невероятно опасен и варварски дори когато се осъществяваше в болници, някакви примитивни предбулаторни версии на булаторията, и дори когато се контролираше от специалисти — ала в момента никой на планетата не беше виждал раждане на бебе.
Освен Никой. Веднъж гъркът бе признал, че в предишния си живот, в оная нереална епоха на кръв и война, изобразявана в торинския сериал, е присъствал поне на част от процеса на раждане на дете, включително на родния си син Телемах.
Той беше акушерът на Ардис.
В този нов свят, в който нямаше лекари, в който никой не знаеше как да излекува и най-незначителната травма или здравословен проблем, Одисей-Никой беше майстор на лечебното изкуство. Знаеше да слага компреси. Да зашива рани. Да намества счупени кости. През близо десетилетните си пътешествия във времето и пространството след бягството си от някоя си Цирцея той бе научил за модерни медицински методи като например да си мие ръцете и ножа, преди да го забие в живо тяло.
Преди девет месеца Одисей беше смятал да остане в Ардис Хол само няколко седмици. Сега Харман подозираше, че ако старецът се опита да си тръгне, петдесет души ще се хвърлят върху него и ще го завържат, за да го задържат дори само заради опита му — в правенето на оръжия, лова, дрането на дивеч, готвенето на открит огън, коването на метал, шиенето на дрехи, програмирането на аероскутера за полет, лечението и обработката на рани… и помощта му при раждането на дете.
Вече почти излизаха от гората. Пръстените бяха скрити зад облаци и беше много тъмно.
— Днес исках да видя Деймън… — започна Никой.
Това бяха последните му думи.
Войниксите се изсипаха от дърветата като грамадни безшумни паяци. Бяха поне десетина. И всички бяха изпънали смъртоносните си остриета.
Двама се стовариха върху гърба на вола и му прерязаха гърлото. Други двама скочиха до Хана и я нападнаха — бликнаха пръски кръв, разхвърчаха се парчета плат. Тя отскочи и се опита да вдигне арбалета си, ала те я повалиха.
Одисей извика и задейства меча си, подарък от Цирцея, както отдавна им бе казал: превърна острието му във вибрираща замъгленост и се хвърли напред. Във въздуха полетяха късове от корубите и ръцете на войниксите и Харман беше опръскан от бяла кръв и синьо масло.
Отекна изстрел — Петър стреляше с пушката. Покрай Харман изсвириха кристални игли и войниксът зад него се олюля и падна, улучен от хилядите лъскави остриета. Харман се обърна точно в момента, в който го връхлиташе друг войникс, и заби копието си в гърдите му. Нападателят му се строполи на земята и тежестта му изтръгна копието от ръцете му. Харман понечи да го издърпа, ала в следващия миг отскочи назад и свали лъка от рамото си, понеже към него вече се хвърляха други трима войникси.
Четиримата човеци опряха гръб в дрошката, а останалите осем войникси се наредиха в полукръг и започнаха да се приближават, протегнали напред остриетата си, проблясващи в помръкващата светлина.
Хана заби две стрели дълбоко в гърдите на най-близкия. Той падна, но продължи настъплението си на четири крака — драскаше по земята с острите си пръсти. Одисей-Никой пристъпи напред и го разсече на две с меча на Цирцея.
Трима войникси атакуваха Харман. Той нямаше къде да бяга. Изстреля единствената си стрела, видя я да отхвърча от металната гръд на първия войникс — и после те го връхлетяха. Харман отскочи, нещо поряза крака му, претърколи се под дрошката — усети сладникавата миризма на кръвта на вола — и се измъкна от другата страна. Нападателите му прескочиха колата.
Петър приклекна и изстреля цял пълнител с няколко хиляди игли по скачащите фигури. Тримата войникси се разлетяха на парчета сред струи органична кръв и машинно масло.
— Прикривайте ме да презаредя! — извика младежът, бръкна в джоба си за нов пълнител и го вкара в гнездото.
Харман захвърли лъка си — съществата бяха прекалено близо, — извади късия си меч, изкован в ковачницата на Хана преди два месеца, и замахна към двете най-близки метални фигури. Те обаче бяха прекалено бързи: единият се приведе, а другият отби оръжието с ръце.
Хана скочи в дрошката и стреля с арбалета си в гърба на третия войникс, който нападаше Харман. Чудовището се олюля, но не се обърна към нея, а вдигна металните си ръце над Харман. Нямаше нито уста, нито очи.
Харман избегна смъртоносния удар — хвърли се по гръб и изрита съществото в коленете. Все едно риташе дебели метални тръби, забити в бетон.
Сега и петте останали войникса бяха от страната на Харман и атакуваха него и Петър — младежът още не беше успял да вдигне иглената пушка.
В тоя момент Одисей заобиколи колата с яростен вик. Размахваше късия си меч толкова бързо, че острието се мержелееше като мъгла. И петте войникса се обърнаха към него, режещите им дискове жужаха.
Хана вдигна тежкия си арбалет, ала нямаше как да стреля — всичко се развиваше с шеметна бързина. Харман грабна едно от ловджийските копия от дрошката.
— Одисее, залегни! — изкрещя Петър.
Гъркът се хвърли на земята, въпреки че не стана ясно дали заради вика, или поради атаката на войниксите. Вече беше насякъл две от съществата на парчета, но последните трима бяха невредими и смъртно опасни.
Откосът на иглената пушка прозвуча като тракане на летва по бързо въртящи се перки. Последните трима войникси отхвърчаха на два-три метра, надупчени от над десет хиляди кристални игли, които блестяха като мозайка от счупени стъкла в гаснещата светлина.
— Божичко! — ахна Харман.
Раненият от Хана войникс се изправи зад нея от другата страна на дрошката.
Харман хвърли копието си с всичката си останала сила. Съществото се олюля, изтръгна копието от гърдите си и го строши.
Харман скочи в дрошката и грабна друго копие. Хана прати две стрели по войникса. Едната рикошира в мрака под дърветата, но другата дълбоко прониза метала. Харман изскочи от колата и заби последното копие в гърдите на войникса. Създанието потрепери и отстъпи крачка назад.
Харман измъкна копието и отново го заби с невъобразимата енергия на безумието, завъртя шипестия връх, изтегли го и го заби за трети път.
Войниксът се строполи и издрънча върху корените на един стар бряст.
Харман го възседна, без да обръща внимание на все още потреперващите му ръце и остриета, вдигна омазаното със синя течност острие, заби го, завъртя го, изтръгна го, вдигна го, заби го по-ниско в корубата, измъкна го, заби го там, където щяха да са човешките слабини, завъртя го, за да нанесе максимални щети на меките части вътре, извади го — част от корубата се откъсна — и за кой ли път удари свирепо: усещаше как върхът се забива чак в пръстта и корените. Измъкна копието, вдигна го, заби го дълбоко, измъкна го…
— Харман. — Петър го хвана за рамото. — Той е мъртъв. Мъртъв.
Харман се огледа. Не позна Петър. Не можеше да си поеме дъх. Чуваше ужасен шум. След миг разбра, че това е собственото му тежко дишане.
Беше адски тъмно. Облаците бяха скрили пръстените и под дърветата наистина бе адски тъмно. А в сенките можеше да се крият още войникси, готови да се нахвърлят върху тях.
Хана вдигна фенера.
Във внезапно очерталия се светъл кръг не се виждаха други войникси. Падналите бяха престанали да потреперват. Одисей лежеше под едно от чудовищата.
— Одисее! — Младата жена скочи към гърка и изрита трупа на войникса настрани.
Петър коленичи до падналия Одисей. Харман закуцука към тях колкото можеше по-бързо, като се подпираше на копието си. Дълбоките драскотини по гърба и краката вече започваха да го болят.
— О! — възкликна Хана. Държеше фенера над Одисей. Ръката й трепереше. — О…
Доспехите на Одисей-Никой бяха смъкнати, кожените ремъци бяха прерязани. Широките му гърди бяха насечени като дантела от дълбоки рани. Част от лявото му ухо и парче от кожата на черепа му
