че той олицетворява нейното бъдеще. Не нейната съдба, а бъдещето й, неизразимото усещане, че
Седеше на студената пейка под въртящите се пръстени и усилващия се нощен метеоритен дъжд и съзнаваше, че е по-лесно да мисли за собствената си смъртност, отколкото за смъртта на любимия. Това не беше нещо съвсем ново за нея — и преди си бе
Беше очаквала да й хареса да се люби с Харман — да му отдава тялото си и да познава удоволствието, което може да й достави неговото тяло — ала колкото по-близки ставаха, толкова повече се удивляваше, че всеки от тях сякаш открива друго тяло, нито нейното, нито неговото, а нещо общо и необяснимо. Не бе разговаряла за това с никого, даже с Харман, макар да знаеше, че и той изпитва същото. Според нея едва Падането беше освободило тая загадка у хората.
Тия последни осем месеца от Падането би трябвало да са тежко и тъжно време за нея — слугите бяха станали безполезни, спокойният й живот на вечни празници бе свършил завинаги, беше изчезнал светът, който познаваше и в който бе израснала, майка й беше отказала да се върне в опасния Ардис Хол: бе останала в имението на Ломан близо до източното крайбрежие с още две хиляди души и всички бяха загинали при масовото нападение на войникси през есента. Изчезването на братовчедка й Вирджиния от имението й край Чом над полярния кръг, безпрецедентните тревоги за храна, топлина, безопасност и оцеляване, ужасното откритие, че булаторията вече я няма и че възнасянето в рая на п– и е-пръстените е зловещ мит, отрезвяващото съзнание, че някой ден ги очаква само смърт и че петте двайсетилетки живот вече не са тяхно рождено право, че могат да умрат всеки момент — всичко това би трябвало да е ужасяващо и потискащо.
Но тя беше щастлива. По-щастлива от когато и да било в живота си. Щастлива от новите предизвикателства, от нуждата да намира смелост, да вярва на други и да разчита на тях за живота си. Щастлива да разбере, че обича Харман й той я обича по начин, невъзможен в предишния им свят на факсово ходене по партита, свят на слуги и временни връзки между мъже и жени. И нещастна — всеки път, щом той тръгваше на лов, предвождаше атака срещу войникси, потегляше с аероскутер към Голдън Гейт при Мачу Пикчу или друго древно място, или на поредното си факс пътуване, за да преподава в някоя от тристатината други оцелели общности — „Поне половината от населението на Земята е загинало след Падането и днес знаем, че изобщо не сме били един милион, че броят, който преди векове са ни съобщили постчовеците, винаги е бил лъжа“ — ала беше също толкова щастлива всеки път, когато Харман се връщаше, и дваж повече във всеки студен, опасен, несигурен ден, който любимият й прекарваше при нея в Ардис Хол.
Щеше да продължи да живее, ако Харман бе мъртъв, знаеше в сърцето си, че ще продължи да живее, ще оцелее, ще се бори, ще роди и отгледа това дете, навярно пак ще обича, но тая вечер знаеше и че леещата се като река радост от изминалите осем месеца ще си иде завинаги.
„Престани да се държиш като идиотка“ — смъмри се Ада.
Стана, нагласи шала си и тъкмо да тръгне към къщата, когато заби камбаната на стражевата кула на портала и отекна гласът на един от часовоите:
— Откъм гората приближават трима души!
Всички мъже до вагрянката зарязаха работата си, грабнаха копия, лъкове и арбалети и се втурнаха към стените. Патрулиращите часови от източния и западния двор също се затичаха към стълбите и парапетите.
„Трима души!“ За миг Ада се вцепени. Сутринта бяха тръгнали четирима. С дрошка, теглена от вол. Нямаше да се върнат без дрошката и вола, ако не се бе случило нещо ужасно. Ако някой беше пострадал — да речем с изкълчен глезен или счупен крак, — щяха да го докарат с колата.
— Трима души приближават северната порта — повторно извика часовоят. — Отворете портата. Носят някого.
Ада захвърли шала си и с всички сили се втурна към северната порта.
23.
Още часове преди атаката на войниксите Харман имаше чувството, че ще се случи нещо ужасно.
Тоя поход всъщност не беше необходим. Одисей — вече Никой, напомни си Харман, въпреки че за него якият мъж с прошарена брада завинаги щеше да си остане Одисей — искаше да се снабдят с прясно месо, да открият част от изчезналия добитък и да разузнаят хълмистия район на север. Петър предложи просто да се качат на единствения им останал аероскутер — другите два бяха по задачи, но винаги държаха първия в Ардис Хол за спешни случаи — ала Одисей възрази, че макар гората да е оголяла, трудно могат да видят даже голям обект като крава от ниско летящ скутер. Пък и му се искаше да половува.
— И на войниксите им се иска да ловуват — възрази Харман. — С всяка седмица стават все по- дръзки.
Одисей — Никой — само сви рамене.
Харман беше тръгнал, макар да съзнаваше, че всеки от участниците в похода си има по-важна работа. На другия ден на Хана й предстоеше ранно утринно леене на желязо и отсъствието й можеше да доведе до изоставане от програмата. Петър каталогизираше стотици книги, донесени през последните две седмици, и определяше реда, в който да бъдат сиглирани. Самият Никой обмисляше най-после да се отправи на отдавна отлаганото си скутерно търсене на загадъчната роботизирана фабрика някъде по бреговете на езерото, по- рано наричано Мичиган. А Харман сигурно щеше да посвети целия ден на упоритите си опити да прониква в общата мрежа и да открива още функции, въпреки че смяташе и да отиде в кратера Париж с Деймън, за да му помогне да доведе майка си.
Ала Никой, който винаги ходеше на лов сам, тоя път пожела да отиде с другари. И бедната Хана, която бе влюбена в Никой-Одисей още от деня на запознанството им на Голдън Гейт при Мачу Пикчу преди повече от девет месеца, настоя да участва. Тогава Петър, който отначало беше дошъл в Ардис Хол като ученик на Одисей преди Падането, още когато старецът все още преподаваше своята странна философия, ала който сега бе ученик единствено на Хана в смисъл, че безпомощно беше влюбен в нея, също поиска да се включи. И накрая Харман се съгласи да отиде с тях, защото… не бе сигурен защо. Навярно защото не искаше трима такива злочесто влюбени да останат цял ден сами в гората с оръжие.
По-късно, докато вървеше след тримата в студената гора и си мислеше за тия неща, не успя да се сдържи и се усмихна. Беше се натъкнал на думата „злочест“ едва предишния ден, докато четеше — визуално, а не сиглирайки с функцията — „Ромео и Жулиета“.
Тая седмица Харман бе опиянен от Шекспир — само за шест дни прочете единайсет пиеси. Изненадваше се, че може да се разхожда и още повече, че може да води разговор. Мислите му преливаха от невероятни стихове, порой от нови думи и повече прозрения в сложното нещо да си човек, отколкото някога беше мечтал. От Шекспир го избиваше на плач.
Ако се разплачеше, с известен срам разбираше той, нямаше да е заради красотата и въздействието на пиесите — цялата концепция за сценичното произведение бе нова за него и постписмения свят. Не, щеше да заплаче от егоистична мъка, задето е открил такива неща като Шекспир едва три месеца преди края на отредените му пет двайсетилетки живот. Макар да знаеше, че орбиталната булатория — лично бе участвал в разрушаването й — повече няма да праща по факса старостилни хора на е-пръстена при навършване нито на петата им, нито на която и да било друга двайсетилетка, трудно можеше да преодолее деветдесет и девет годишната си вяра, че животът му ще приключи с един замах в полунощ на стотния му рожден ден.
Привечер четиримата бавно вървяха по ръба на една скала — прибираха се след безплоден ден. Крачеха бавно заради вола, който бяха взели да тегли дрошката. Преди Падането колите се движеха на
