Олимп

достатъчно да го направи само една. Останалите щяха да колапсират в самите себе си една милионна от секундата по-късно.

Манмът се опита да си представи ефекта от всичко това — миниатюрните черни дупки моментално се сливат и се понасят през корпуса на „Смуглата дама“ и спускателния кораб, ускоряват се към центъра на Земята със скорост около десет метра в секунда, като поглъщат цялата материя на двата моравекски кораба, след това молекулите на въздуха, океана, океанското дъно, скалата и самата земна кора, след което продължават към центъра.

Колко дни или месеци черната дупка, образувала се от всичките седемстотин шейсет и осем дупки в бойните глави, щеше да се носи напред-назад през планетата, издигайки се в космоса — на каква височина? — при всяко излизане? Електронната изчислителна част на ума на Манмът му даде отговора, макар той да не го искаше, макар че физическата част от мозъка му беше прекалено уморена, за да го възприеме. Напълно достатъчно, за да погълне всички милион и нещо обекти в орбиталните пръстени през първите сто преминавания през планетата, но недостатъчно, за да изяде и Луната.

Това нямаше да има никакво значение за Манмът, Орфу и всички останали моравеки, дори и за онези на борда на „Кралица Маб“. Намиращите се в спускателния кораб щяха да бъдат смазани почти моментално, молекулите им — разпънати като спагети до центъра на земята при падането на черната дупка, след това още повече, разтягайки се като… жартиери? Умори се да се пита — обратно през самите себе си, когато черната дупка си пробива друг тунел през разтопеното, въртящо се ядро на планетата.

Затвори виртуалните си очи и се съсредоточи върху дишането си, върху усещането как спускателният кораб плавно, но постоянно набира скорост и височина. Сякаш се намираха на някаква гладка стъклена рампа, издигаща се към небесата. Сума IV наистина бе добър.

От следобедно синьо небето стана черно. Хоризонтът се огъна като лъка на стрелец. Звездите сякаш експлодираха и се изсипаха по свода.

Манмът активира зрението си и се загледа през прозореца на пилотската кабина, както и през камерите на кораба през пъпната връзка с креслото си.

Не отиваха към „Кралица Маб“, това бе очевидно. Сума IV изравни кораба на височина не повече от триста километра — непосредствено над атмосферата — и насочи дюзите така, че Земята надвисна над горния прозорец на кабината и слънчевите лъчи осветиха входа на товарния отсек. Пръстените и „Кралица Маб“ се намираха на над 30 000 километра над тях — атомният космически кораб на моравеките в момента се намираше от другата страна на планетата.

Манмът изключи за секунда виртуалния сигнал — усети нулевата гравитация като физическо освобождаване от тежката работа през последните осемнадесет часа — и погледна към терминатора22, движещ се през територията на някогашна Европа към сините води и белите облачни маси на Атлантическия океан — от тази височина или ъгъл Проломът не бе дори тънка линия. За пореден път се запита как е възможно живи същества, дарени с такъв прекрасен дом, да проектират такава подводница и да я оборудват с оръжия, предназначени за тотално, лишено от разум унищожение. Кое бе онова нещо, което би оправдало убийството на милиони, да не говорим за унищожаването на цяла планета?

Знаеше, че все още не са в безопасност. От техническа гледна точка нямаше абсолютно никакво значение дали са на дъното на океана, или на неколкостотин километра над него. Ако някоя от черните дупки се активираше и предизвикаше и останалите да преминат в сингуларност, преминаването им през сърцето на Земята подобно на пинг-понг беше също толкова сигурно. Състоянието на свободно падане не означаваше освобождаване от гравитационния кладенец на планетата. Бойните глави трябваше да се намират много далеч — със сигурност много отвъд лунната орбита, на милиони километри оттук, — за да може да се каже, че опасността за Земята е отминала. Манмът знаеше, че единствената разлика от тази нищо и никаква височина щеше да е в това, че разтеглянето на моравеките като спагети щеше да стане по-силно с няколко процента през първоначалните минути.

Матовочерен космически кораб се материализира, демаскира, излезе от фаза, свали силовите си полета, появи се от нищото — по дяволите, Манмът не можеше да намери подходящия израз — на не повече от пет километра от тях от страната на слънцето. Очевидно бе моравекска конструкция, но дизайнът му бе много по-модерен от всичко, което бе виждал. Ако „Кралица Маб“ приличаше на някакво летателно устройство от двадесети век на Изгубената ера, новодошлият сякаш бе изпреварил с векове постиженията на моравеките. Черната форма по някакъв начин успяваше да изглежда едновременно набита и смъртоносно гладка, проста и невъзможно сложна с фракталната си геометрия и приличащите на прилепови криле. Манмът нито за миг не се усъмни, че корабът е оборудван със страховити оръжия.

Запита се за момент дали премиер интеграторите наистина смятат да рискуват загубата на един от невидимите бойни кораби, но… не… още докато се чудеше, в заобленото туловище на бойния кораб се появи отвор и в космоса излетя дълго устройство, приличащо на метла на вещица, което се въртеше около собствената си ос, изравни се със спускателния кораб и използва спомагателните си дюзи от двете страни на абсурдно грамадния двигател, за да се придвижи безшумно към тях.

— Защо да се чудим? — излъчи към него Орфу. — Премиер интеграторите имаха над осемнадесет часа да измислят нещо. А ние, моравеките, винаги сме били добри инженери.

Манмът трябваше да се съгласи. Метлата се приближаваше, като намаляваше скоростта и продължаваше да се върти: държеше дюзите си настрани от корпуса на спускателния кораб. Манмът установи, че устройството е дълго около шестдесет метра; малкият възел на ИИ бе разположен в центъра на тежестта подобно на седло на мършаво конче; устройството бе оборудвано с множество сребристи манипулатори и тежки метални клеми и с един мощен реактивен двигател непосредствено пред огромния звънец на главния двигател, наред с множество по-малки маневрени четворни дюзи.

— Освобождавам подводницата — оповести Сума IV по общата честота.

С помощта на камерите на спускателния кораб Манмът наблюдаваше как дългите врати на товарния отсек се отвориха и „Смуглата дама“ грациозно се понесе навън, задвижвана от съвсем малки струйки газ. Любимата му подводница започна да се върти много бавно — стабилизиращата й система бе изключена, така че тя дори не се опита да застане по подходящия начин. Манмът си помисли, че никога не е виждал нещо толкова отделено от стихията си — отново — като носещата се в космоса „Дама“, на триста километра над яркосиния вечерен океан под тях.

Приличащият на метла роботизиран кораб не позволи на „Дамата“ да се върти прекалено дълго. Механизмът внимателно се придвижи напред, изравни перфектно скоростта си с тази на подводницата, нежно придърпа „Смуглата дама“ към себе си с манипулаторните си ръце, подобно на любовник след дълго отсъствие, и я заклещи неподвижна със здравите си клеми — клеми, създадени специално да се закрепят за пристанищните гнезда и различните отвори. Отново с нещо като любовна загриженост ИИ на метлата — или моравекът на бойния кораб, който я управляваше — внимателно обгърна цялата подводница с пяна. Инженерите не искаха черните дупки да се активират заради промяна на температурата.

Четворните дюзи се задействаха и роботизираният кораб с формата на ловуваща манта понесе обвитата в пяна маса на „Смуглата дама“ далеч от спускателния кораб. Носачът се ориентира по оста си по такъв начин, че камбаната на двигателя му да сочи надолу, към синьото море, белите облаци и прекосяващия Европа терминатор.

— Какво ще правят с малките лазерни левкоцити? — попита Орфу от Йо по общия канал.

Самият Манмът се питаше същото — как ще се предпазват от лазерите на автоматичните нападатели, които можеха да активират бойните глави. Това обаче не беше негов проблем и затова не се му се беше наложило да си блъска главата върху него през последните осемнадесет часа.

— „Валкирия“, „Непоколебим“ и „Нимиц“ ще съпровождат робота и ще унищожават всеки приближаващ левкоцит — каза Сума IV. — Разбира се, нашите бойни кораби ще си останат маскирани.

Орфу гръмко се разсмя по общия канал.

— „Валкирия“, „Непоколебим“ и „Нимиц“? Боже мой, май ние, миролюбивите моравеки, ставаме все по- уплашени и по-уплашени.

Никой не отговори. Накрая Манмът наруши тишината.

— Кой е този… не, чакайте, изчезна!

Матовочерният фрактален прилеп отново се бе маскирал и нищо не издаваше присъствието му на фона на звездите и светлините от пръстените.