собствената си неизбежна смърт, той не възнамеряваше да приключи като страхливец.
Обърна се, насочи оръжието към тежкия нос на древната подводница, който се подаваше през северната стена на Пролома, и натисна спусъка. Държа го, докато оръжието не изстреля и деветте куршума. Ръката му трепереше толкова силно, че дори не знаеше дали е улучил огромната си мишена, но самата стрелба срещу нея едновременно съсредоточи и освободи донякъде яростта и отвращението от безумието на собствения му вид.
Мръсната термокожа се смъкна бавно. Харман дори не помисли да я измие, а просто я хвърли настрани. Тресеше се от повръщането и диарията, но и през ум не му мина да си облече дрехите и да си обуе обувките, когато стана и закрачи на запад.
Нямаше нужда да преглежда новите си биометрични функции, за да знае, че умира бързо. Чувстваше радиацията в стомаха, червата, тестисите и костите си. Предсмъртната слабост растеше у него като някакъв противен, раздвижващ се хомункулус. Затова закрачи на запад, към Ада и Ардис.
В продължение на няколко часа умът му бе удивително латентен и се събуждаше само колкото да му подскаже да не настъпи нещо остро или да избере правилния път между коралите и скалите. Смътно си даваше сметка, че океанът тук е по-дълбок — стените на Пролома от двете му страни бяха станали много по-високи, а въздухът — много по-студен. Въпреки това обедното слънце продължаваше да свети ярко в небето. Беше следобед, когато погледна надолу и видя, че краката и бедрата му са все още изцапани, предимно с кръв. С олюляване стигна до южната стена на Пролома, пъхна голата си ръка през силовото поле — пръстите му усетиха ужасното налягане и студ — и успя да загребе достатъчно морска вода, за да се почисти. После пак продължи на запад.
Когато умът му отново заработи, Харман с удоволствие установи, че мисли не само за гнусната машина и товара й планетарна смърт, които вече бяха изчезнали някъде назад. Започна да мисли и за собствения си живот, за всички тези сто години, откакто го имаше.
Отначало мислите му бяха горчиви — упрекваше се, че е пропилял всички тези десетилетия по празненства, забави и безцелни прехвърляния по факса до едно или друго мероприятие, но скоро си прости. Беше прекарал добре, имаше истински моменти дори през това фалшиво съществуване, а последната година с нейните истински приятелства, истинска любов и всеотдайно обвързване отчасти осмисляха всички години пустота.
Замисли се за собствената си роля в събитията от последната година и откри сили да си прости и за нея. Постчовешката жена, която се бе нарекла Мойра, го бе дразнила с прозвището Прометей, но Харман повече се виждаше като своеобразна комбинация от Адам и Ева, която бе издирила забранения плод в градината на леността и така бе прогонила своя вид завинаги от лишеното от мисъл здравословно място.
А какво бе дал в замяна на Ада, на своите приятели, на расата си? Четенето? Колкото и важна роля да заемаше четенето и познанието за Харман, той се питаше дали тази възможност, имаща потенциала да бъде многократно по-могъща от стотиците разбудени функции на тялото му, би могла да компенсира целия ужас, болка, несигурност и смърт, които предстояха.
А може би не би и трябвало, осъзна той.
Дългата ивица небе високо над него започна да потъмнява. Харман продължаваше да се влачи на запад. Започна да размишлява за смъртта. Знаеше, че неговата собствена ще настъпи само след часове, а може би и по-скоро. Но с какво от концепцията за смъртта не се бе сблъсквал нито той, нито останалите хора до последните месеци?
Позволи си да претърси всички запазени в него данни след кристалния шкаф и откри, че смъртта — страхът от смъртта, надеждата за живот след смъртта, любопитството към смъртта — е била централна тема на почти цялата литература и всички религии за деветте хилядолетия, за които разполагаше с информация. Не можеше напълно да проумее религиозната част — не разполагаше с друг контекст с изключение на собствения си ужас от Смъртта. Видя таената в хилядите култури през хилядите години жажда за увереност — каквато и да било увереност, — че животът продължава дори и след като очевидно е напуснал тялото. Примигна от удивление, когато умът му преброди през различните представи за отвъдния живот — Валхала, Рай, Ад, ислямския Рай, към който толкова пламенно се стремеше екипажът на останалата далеч назад подводница, усещането за воден Праведен живот, така че да продължиш да живееш в умовете и спомените на останалите — и след това прегледа безбройните версии на темата за възкръсването за Вечен живот, мандала, прераждането, Деветорния път на Ву към Центъра. Дълбоко в ума и сърцето си намираше всичко това за прекрасно и същевременно лекомислено и пусто като изоставена паяжина.
Влачеше се на запад в ставащите все по-плътни студени сенки и осъзна, че ако отговаряше на човешките представи за смъртта, които бяха запазени в умиращите му клетки и в самата му ДНК, това се дължеше на буквалните и артистични опити да изрази човешката позиция от срещата с нея — своеобразно предизвикателство на гения. Погледна записаните в него последни автопортрети на Рембранд и заплака от ужасната мъдрост в тези образи. Изслуша как собственият му ум рецитира дума по дума пълната версия на „Хамлет“ и разбра, както бяха разбрали толкова много поколения преди него, че принцът в черни одежди може да е бил единственият истински пратеник от Неоткритата страна.
Осъзна, че плаче и че го прави не само заради самия себе си или заради неизбежната си гибел, нито дори заради загубата на Ада и нероденото си дете, които никога не напускаха наистина мислите му, а просто защото никога не бе имал шанса да гледа постановка на Шекспирова пиеса. Осъзна, че ако можеше се върне жив и здрав у дома, вместо като кървящия умиращ скелет, какъвто бе сега, щеше да настоява обитателите на Ардис да поставят Шекспирови пиеси — ако успееха да оцелеят след нападенията на войниксите.
Но кои точно?
Опитите да намери решение на този интересен въпрос го разсеяха достатъчно, за да не забележи как небето над него се оцветява в тъмните тонове на здрача и как се превръща в обсипана със звезди и въртящи се пръстени ивица. Не забеляза веднага, че студът в дълбокия ров, в който вървеше, се просмуква първо през кожата му и после през плътта, за да стигне до самите му кости.
Накрая не бе в състояние да ходи. Спъваше се в камъни и други невидими препятствия. Не можеше дори да види къде започват стените на Пролома. Навсякъде около него цареше ужасен студ и пълен мрак. Истинска прелюдия на смъртта.
Не искаше да умира. Още не. Не точно сега. Сви се в ембрионална поза на дъното на Пролома, усещаше как чакълът и пясъкът драскат кожата му — толкова грубо, колкото и реалността, че все още е жив. Сгуши се с тракащи зъби, сви колене още повече и ги обгърна с ръцете си. Тялото му се тресеше, но това му вдъхваше увереност, че е жив. Дори с тъга се замисли за изоставената преди толкова време раница, за спалния чувал и дрехите в нея. Умът му не пропусна и останалите хранителни блокчета, но стомахът му отказа да има каквото и да било общо с тях.
На няколко пъти през нощта трябваше да изпълзява от гнездото, което бе направил с тялото си в пясъка, и да се тресе на четири крака, докато повръщаше отново и отново — но този път бяха само спазми. Цялото съдържание на стомаха му от предишния ден бе отдавна изхвърлено. След това бавно и мъчително изпълзяваше обратно в малкото си леговище-утроба — предвкусваше капката топлина, която щеше да намери, след като се свие отново на кълбо, по същия начин, по който някога бе предвкусвал изтънчено ястие.
Коя пиеса? Първата, която бе прочел, бе „Ромео и Жулиета“ и естествено тя го бе впечатлила най- силно. Сега прегледа „Крал Лир“ —
Обърна лице нагоре и се загледа как пръстените се въртят пред звездите — прелест, която никога не бе оценявал толкова, колкото в тази ужасна нощ. Ярка чертичка, по-ярка от всички останали звезди на пръстена, взети заедно, истинска дръзка драскотина върху черен оникс, пресече п-пръстена и продължи между истинските звезди, преди да изчезне зад южната стена на Пролома. Нямаше представа какво е това — просъществува прекалено дълго, за да е метеор, — но знаеше, че е много, много далеч и че няма нищо общо с него.
