— „Валкирия“ — каза Сума IV. — Десет секунди.
Никой не ги отброи на глас. Манмът обаче бе сигурен, че всички го правят наум.
Когато стигна до нула, камбаната на високоскоростния двигател се озари от съвсем слаб син блясък, напомнящ на Манмът радиационното сияние на Черенков от бойните глави. Метлата-манта се раздвижи и започна да се издига мъчително бавно. Манмът обаче знаеше, че всяко нещо с постоянно ускорение бързо ще развие ужасяваща скорост, дори когато се отскубва от гравитационния кладенец на Земята. Знаеше също, че роботизираният кораб няма да намали тягата си. Вероятно до момента, когато корабът и мъртвият, обвит в термично покритие корпус на „Смуглата дама“ достигнеха празната орбита на земната луна, скоростта щеше да е достатъчна, за да се освободят от земното притегляне. Тогава, дори да се активираха, сингуларностите на черните дупки щяха да са опасност в космоса, но не и сигурна смърт на Земята.
Скоро роботизираният кораб изчезна на фона на движещия се пръстен. Манмът не забеляза абсолютно никакви признаци на термоядрени или йонни двигатели от трите маскирани моравекски кораба, които би трябвало да ескортират робота.
Сума IV затвори товарния отсек и каза:
— Добре, а сега всички слушайте. Докато нашите двама приятели бяха заети на дъното на океана, тук се случиха някои странни неща. Трябва да се върнем на „Кралица Маб“.
— А какво стана с разузнавателната ни мисия? — попита Манмът.
— Можеш да свалиш записа, докато пътуваме — прекъсна го Сума IV. — Но точно в момента премиер интеграторите ни искат на борда. „Кралица Маб“ напуска за известно време… или най-малкото се оттегля на лунна орбита.
— Не — каза Орфу от Йо.
Сричката-дума отекна по общия канал като звън на някаква огромна камбана.
— Не? — повтори Сума IV. — Това е заповед.
— Трябва да се върнем при атлантическия провлак, пролом или както там го наричате — каза Орфу. — Веднага.
— А ти трябва да си затвориш устата и да мълчиш — каза едрият ганимедец на пилотското място. — Връщам спускателния кораб на „Кралица Маб“, както ми е наредено.
— Погледни снимките, които направи от височина десет хиляди метра — каза Орфу и зареди изображението за всички на борда чрез корабния интернет.
Манмът погледна. Беше същата картина, която бе гледал, преди да започнат да разрязват бойните глави — огряната от звездна светлина клисура в океана, размазаният нос на подводницата, показващ се от северната стена на клисурата и лежащите наоколо отпадъци.
— Сляп съм на оптически честоти, но продължих да обработвам радарното изображение и попаднах на нещо странно — каза Орфу. — Ето и най-доброто увеличение и изчистване на образа, което успях да получа за самата фотография. Вие ми кажете дали там няма нещо, което да заслужава по-обстойно проучване.
— Веднага ти казвам, че няма да видим нищо, което да ме накара да върна кораба — хладно заяви Сума IV. — Вие двамата още не сте научили, но астероидният остров — онзи, огромният, на който оставихме Одисей — напуска системата. Вече е променил ориентацията си и точно в момента включва термоядрените си двигатели. А приятелят ви Одисей е мъртъв. Освен това над един милион сателити в полярния и екваториалния пръстен отново се съживяват — акумулатори на маса, факстелепортаторни устройства и всякакви други неща. Ние също заминаваме.
— ПОГЛЕДНЕТЕ ПРОКЛЕТИТЕ ФОТОГРАФИИ! — изрева Орфу от Йо.
Всички моравеки на борда се опитаха да си запушат ушите. Дори онези, които ги нямаха.
Манмът погледна следващата фотография от дигиталната серия. Изображението бе силно увеличено в сравнение с оригинала и пикселите бяха изчистени.
— На дъното на профила има нещо като раница — каза той. — А до него…
— Пистолет — каза главен центурион Меп Аху. — Барутно устройство за изстрелване на метални парчета, ако предположението ми е вярно.
— А онова лежащото до раницата прилича на човешко тяло — включи се един от черните хитинови войници. — Нещо, което е мъртво от много време. Вече се е мумифицирало и сплескало.
— Не — каза Орфу. — Проверих най-добрите радарни изображения. Не е човешко тяло, а само човешка термокожа.
— Е, и? — обади се Сума IV от пилотското кресло. — При катастрофата на подводницата някой от екипажа или някои вещи са се разпилели навън. Това е част от отпадъците.
Орфу шумно изсумтя.
— И се е запазило непокътнато двадесет и пет столетия? Не ми се вярва, Сума. Виж пистолета. Нито едно петънце ръжда. Виж раницата. Никакви следи от изгниване. Тази част от клисурата или пролома е достъпна и отворена за природните стихии, включително за слънчевата светлина и ветровете, но тези материали не са се разпаднали.
— Това не доказва нищо — каза Сума IV, докато въвеждаше координатите за среща с „Кралица Маб“. Дюзите завъртяха спускателния кораб в необходимата посока. — Някъде през последните няколко години някой старостилен човек отишъл там и умрял. Точно в момента имаме по-важни задачи.
— Погледни пясъка — каза Орфу.
— Какво? — не разбра пилотът.
— Погледни петото изображение, което увеличих. В пясъка. Аз не мога да го
— Отпечатък — каза Манмът. — Следа от бос човешки крак. Няколко отпечатъка. Всички се виждат ясно в калта и мекия пясък. Всички водят на запад. Дъждът би трябвало да ги заличи за няколко дни. Някакъв човек е бил тук през последните четиридесет и осем часа или по-малко — може би дори докато работехме върху отделянето на бойните глави.
— Няма значение — каза Сума IV. — Заповедите ни са да се върнем на „Кралица Маб“ и аз ще…
— Върнете спускателния кораб в Атлантическия пролом — нареди премиер интегратор Астейг/Че от тридесет хиляди километра по-високо и от другата страна на Земята. — Прегледът на снимките, направени набързо по време на последната орбита, показва нещо, което може би е тяло на човешко същество в Пролома, на двадесет и три километра западно от подводницата. Веднага идете и го приберете.
85.
Материализирам се и разбирам, че съм се телепортирал дълбоко в двореца, в личната баня на Елена Троянска, която тя често споделяше с мъртвия си съпруг Парис, а сега — с бившия си свекър цар Приам. Зная, че разполагам само с няколко минути, но не зная какво да правя.
Млади робини и възрастни прислужници пищят, докато обикалям от стая на стая и викам Елена. Чувам слугите да викат стражите и си давам сметка, че трябва бързо да се телепортирам, ако не искам да свърша на върха на някое троянско копие. Точно тогава в следващото помещение виждам познато лице. Хипсипила, робинята от Лесбос, която Андромаха използваше като лична гледачка на побърканата Касандра. Може би знае къде е Елена, тъй като Елена и Андромаха бяха много близки последния път, когато ги видях. Пък и освен това робинята не е търтила да бяга или да вика стражата.
— Знаеш ли къде е Елена? — питам, докато наближавам дебелата жена. Тъпото й лице е безизразно като кратуна.
В отговор Хипсипила замахва с крак и ме изритва в ташаците. Политам, хващам се за чатала, падам на застлания с плочи под и надавам писък.
Тя се прицелва за втори ритник, който би ми отнесъл главата, ако не се извъртя, затова се опитвам да избегна удара, поемам го с рамото си и се изтъркулвам в ъгъла, вече без да мога дори да пищя. Лявото ми рамо е безчувствено, цялата ми лява ръка е изтръпнала чак до върховете на пръстите.
С мъка се изправям и се превивам, а огромното женище ме приближава. В очите й се чете делова целеустременост.
„Телепортирай се някъде, идиот такъв“ — съветвам се сам.
