вечността може да продължи само още няколко минути.
— Няма да дойда с теб — заяви схоластикът.
— Не бъди идиот, Хокънбери! — извика Манмът. — Погледни! Всички ахейски вождове — Диомед, Идоменей, Аяксовците, Тевкър — всички тичат към Дупката.
— Освен Ахил — възрази Хокънбери, като се наведе към него, за да може моравекът да го чуе. Наоколо хвърчаха искри, трополяха по корпуса на стършела като гореща градушка.
— Ахил си е изгубил ума — изкрещя Манмът и си помисли: „Дали да наредя на Меп Аху да повали и Хокънбери?“
Сякаш прочел мислите му, по теснолъчевия канал се обади Орфу. Манмът беше забравил, че все още излъчва аудио и видеосигнал на Фобос и „Кралица Маб“.
„Недей — излъчи йониецът. — Поне това дължим на Хокънбери. Нека сам вземе решение“.
„Докато го вземе, ще е мъртъв“ — възрази Манмът.
„Вече е бил мъртъв. Може пак да го желае“.
— Хайде, качвай се — извика Манмът на Хокънбери. — Имаме нужда от теб на земния кораб, Томас.
Чул малкото си име, Хокънбери запремигва. После поклати глава.
— Не искаш ли пак да видиш Земята? — попита го дребният моравек. Стършелът се тресеше на колесниците си, земята трепереше. Облаци сяра и прах се вихреха около брана-дупката, която сякаш се смаляваше. Манмът разбра, че ако успее да задържи Хокънбери още минута-две, той просто няма да има друг избор, освен да тръгне с тях.
Бившият схоластик отстъпи от стършела и посочи последните бягащи ахейци, мъртвите амазонки и коне, далечните стени на Илион и воюващите войски, които едва се виждаха през вибриращата брана-дупка.
— Аз съм виновен за тая каша — заяви той. — Или поне допринесох за нея. Трябва да остана и да се опитам да поправя нещата.
Манмът махна към войната от другия край на брана-дупката.
— Илион ще падне, Хокънбери. Векските силови и антителепортаторни полета и въздушни защити ги няма.
Схоластикът се усмихна, заслони лицето си от сипещите се въгленчета и пепел и извика:
— Et quae vagos vincina prospiciens Scythas ripam catervis Ponticam viduis ferit, excisa ferro est, Pergannum incubuit sibi.
„Мразя латинския — помисли си Манмът. — А май и класическите филолози“.
— Пак ли Вергилий?
— Сенека — поправи го Хокънбери. — И онази… имал е предвид Пентезилея… която редом с номадите скитски към Понта язди с другарките свои. Посечен от меч, падна самият Пергам… нали разбираш, Манмът, Илион, Троя…
— Веднага се качвай на стършела, Хокънбери — изкрещя моравекът.
— Успех, Манмът. — Схоластикът се отдръпна. — Предай моите поздрави на Земята и Орфу. И двамата ще ми липсват.
Обърна се и тромаво се затича покрай коленичилия Ахил, който плачеше над тялото на Пентезилея. Мъжеубиецът бе останал съвсем сам с мъртвата, всички живи бяха избягали. Когато стършелът на Манмът се издигна и се понесе към космоса, Хокънбери се втурна с всички сили към видимо свиващата се Дупка.
Втора част
22.
След векове на полутропическа топлина в Ардис Хол беше настъпила истинска зима. Нямаше сняг, ала в околните гори бяха останали само най-упоритите листа и цял час след колебливия изгрев скреж покриваше мястото, където падаше сянката на огромното имение — всяка утрин Ада гледаше как линията на обточената с бяло трева по полегатата западна морава бавно отстъпва към къщата, докато накрая не оставаше съвсем тънка ограда от скреж — и всички гости казваха, че двете рекички, които пресичаха двукилометровия път до павилиона на факс възела, били покрити с лед.
Тая вечер, една от най-ранните в годината, Ада обиколи къщата и запали газените лампи и много свещи; движеше се грациозно, въпреки че бе бременна в петия месец. Построено преди повече от хиляда и осемстотин години, преди последния факс, старото имение беше удобно и до днес — имаше над двайсет камини, използвани главно за украса и забавление през предишните столетия, които обаче днес отопляваха повечето стаи. В другите помещения — общо в сградата имаше шейсет и осем — Харман беше наредил да направят печки, наричаше ги Франклинови6. Тая вечер те излъчваха приятна топлина и на Ада й се доспа, докато палеше лампите, първо в стаите на долния, а после и на горните етажи.
Спря пред големия сводест прозорец в дъното на коридора на третия етаж. За пръв път от хиляди години, помисли си младата жена, горите падаха пред хора, размахващи брадви — и не само за огрев. В сивия зимен здрач, проникващ през гравитационно огънатите стъкла, виждаше препречващата гледката, ала успокоителна сива стена на дървената палисада, спускаща се по склона на южната морава. Палисадата обикаляше целия Ардис Хол, понякога на не повече от трийсет метра от къщата, друг път на стотина метра, плътно до гората. Бяха отсекли още дървета, за да построят стражевите кули, издигащи се на всички ъгли и чупки на палисадата, и след това още, за да превърнат десетките летни палатки в домове за над четиристотинте души, които сега живееха на територията на Ардис.
„Къде е Харман?“ От няколко часа се опитваше да преодолее настойчивостта на тая мисъл, като се разсейваше с най-различни домакински задачи, но вече не можеше да пренебрегва загрижеността си. Малко след зазоряване нейният любим — Харман обичаше да използва архаичната дума „съпруг“ — беше заминал с Хана, Петър и Одисей, който напоследък държеше да го наричат Никой, с една волска дрошка из горите и ливадите на петнайсетина и повече километра от реката, на лов за елени и в търсене на още от изгубения добитък.
„Би трябвало вече да са се прибрали. Той ми обеща, че ще си е вкъщи много преди мръкване“.
Слезе на първия етаж и отиде в кухнята. Грамадната кухня от векове бе запазена само за слуги и някой и друг войникс, донесъл месо от ловните им полета, но сега в нея кипеше човешка дейност. Днес бе ред на Ем и Реман да организират вечерята — обикновено в главната сграда на Ардис Хол се хранеха петдесетина души — и в момента десетина мъже и жени печаха хляб, правеха салати, печаха месо на шиш в огромното старо огнище и изобщо всяваха весел хаос, който скоро щеше да се премести на дългата, отрупана с храна маса.
— Върнаха ли се вече? — попита Ем.
— Още не — усмихна се Ада и се опита да се направи на безгрижна.
— Ще се върнат. — Ем потупа бялата й ръка.
Не за пръв път и без гняв — Ем й харесваше — Ада се зачуди защо хората като че ли смятат, че имат повече право да докосват и потупват жена, когато е бременна.
— Разбира се — съгласи се тя. — И надявам се, с еленско месо и поне четири говеда… най-добре с поне две крави.
— Да, имаме нужда от мляко — потвърди Ем, пак потупа Ада по ръката и се върна към задълженията си край огъня.
Ада се измъкна навън. За миг дъхът й секна от студ, но си беше сложила шала и сега го загърна по- плътно около раменете си. След топлата кухня леденият въздух се забиваше като иглички в лицето й. Младата жена спря на задната веранда и се вгледа в мрака.
„По дяволите“ — помисли си тя, вдигна лявата си ръка и задейства близката мрежа на дланта си, като си представи единичен жълт кръг с вписан зелен триъгълник. Опитваше функцията за пети път през последните два часа.
Синият овал се материализира над дланта й, но холографските образи още бяха замъглени и осеяни със смущения. Харман предполагаше, че тия случайни дефекти на близката и далечната мрежа или даже на
