Олимп

Замислен за смъртта и за Шекспир, все още колебаещ се коя пиеса да се постави най-напред, Харман се натъкна на интересни стихове, запазени дълбоко в собствената му ДНК. Това бе речта на Клавдио, Клавдио от „Мяра за мяра“, изправен пред собствената си екзекуция:

Да! Но смъртта? Къде ни води тя?
Да легнеш в гроба тесен и да гниеш,
топликът жизнен, чувства и движения
да се вдървят; възторженият дух
да бъде в огнена вода удавен
или да зъзне в ледена пустиня;
да бъдеш от невзрими вихри грабнат
и яростно да те подгонят те,
ти сам летящата земя подгонил;
да бъдеш лош сред лошите — онези,
които своите несвестни мисли
изказват с вой, о, колко туй е страшно!
Един живот, преминал на земята,
в затвор и болест, в старост и беди,
е все пак рай прекрасен пред страха
от дебнещата и коварна смърт!23

Осъзна, че плаче — лежи на кълбо, примрял от студ, и плаче, но не от страх пред смъртта или неизбежната загуба на всичко и всички, а от благодарност, че произлиза от раса, способна да роди човек, който да напише подобни думи, да има подобни мисли. Те почти — почти — компенсираха човешкия ум, който бе замислил, конструирал, създал и оборудвал подводницата и нейните седемстотин шейсет и осем черни дупки, очакващи да погълнат бъдещето на всички.

Внезапно се разсмя на глас. Умът му сам бе прескочил върху „Ода за славея“ на Джон Кийтс и той видя — именно видя, а не му бе показан — лекия поклон на младия поет към Шекспир в стиховете на пеещия бард:

Макар да пееш още, не мога да те чуя аз.
Реквиемът ти възвишен в могилата заглъхва.

— Три пъти ура за единството на смачканата в гроба тесен глина на Клавдио и глухата могила на Джони! — изкрещя Харман. Неочакваният опит да изрече нещо на глас го накара да се закашля и когато погледна ръката си на светлината на пръстените, видя, че е изхрачил кръв и три зъба.

Изстена, сви се отново в пясъчната си утроба, разтрепери се и отново се усмихна. Неуморният му ум не можеше да спре да се занимава с Шекспир, както и езикът му не можеше да престане да опипва трите дупки във венците, където доскоро се намираха зъбите му. Причина за усмивката бе един куплет от „Цимбелин“:

Просяк слаб, търговец тлъст
като теб ще станат пръст.

Ама че каламбур. Що за гений трябва да е бил той, запита се Харман, за да може да използва такъв детски, игрив тон за такава тъжна погребална песен?

С тази последна мисъл Харман неусетно потъна в сън, безчувствен към ледения дъжд, който бе започнал да вали от небето.

Събуди се.

Това бе първото чудо. Отвори кръвясалите си очи в мрачната сива утрин преди разсъмване, между все още черните водни стени на Пролома, издигащи се на сто и петдесет метра или повече от двете му страни. Но беше спал и се беше събудил.

Второто чудо бе, че можеше да се движи — в края на краищата и до известна степен. Нужни му бяха петнадесет минути, за да застане на четири крака, но щом го направи, запълзя към най-близката подаваща се от пясъка канара и след още десет минути успя да се изправи и дори да не падне.

Сега отново бе готов да продължи на запад, но не знаеше къде точно е запад.

Напълно бе изгубил всяка представа за посоките. Дългият Пролом се губеше в далечината и в двете посоки, но нямаше абсолютно никаква индикация къде е изток и къде — запад. Като се тресеше, трепереше и изпитваше болка, за която изобщо не си бе представял, че е възможна, Харман започна да залита в кръг — търсеше собствените си следи от предишната нощ. Но дъното тук бе предимно скалисто, а дъждът, от който едва не бе замръзнал до смърт през нощта, бе заличил всички отпечатъци от босите му крака.

Като се олюляваше, Харман направи четири крачки в едната посока. После спря, убеден, че върви обратно, към подводницата, обърна се и направи осем крачки в другата посока.

Беше безсмислено. Над Пролома бяха надвиснали плътни облаци. Нямаше никаква представа за посоките. Не можеше да понесе мисълта, че върви обратно към подводницата с лежащото в утробата й зло и че губи разстоянието до Ада и Ардис, което бе извървял с толкова мъки предния ден.

Отиде със залитане до стената на Пролома — не знаеше дали е северната, или южната — и се загледа в отражението си в бавно засилващата се утринна светлина.

Някакво създание, което не бе Харман, го гледаше. Голото му тяло приличаше на скелет. Навсякъде по кожата му имаше кървави петна — по хлътналите бузи, по гърдите, по ръцете и раменете, по треперещите крака, дори едно огромно петно в долната част на корема му. Когато се изкашля отново, изплю още два зъба. Във водното огледало изглеждаше, че плаче с кървави сълзи. Харман машинално приглади косата си на една страна.

Остана на място, загледан дълго и празно в юмрука си. Държеше огромен кичур от собствената си коса. Държеше сякаш някакво малко мъртво същество, съставено единствено от козина. Пусна го и отново приглади косата си. Паднаха още косми. Погледна отражението си и видя ходещ мъртвец, вече наполовина оплешивял.

Нещо топло докосна гърба му.

Той бързо се обърна и едва не падна.

Беше слънцето — изгряваше зад него, директно по дължината на Пролома. Златните му лъчи го окъпаха за няколко секунди, преди облаците да погълнат оранжевата сфера. Каква ли бе вероятността именно тази сутрин да изгрее точно по дължината на Пролома — сякаш той бе някакъв друид, очакващ изгрева в деня на лятното слънцестоене при Стоунхендж?

Чувстваше се толкова замаян, че осъзнаваше, че ако не се задейства незабавно, ще забрави откъде е изгряло слънцето. Обърна се с гръб към топлината и със залитане тръгна на запад.

По обед, когато облаците от време на време се разделяха между преваляванията и отделни слънчеви лъчи проникваха до дъното на океана, умът на Харман вече не се чувстваше свързан с движещото се сякаш само тяло. Правеше два пъти повече стъпки, отколкото трябваше, залиташе от северната стена на Пролома до южната и докосваше леко с ръка жужащото и раздрусващо силово поле, за да се ориентира и да продължи по безкрайната падина.

Крачеше и се питаше какво ли ще е — или би могло да е — бъдещето за останалите хора. Не само за