по радиото — и Чо Ли раздвижва ръка-пипало. На по-малко от две крачки пред мен се разтваря триизмерен холографски прозорец с ширина метър и осемдесет.
Одисей се люби с най-чувствената жена, която съм виждал — може би с изключение на Елена Троянска, разбира се. Мъжкото ми его ми казваше, че моето любене — добре де, чукане — с Елена е енергично и с въображение. Но след като гледам тридесет секунди с увиснала челюст сношаването между голия Одисей с неговото покрито с белези от битките загоряло и могъщо тяло и бледата, екзотична, въздушна, чувствена и леко космата жена с невероятен грим, съвсем ясно разбирам, че упражненията ми с Елена са били еднообразни, посредствени и на бавни обороти в сравнение с това, което правят тези двама еротични атлети.
— Стига — казвам с пресъхнала уста. — Изключете го.
Порнографският екран изчезва.
— Коя е тази… дама? — успявам да попитам.
— Нарече се Сикоракса — отвръща Ретроград Някойси. Винаги ми е било странно да чувам плътния му глас от тази малка метална кутия върху дългите кльощави крака.
— Искам да говоря с Манмът или Орфу от Йо — казвам аз. Познавам двамата веки от най-много време и Манмът е най-човекоподобният от всички тези хора-машини. Ако мога да убедя някого на борда на „Кралица Маб“, то това е Манмът.
— Боя се, че и това е невъзможно — отговаря Астейг/Че.
— Защо? Да не би да правят секс с някоя моравекска мадама или нещо подобно?
Чувам колко глупав е опитът ми за остроумничене, докато отеква в ума ми през последвалите дълги секунди неодобрително мълчание.
— Те навлязоха в земната атмосфера в спускателен кораб, носещ подводницата на Манмът — казва Астейг/Че.
— Не можете ли да се свържете с тях по радиото или по друг начин? — питам. — Искам да кажа, биха могли да улавят радиосигналите, както ставаше по мое време, през двайсети и началото на двайсет и първи век.
— Да, поддържаме контакт с тях — казва Ретроград Едикойси. — Но в момента корабът им се намира под атака и не желаем да отвличаме ненужно вниманието им. Оцеляването им е в най-добрия случай проблематично.
Смятам да задам още въпроси — кой на Земята атакува приятелите ми? Защо? Как? — но разбирам, че подобен разговор само ще отвлече вниманието ми от истинската причина, поради която съм тук.
— Трябва да създадете брана-дупка на брега до Илион — казвам.
Генерал Бех бин Адее раздвижва черните си, покрити с шипове ръце по начин, който може да се изтълкува и като въпрос.
— Защо? — пита той.
— Защото гърците ще бъдат изклани до крак от троянците, а не заслужават подобна съдба. Искам да им помогна да се спасят.
— Не — казва генералът. — Имах предвид, защо смятате, че е по силите ни да създаваме брана-дупки когато си пожелаем?
— Защото веднъж ви видях да го правите. Вие сте създали всички онези брана-дупки, през които скочихте от Астероидния пояс до Марс, а след това по случайност и до Илион-Земя. Преди повече от десет месеца. Бях там, не помните ли?
— Технологията ни не е адекватна за създаването на брана-дупки към други вселени — казва Чо Ли.
— Но го
— Не, не го направихме — отвръща Астейг/Че. — Всъщност онова, което направихме тогава, бе… трудно е за описване и не съм учен или инженер, макар да имаме мнозина… онова, което направихме, бе да пресечем връзките на брана-дупката на така наречените богове и да насочим някои от нашите към квантовата матрица, която бяха създали.
— Е, в такъв случай го направете пак — казвам. — Животът на десетки хиляди хора зависи от това. И докато го правите, можете да върнете онези няколко милиона гърци и други в Европа на Илион-Земя, които изчезнаха… бяха изстреляни в космоса в син лъч.
— Това също не знаем как да направим — казва Астейг/Че.
Изкушавам се да попитам: „Тогава каква полза от вас, мамка ви?“ Не го правя.
— Но тук сте в безопасност, доктор Хокънбери — продължава премиер интеграторът.
Отново ми иде да изкрещя на тези създания от пластмаса и метал, но осъзнавам, че той… то… е право.
— Трябва да се върна — чувам се да изричам. „Къде ще се връщаш бе, идиот? При избиваните гърци ли? Голяма тъпотия!“
— Ще ви убият — казва генерал Бех бин Адее. Едрият тъмен човекоподобен войник-робот изобщо не изглежда разстроен от тази перспектива.
— Не и ако ми помогнете.
Моравеките като че ли отново общуват безмълвно помежду си. Виждам на един отдалечен монитор в другия край на мостика Одисей и жената. В момента тя е отгоре и забелязвам, че е още по-красива и страстна, отколкото съм предположил отначало. Внимавам да не получа ерекция пред тези моравеки. Ако забележат — а те имат склонността да забелязват много неща у хората, — може да го изтълкуват погрешно.
— Ще ви помогнем, стига да можем — най-сетне казва Астейг/Че. — Какво е желанието ви?
— Трябва да отида на едно място, без да ме виждат — казвам и започвам да им описвам изгубения шлем на Хадес и метаморфозната гривна.
— Метаморфозната технология е непосилна за нашите възможности, поне що се отнася до прилагането й върху живи организми — казва Ретроград… Синопесен, най-накрая се сещам за името му. — Тя променя реалността на квантово ниво, което все още не разбираме напълно. Далеч сме от създаването на машини, способни да променят тази форма на вероятностен колапс.
— И нямаме представа как този шлем на Хадес постига истинска невидимост — добавя Чо Ли. — Макар че ако е от същия тип като другите технологии на олимпийците или на силите зад тях, вероятно става дума за минимално квантово изместване във времето, но не и в пространството.
— Можете ли да скалъпите нещо подобно за мен? — питам. Давам си сметка, че няма никаква убедителна причина тези заети моравеки да правят
— Не — отвръща Астейг/Че.
— Бихме могли да адаптираме някакво хамелеонско облекло — обажда се генерал Бех бин Адее.
— Страхотно — казвам. — Какво е това хамелеонско облекло?
— Активен стелт-камуфлажен полимер — отвръща генералът. — Примитивен, но върши работа, ако не се движиш прекалено бързо на рязко променлив фон. Горе-долу същият материал, с който бе покрит
