Прекалено са дебели, ниски, стари, някои са почти хроми.
— Май с всеки ден потъваме във все по-дълбоко безумие — измърморва киселият Диомед, Тидеевият син, царят на Аргос.
— Да пратя ли часовите, знатни Ахиле? — пита копелето Тевкър, стрелец и природен брат на Големия Аякс. — Да им наредя ли да пресрещнат тия жени, каквато и да е глупавата им цел, и да ги отпратят при тъкачните им станове?
— Не — спира го Ахил. — Да идем да видим какво води първите жени, влезли през Дупката към Олимп, в ахейския лагер.
— Може да търсят Еней и своите троянски съпрузи на много левги наляво от нас — предполага Големия Аякс, Аякс Теламонов, вожд на войската от Саламин, която в тая марсианска утрин държи левия фланг на мирмидонците.
— Възможно е. — Ахил изглежда развеселен и малко ядосан, ала не и убеден. Излиза под слабото слънце и повежда групата ахейски царе, вождове, водачи и техните най-верни бойци.
Наистина се оказва сбирщина троянки. Когато стигат на стотина метра от тях, Ахил спира със своите петдесетина герои и зачаква вдигащата викове и дрънчене женска паплач да се приближи. За ушите на бързоногия мъжеубиец те крякат като гъски.
— Виждаш ли някоя благородна сред жените? — пита Пелеевият син остроокия Одисей, докато чакат трополящата орда да измине последните сто метра червена марсианска земя, която ги разделя. — Съпруги или щерки на герои? Андромаха, Елена, дивооката Касандра, Медесикаста или многоуважаемата Кастианира?
— Не — бързо отвръща хитроумният цар. — Нито една достойна, ни по рождение, ни по мъж. Познавам само Хиподамия, оная едрата с копието и стария продълговат щит, какъвто носи Големия Аякс, и то само защото веднъж ми гостува в Итака със съпруга си, троянския пътешественик Тисифон. Пенелопа я разведе из нашите градини, обаче по-късно ми каза, че била кисела като зелен нар и не се радвала на красотата.
— Е, самата тя също не е красавица — отбелязва Ахил, който вече ясно вижда жените. — Филоктете, иди ги спри и ги питай какво правят тук на нашето бойно поле с боговете.
— Налага ли се, сине Пелеев? — изхленчва старият стрелец. — След клеветата, която вчера се разнесе за мен на Парисовото погребение, мисля, че не бива тъкмо аз да…
Ахил се обръща и го кара да млъкне с укоризнен поглед.
— Аз ще дойда с теб да те държа за ръка — избуботва Големия Аякс. — Ела с нас, Тевкре. Двама стрелци и един копиеносец би трябвало да се справят с тая сган, даже жените да се окажат по-грозни, отколкото ми изглеждат оттук.
Тримата се отдалечават от групата на Ахил.
После всичко се случва страшно бързо.
Филоктет, Тевкър и Големия Аякс спират на двайсетина крачки от неравните редици на очевидно задъханите жени и бившият тесалийски вожд и изгнаник пристъпва напред, стиснал легендарния лък на Херакъл в лявата си ръка и вдигнал десницата си в знак на мир.
Една от по-младите жени вдясно от Хиподамия хвърля копието си. И колкото и да е невероятно и удивително, улучва Филоктет — оцелял след ухапване на отровна змия въпреки гнева на боговете — право в гърдите, точно над леките му доспехи на стрелец. Върхът излиза отзад и Филоктет пада бездиханен на червената пръст.
— Убийте я тая кучка! — изкрещява разяреният Ахил, втурва се напред и изтегля меча от ножницата си.
Под дивия обстрел на женските копия и градушка от зле насочени стрели, Тевкър няма нужда от такова подканване. По-бързо, отколкото очите на повечето смъртни могат да проследят, той поставя еднометрова стрела, опъва тетивата и пронизва гърлото на жената, която е покосила Филоктет.
Хиподамия и двайсет-трийсет жени се приближават към Големия Аякс, колебливо мятат копия и се опитват да развъртят грамадните мечове на своите бащи или синове с несръчни замахвания с две ръце.
Аякс Теламонов се обръща към Ахил само за миг, поглежда другите мъже с развеселено лице, след което изтегля дългия си меч, с лекота отблъсква меча и щита на Хиподамия и й отсича главата, като че ли сече бурени в двора си. Вече обезумели от страх, другите жени се втурват към двамата мъже. Тевкър забива стрела след стрела в очите им, в бедрата, подскачащите им гърди и след няколко секунди побягва. Големия Аякс довършва останалите, които са прекалено глупави да избягат, прегазва ги, сякаш висок мъж минава сред деца, и оставя трупове подире си.
Когато пристигат Ахил, Одисей, Диомед, Нестор, Хромий, Малкия Аякс, Антилох и другите, четирийсетина жени вече са мъртви или умират, няколко надават предсмъртни викове, паднали на напоената с кръв и без това червена пръст, а останалите бягат обратно към Дупката.
— Какво беше това, в името на Хадес? — задъхано пита Одисей, когато стига при Големия Аякс и обикаля сред телата, пръснати във всички изящни и жалки — ала отлично познати му — пози на насилствената смърт.
Теламоновият син се ухилва. Лицето му е опръскано с кръвта на троянките, доспехите и мечът му са червени.
— Не за пръв път убивам жени, обаче, слава на боговете, тоя път ми беше най-хубаво! — казва смъртният великан.
Тесторовият син Калхант, отличният птицегадател, докуцуква и въздиша:
— Това не е хубаво. Лошо е. Хич не е хубаво.
— Млъкни — скръцва му със зъби Ахил, заслонява очи и поглежда към Дупката, където изчезват последните жени, само за да бъдат заменени от групичка по-едри фигури. — Сега пък какво? — пита синът на Пелей и богинята Тетида. — Приличат на кентаври. Да не би старият ми приятел и наставник Хирон да е дошъл да се включи в борбата ни?
— Не са кентаври — отвръща остроокият хитроумен Одисей. — Пак са жени. На коне.
— На
— Яздят като легендарните конници от едно време — пояснява Диомед, който тъкмо ги вижда. Вече никой не язди коне, а само ги впряга в колесници — въпреки че преди няколко месеца Одисей и самият Диомед са избягали от среднощен набег в троянския стан на неоседлани коне.
— Амазонките — казва Ахил.
15.
Храмът на Атина. Менелай настъпва, зачервен, задъхан. Елена е на колене, пребледнялото й лице е сведено, още по-белите й гърди са голи. Той се надвесва над нея. Вдига меча си. Голият й врат изглежда тънък като тръстика. Идеално острото оръжие с лекота ще премине през кожата, плътта и костта.
Менелай спира.
— Не се колебай, съпруже — промълвява Елена със съвсем слабо треперещ глас. Атридът вижда бясно туптящия й пулс в основата на тежката й, осеяна със сини вени лява гръд и стиска дръжката с две ръце.
Ала все още не замахва.
— Проклета да си — изпъшква той. — Проклета да си.
— Да — прошепва Елена, без да вдига лице. Златният идол на Атина се извисява над двамата в ухаещия на тамян мрак.
Менелай стиска меча със страстта на удушвач. Ръцете му треперят от двойно напрежение — от една страна, се готви да обезглави жена си, докато в същото време се мъчи да се удържи.
— Защо да не те убия, путко неверна? — съска той.
— Нямаш основание, съпруже. Аз съм неверна путка. И двете с нея сме неверни. Приключи с тоя въпрос. Изпълни справедливата си смъртна присъда.
— Не ме наричай „съпруг“, проклета да си!
Елена вдига лице. Тъмните й очи са тъкмо такива, за каквито Менелай мечтае от над десет години.
