„Къде?“
„Където и да е, само не тук!“
Хипсипила ме сграбчва за предницата на туниката, разкъсва я и замахва с тежкия си юмрук към лицето ми. Опитвам се да блокирам и ударът й почти счупва ръцете ми. Блъскам се в стената и отлитам от нея, а Хипсипила ме хваща отново за дрехата и ме удря в корема.
Отново съм на колене, повръща ми се, опитвам се да се хвана едновременно за корема и топките, нямам въздух и не мога да издам нито звук.
Хипсипила ме изритва в ребрата, чупи поне едно и аз се изтъркулвам на една страна. Чувам шляпането на сандалите на втурналите се по главното стълбище стражи.
Робинята ме вдига като парцалена кукла и ме зашлевява — първо с длан, после с опакото на дланта, после отново. Усещам как зъбите ми започват да се клатят и се чувствам едва ли не радостен, че не нося очилата си за четене, които по принцип не слизат от носа ми.
„Божичко, Хокънбери — вилнее част от ума ми. — Току-що видя как Ахил убива Зевс, повелителя на бурите, в двубой, а сега някаква си въшлива крава от Лесбос ти наритва задника!“
Стражите нахълтват в стаята и насочват оръжията си към мен. Хипсипила се обръща към тях, все още сграбчила изпокъсаната ми туника с едно от ръчищата си — краката ми се влачат по пода — и ме предава на копията им.
Телепортирам се заедно с нея на върха на градската стена.
Около нас избухва слънчева светлина. Троянски воини на няколко метра встрани надават изненадани викове и отскачат. Хипсипила е толкова изненадана от моменталната смяна на обстановката, че ме пуска.
Възползвам се от оставащите ми секунди на объркването й и я подкосявам. Тя рухва на четири крака, но аз — все още по гръб — свивам крака, изритвам я с все сили и я блъскам от стената.
„Това да ти е за урок, грамадна мускулеста краво! Ще се месиш на Томас Хокънбери, доктор по класическа литература…“
Изправям се, отърсвам праха и поглеждам надолу. Грамадната мускулеста крава се е стоварила върху платнения покрив на някаква сергия на пазара, пробила го е и е паднала върху купчина ряпа, но в момента тича към стълбите на Скейската порта, за да се добере отново до мен.
Тичам по стената към мястото, където вече виждам Елена заедно с другите членове на царското семейство — на широката наблюдателна площадка недалеч от храма на Атина. Вниманието на всички е приковано към сражението на брега — последната твърдина на моите обречени ахейци очевидно вече преживява последните си мигове — и никой не ме спира, така че успявам да сграбча Елена за прекрасната й ръка.
— Хок-ън-бе-рииии — учудено казва тя. — Как така? Защо…
— Трябва да изведем всички от града! — задъхано успявам да изрека. — Веднага!
Елена поклаща глава. Стражите са се обърнали и вече посягат към копията и мечовете си, но тя им прави знак да се отдръпнат.
— Хок-ън-бе-рииии… прекрасно е… побеждаваме… аргивците падат като жито под нашата коса… всеки момент благородният Нестор ще…
— Трябва да изведем всички от сградите, от стената, от града! — изкрещявам.
Лошо. Стражите вече са ни наобиколили, готови да защитят Елена, Приам и останалите от царското семейство, като ме убият или ме хвърлят оттук. Нямам шанс да убедя Елена или Приам да предупредят града навреме.
Задъхан — чувам тежките стъпки на тичащата по стената към нас Хипсипила — едва успявам да изпъшкам:
— Сирените. Къде са сирените за въздушна тревога на моравеките?
— Сирените? — повтаря Елена. Вече изглежда разтревожена, сякаш съм полудял и трябва да се вземат бързи мерки.
— Сирените за въздушна тревога. Онези, които виеха преди месеци, когато боговете атакуваха града по въздуха. Къде сложиха оборудването моравеките… хората-машини?
— О, в преддверието на храма на Аполон, но, Хок-ън-бе-рииии, защо…
Без да пускам ръката й, си представям стъпалата на храма на Аполон в Илион и двамата се телепортираме там миг преди да ме сграбчат стражите и огромната разлютена жена от Лесбос.
Елена ахва от изненада, когато се материализираме върху белите стъпала, но аз я завличам в преддверието. Тук няма стражи. Като че ли целият град се е изсипал на стената или на някое друго високо място, за да наблюдава края на войната, разиграван на брега на запад.
Оборудването е тук, в малката съблекалня за жреците до преддверието. Сирените за въздушна тревога са автоматични и се задействат от изчезналите вече противовъздушни ракети и радарни установки на моравеките, разположени извън града. Но доколкото си спомням, инженерите им са оставили микрофон и друга електроника в случай, че цар Приам или Хектор пожелаят да се обърнат към цялото троянско население през тридесетте огромни високоговорителя, разположени на различни места в защитения от крепостната стена град.
Изучавам машинариите само няколко секунди. Направени са така, че и дете да може да се работи с тях, за да могат троянците да се справят сами. А технологията за дебили е единствената, която е по силите на доктор Томас Хокънбери.
— Хок-ън-бе-рииии…
Завъртам ключа, на който пише „СИСТЕМА ЗА ПО ВКЛ“, натискам копчето „ВИСОКОГОВОРИТЕЛИ“, вдигам архаичния на външен вид микрофон и започвам да бърборя — чувам собствения си глас да отеква към мен от стотиците постройки и огромната крепостна стена…
— ВНИМАНИЕ! ВНИМАНИЕ! ЖИТЕЛИ НА ИЛИОН… ЦАР ПРИАМ ЗАПОВЯДВА НЕЗАБАВНО ДА НАПУСНЕТЕ ГРАДА ЗАРАДИ ПРЕДСТОЯЩО ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ!!! НАПУСНЕТЕ ВСИЧКИ СГРАДИ… ВЕДНАГА! СЛЕЗТЕ ОТ КРЕПОСТНАТА СТЕНА…
Продължавам да повтарям всичко това още цяла минута, след което изключвам апаратурата, сграбчвам зяпналата, отворила уста от потрес Елена, и я измъквам от храма на Аполон към централния пазар.
Хората са наизлезли, викат и гледат към разпръснатите навсякъде високоговорители, откъдето е дошло моето гръмовно обръщение, но като че ли никой няма намерение да бяга. Неколцина се отдалечават от големите сгради около централния площад, но почти никой не тича към отворената Скейска порта и околностите, както съм им наредил.
— Мамка му! — изругавам.
— Хок-ън-бе-рииии, много си се преуморил. Ела в покоите ми, ще пийнем медовина и…
Дръпвам я след мен. Макар никой да не е поел към отворената порта и по-далеч от постройките, аз определено смятам да го направя. И да спася Елена, независимо дали ме иска, или не.
Спирам се с пързаляне точно преди да вляза в стесняващата се улица в западния край на огромния площад. Какво правя? Не е нужно да тичам като идиот. Достатъчно е просто да си представя Трънливия хълм оттатък стените и да се телепортираме там…
— Ох, мамка му — изругавам отново.
Над нас бързо се спуска хоризонтален, поръбен с пламъци кръг, широк на пръв поглед километри — нещо като брана-дупката, която съм видял на Олимп. През кръга на фона на черното небе блестят звезди.
— По дяволите! — В последната секунда решавам да не се телепортирам — вероятността да попаднем в квантовото пространство точно когато се спусне брана-дупката, е прекалено висока.
Повличам зяпналата ужасена Елена на десетина метра назад към центъра на огромния площад. С малко
