Олимп

на смазката. Онзи над теб е регулатор на волтажа. Имаш право, доктор Хокънбери… всичко тук би било по- ясно и понятно за инженер от „Титаник“ през хиляда деветстотин и дванайсета година, отколкото за инженер от НАСА от твое време.

— Колко мощни са бомбите?

„Да му кажем ли?“ — излъчи Манмът.

„Естествено — отговори Орфу. — Вече е малко късно да лъжем нашия гост“.

— Мощността на всеки тласкателен импулс е малко над четирийсет и пет килотона — съобщи европейският моравек.

— По четирийсет и пет килотона всеки, около двайсет и четири хиляди бомби — промълви Хокънбери. — Ще оставят ли радиоктивна следа между Марс и Земята?

— Това са сравнително чисти бомби — заяви Орфу. — Доколкото могат да са чисти ядрените бомби.

— Колко са големи? — Бившият схоластик си помисли, че в машинното отделение май е по-горещо, отколкото в останалата част от кораба. По брадичката, горната му устна и челото бяха избили капки пот.

— Ела на горния етаж. — Манмът се заизкачва по едно вито стълбище, достатъчно широко и за тримата. — Ще ти покажем.

Хокънбери изчисли, че помещението е с диаметър около четирийсет и пет метра и наполовина толкова високо. Пространството беше почти запълнено с рафтове, конвейерни ленти, метални стелажи, храпови механизми и шахти. Манмът натисна един огромен червен бутон и конвейерните ленти, веригите и подреждащите устройства забръмчаха и се раздвижиха, заразместваха стотици и хиляди малки сребърни контейнери, които приличаха на кутии кола без етикети.

— Прилича на вътрешност на автомат за кока-кола — отбеляза Хокънбери в опит да се избави от усещането за обреченост, което изпитваше.

— И наистина е от компанията „Кока-кола“, някъде към хиляда деветстотин петдесет и девета — избуботи Орфу от Йо. — Плановете и схемите са от завода им за бутилиране в Атланта, щата Джорджия.

— Пускаш двайсет и пет цента и отвътре пада кола — успя да каже схоластикът. — Само че не е кола, а четирийсет и пет килотонна бомба, която трябва да гръмне точно зад опашката на кораба. Хиляди такива бомби.

— Точно така — потвърди Манмът.

— Не съвсем — възрази Орфу от Йо. — Не забравяй, че това е модел хиляда деветстотин петдесет и девета. Трябва да пуснеш само десет цента.

Йониецът продължи да буботи. Сребристите кутии върху движещата се конвейерна лента подрънкваха в металните пръстени.

— Забравих нещо… той има ли си име? Корабът? — попита Хокънбери, когато двамата с Манмът се върнаха на стършела и полетяха към разширяващия се диск на Марс.

— Да. Някои от нас решихме, че трябва да му дадем име. Първо мислехме за „Орион“…

— Защо „Орион“? — попита схоластикът. Наблюдаваше задния илюминатор, където бързо изчезваха Фобос, кратерът Стикни и грамадният кораб.

— Така учените от средата на твоя двайсети век кръстили кораба и целия проект за използване двигателната сила на бомбите — поясни дребният моравек. — Обаче накрая премиер интеграторите, които отговарят за полета до Земята, приеха името, което предложихме ние с Орфу.

— Кое име? — Хокънбери се настани по-удобно на седалката си от силово поле. Вече навлизаха в атмосферата на Марс, която ревеше и пращеше около тях.

— „Кралица Маб“.

— От „Ромео и Жулиета“ — рече схоластикът. — Сигурно си го предложил ти. Нали си почитател на Шекспир.

— Колкото и да е странно, предложението беше на Орфу — поправи го Манмът. Окончателно навлязоха в атмосферата и полетяха над вулканите на Тарзис към Монс Олимпус и Дупката към Илион.

— Каква е връзката с вашия кораб?

Моравекът поклати глава.

— Орфу така и не отговори на този въпрос, но цитира част от трагедията на Астейг/Че и другите.

— Коя част?

— Меркуцио:

Разбрах — при теб била е през нощта
Кралица Маб. Това е таз, която
бабува на останалите феи.
На ръст е като фигурката дребна,
изрязана в ахатовия пръстен
на някой член на общински съвет;
понесена от впряг прашинки, тя
препуска всяка нощ по носовете
на хъркащите. Нейната каляска
е лешник, издълбан от чичо Червей
и майстор Катеричко, открай време
доставчици придворни на коли
за феите; отгоре вместо сенник
тя има две крилца на водно конче,
за спици служат й крака на паяк,
а паяжинни нишки — за юзди;
хамутите й са от лунен блясък,
а пък камшикът й — от кост на бръмбар
с привързан звезден лъч; едно комарче
на капрата седи, в ливрея сива,
по-дребничко от кръглите живинки,
които между пръстите се въдят на мързеланите.
Тъй всяка нощ
Кралица Маб препуска, без да спира,
през мозъци на влюбени — и те
сънуват нежности; по колена
на царедворци — и насън те виждат
отличия; по пръсти на юристи —
и те броят в съня си хонорари;
по устни на моми — и те бълнуват
целувки всяка нощ (и туй не стига,
но пришки им издува Маб…)3

— И така нататък, и така нататък — завърши Манмът.

— И така нататък, и така нататък — повтори доктор Томас Хокънбери. Монс Олимпус, божественият Олимп, изпълваше всички предни илюминатори. Според Манмът вулканът се издигаше само на двайсет и една хиляди двеста осемдесет и седем метра над морското равнище на Марс — с над четири хиляди и петстотин метра по-малко, отколкото бяха смятали хората по времето на Хокънбери, ала си беше достатъчно висок. „Ще ми свърши работа“ — помисли си Хокънбери.

А горе, на върха, на обраслия с трева връх, под сияещата егида, която отразяваше предобедната