оцелелите от Ардис, а за всички старостилни човеци, ако успеят да оцелеят от жестоките атаки на войниксите. Старият свят си бе отишъл завинаги. Каква ли форма на управление, религия, общество, култура и политика ще създадат хората?
Модулът на белтъчната памет, вграден дълбоко в кодираната му ДНК — памет, която щеше да остане жива много след като повечето от клетките на тялото му умрат и се разпаднат — му предложи следния откъс от „Затворнически тетрадки“ на Антонио Грамши — „Проблемът е в това, че старото умира, а новото не може да се роди. В това междуцарствие възникват най-различни болестни симптоми“.
Разсмя се на глас и това единствено изсмиване му струваше още един преден зъб. Болестни симптоми, наистина. И най-повърхностният анализ на откъса показа на Харман, че този Грамши е бил интелектуалец, проповядващ революция, социализъм и комунизъм — последните две теории бяха умрели и изгнили някъде в първата половина на Изгубената ера, тъй като представляваха наивни глупости и като такива бяха справедливо изоставени, — но проблемът за междуцарствията несъмнено си оставаше и в момента бе отново на преден план.
Даде си сметка, че Ада бе водила своите хора към някакъв вид груба атинска демокрация през седмиците и месеците преди той да изостави така глупаво любимата си. Никога не го бяха обсъждали, но той знаеше за нейното схващане, че четиристотинте души в общността на Ардис — толкова бяха преди клането, което бе наблюдавал с помощта на червения торински саван на айфелбана — я възприемаха като лидер. А тя мразеше тази роля, макар да бе влязла в нея съвсем естествено. Като подлагаше различните въпроси на непрекъснати гласувания, Ада очевидно се опитваше да създаде основа за една бъдеща демокрация — при положение, че Ардис оцелееше.
Но ако образите от торинския саван бяха истински — а Харман вярваше, че са, — то Ардис не бе оцелял като истинска общност. Четиристотин души можеха да се нарекат така. Но не и петдесет и четирима окаяни и умиращи от глад оцелели.
Радиацията като че ли бе поразила сериозно гърлото му и всеки път, като преглъщаше, Харман кашляше кръв. Това го разсейваше. Опита се да намали преглъщанията на едно на всеки десет крачки. Знаеше, че дясната му ръка, брадичката и гърдите му са покрити с кръв.
Щеше да му е интересно да види какви социални и политически структури ще развие расата му. Може би още преди атаките на войниксите постоянното население от сто хиляди мъже и жени така и не бе достатъчно, за да създаде истинска действаща сила като политика, религиозни церемонии, армия или обществена йерархия.
Но Харман не вярваше в това. В много от белтъчните си банки памет виждаше примерите на Атина, Спарта и гръцките полиси много преди възхода на самите Атина и Спарта. Героите от торинската драма, за която сега бе сигурен, че е Омировата „Илиада“, бяха взети от малки царства като Одисеевия остров Итака.
Като се замисли за торинската драма, си спомни олтара, който бе зърнал за кратко по време на пътуването им до кратера Париж преди година, точно след като Деймън бе изяден от динозавъра — беше посветен на някой от олимпийските богове, макар и да бе забравил на кого точно. В продължение най-малко на хилядолетие и половина постчовеците бяха играли ролята на богове или Бог за расата му, но от какви ли форми и церемонии щеше да се нуждае вярата в бъдещето?
Бъдещето.
Спря. Дишаше тежко. Облегна се на високата до рамото му черна скала, подаваща се от северната стена на Пролома, и се опита да помисли за бъдещето.
Краката му трепереха неудържимо. Сякаш мускулите им се стапяха пред очите му.
Като си поемаше тежко дъх през стегнатото си кървящо гърло, Харман се загледа напред и примигна.
Слънцето бе кацнало точно над клисурата на Пролома. В един ужасен миг Харман реши, че е все още сутрин и че цял ден се е движил в погрешната посока, но след това си даде сметка, че всъщност е ходил безсъзнателно цял ден. Слънцето се бе спуснало от облаците и се готвеше да залезе в края на дългия коридор на Пролома.
Направи още две крачки и падна по очи.
Този път не можа да стане. Нужна му бе цялата му останала енергия, за да се повдигне на десния си лакът и да наблюдава залеза.
Умът му бе невероятно бистър. Вече не се занимаваше с Шекспир, Кийтс, религии, отвъден живот, смърт, политика или демокрация. Мислеше за приятелите си. Видя смеещата се Хана в деня, когато стопяваше метал до реката — може би си спомняше особеностите на младежката й енергия и ликуването на приятелите й, когато изливаха първия бронз от незнайно колко хилядолетия? Видя Петър да се бори с Одисей в дните, когато брадатият гръцки воин излагаше странните си философски твърдения, и периодите на странни въпроси и отговори по тревистите хълмове оттатък Ардис. Колко енергия и радост имаше тогава!
Помнеше дрезгавия циничен глас на Сави. Спомни си съвсем живо радостните им възгласи, когато тя ги изведе с Деймън от Ерусалим с трактора през хилядите напразно преследващи ги войникси. Видя лицето на приятеля си Деймън сякаш през две лещи — дундестото, погълнато от себе си момче-мъж от времето, когато го бе срещнал за първи път, и стройната сериозна фигура на мъж, на когото можеш да повериш живота си, както го бе видял преди няколко седмици в деня, когато напусна Ардис с аероскутера.
И докато слънцето влизаше толкова точно в Пролома, че дискът му едва докосваше стената му, Харман се усмихна и си помисли за съскащия звук на издигаща се пара — всъщност го чуваше през изоставящите го уши. Мислеше си за Ада.
Мислеше си за очите й, за усмивката й и за мекия й глас. Спомняше си смеха й, докосването й, първия път, когато се озоваха заедно в леглото. Позволи си да си спомни как се сгушваха и се топлеха един друг, когато се обръщаха, за да заспят — Ада се притискаше в гърба му, прегърнала го с дясната ръка, а по-късно през нощта той се притискаше към гърба й и съвършеното й дупе. Усещаше възбуда дори докато се унасяше, прегръщаше я с лявата си ръка, положил длан върху гърдата й.
Осъзна, че клепачите му са толкова пълни с кръв, че не е в състояние да примигне или да си затвори очите. Залязващото слънце, чийто долен край вече се бе спуснал под хоризонта, оставяше кървавочервени и оранжеви оттенъци в ретината му. Нямаше значение. Знаеше, че след този залез никога повече няма да използва очите си. Затова се съсредоточи да запази образа на любимата си в ума и сърцето си и да гледа как горната половина на слънчевия диск изчезва точно на запад.
Нещо се раздвижи и закри края на залеза.
Няколко секунди умиращият ум на Харман не бе в състояние да обработи тази информация. Нещо се бе
Все така подпрян на десния си лакът, той изтри с опакото на лявата си ръка част от съсирената кръв от очите си.
Нещо стоеше в Пролома на не повече от шест метра западно от Харман. Несъмнено се бе появило през северната стена. Беше високо колкото осем-деветгодишно дете и приличаше повече или по-малко на дете, но бе облечено в странен костюм от метал и пластмаса. На мястото, където трябваше да са очите му, имаше черен визьор.
„На границата на смъртта, когато мозъкът престава да работи поради липсата на кислород, халюцинациите са нещо обикновено — обади се неканена молекула белтъчна памет. — На това се дължат и множеството разкази на съживени пациенти за «дълъг тунел», завършващ с «ярка светлина» и…“
„Майната му на това“, помисли си Харман. Наистина гледаше към дълъг тунел с ярка светлина в дъното, макар от слънцето да бе останал само крайчецът му. Двете стени на Пролома бяха изпълнени със светлина — сребърни, ярки, отразени повърхности с милиони танцуващи слънчеви зайчета.
Но момчето в червено-черния костюм от пластмаса и метал бе съвсем истинско.
И докато се взираше, нещо по-голямо и по-странно се подаде през северната стена на Пролома.
„Силовото поле е полупропускливо само за човешки същества и онова, което носят“ — помисли си Харман.
Второто привидение обаче нямаше никаква прилика с човек. Беше около два пъти по-голямо от най- голямата дрошка и приличаше по-скоро на гигантско ракообразно чудовище-робот с големите си щипки, многобройните си метални крака и огромната набраздена коруба, от която шумно се стичаха струи вода.
