липсваха.
Ала именно дясната му ръка накара Харман да ахне.
В отчаяния си опит да принудят Одисей да пусне меча на Цирцея войниксите бяха накълцали ръката му и почти я бяха отсекли. Кръв и разкъсана плът лъщяха под ярката светлина на фенера, виждаше се бялата кост.
— Божичко! — промълви Харман. През осемте месеца след Падането никой нито в Ардис Хол, нито в никоя от общностите на оцелелите, за която бе чувал, не беше оставал жив след такава рана.
Хана бе притиснала длан към окървавените гърди на Одисей.
— Не усещам туптенето на сърцето му — почти спокойно каза тя. Само безумните й бели очи на светлината на фенера показваха, че спокойствието й е измамно. — Не усещам сърцето му.
— Качете го в дрошката… — започна Харман. Гадеше му се.
— Майната й на дрошката — изсумтя Петър и завъртя дръжката на меча на Цирцея. Вибрациите спряха и острието отново стана видимо. Младежът подаде оръжието на Харман, после му тикна в ръцете и иглената пушка и два пълнителя, приклекна, вдигна изпадналия в безсъзнание или мъртъв Одисей на рамо и се изправи. — Ти ще водиш с фенера, Хана. Зареди си арбалета. Харман, ти ще ни пазиш гърба с пушката. Стреляй по всичко, което ти се стори опасно. — И закрачи тежко към Ардис Хол — по ирония на съдбата приличаше на самия Одисей, когато се прибираше с убит елен.
Харман кимна тъпо, хвърли копието, затъкна меча на Цирцея в колана си, вдигна иглената пушка и тръгна след Хана и Петър. И след Одисей.
24.
Деймън се прехвърли по факса в кратера Париж. Искаше му се да бе пристигнал по светло. Или поне да беше изчакал, та Харман или някой друг да го придружи.
Когато стигна до палисадата на факс павилиона на километър и половина от Ардис Хол, наближаваше пет и светлината гаснеше. Сега беше един през нощта, съвсем тъмно, и в кратера Париж валеше проливен дъжд. Прехвърли се в най-близкия възел до апартамента на майка си, факс павилион, незнайно защо наречен Хотел на инвалидите, и мина през факс портала с вдигнат арбалет, готов за стрелба. Заради водата, която се лееше от покрива на павилиона, все едно виждаше града през завеса или водопад.
Досадно. Оцелелите в кратера Париж не охраняваха факс възлите. По примера на Ардис, около една трета от общностите на оцелелите бяха оградили със стени факс павилионите и поддържаха денонощна охрана, ала тукашните жители просто отказваха да го направят. Никой не знаеше дали войниксите се прехвърлят по факса от място на място — изглежда, навсякъде имаше достатъчно много и без да се налага да го правят — но човеците никога нямаше да узнаят дали други места като кратера Париж също не наблюдават възлите си.
Естествено в Ардис охраната беше започнала не като опит за възпиране на прехвърлянето на войникси по факса, а като начин за ограничаване броя на бежанците, изсипващи се там след Падането. Първата реакция след гибелта на слугите и прекъсването на електрическата енергия се изразяваше в бягство към центровете, гарантиращи безопасност и храна, затова през ония първи седмици и месеци десетки хиляди почти наслуки се прехвърляха по факса, обикаляха петдесетина места по планетата в рамките на дванайсет часа, омитаха хранителните припаси и си отиваха. По онова време малко имения имаха собствени хранителни запаси и никое не осигуряваше пълна безопасност. Ардис бе една от първите колонии, в които оцелелите се въоръжиха, и първата, която започна да отпраща обезумелите от страх бежанци, освен ако не притежават някакви необходими умения. Но почти никой нямаше никакви важни способности след повече от хиляда и четиристотинте години на „гадна елойска безполезност“, както казваше Сави.
Месец след Падането и първоначалния смут на заседанията на Съвета на Ардис Харман настоя да изкупят своя егоизъм, като пратят по факса представители във всички други общности, за да ги съветват как да обработват земята, да повишат безопасността, да им демонстрират как се колят месодайни животни и — щом Харман откри сиглочетящата функция — да провеждат семинари, обучаващи пръснатите оцелели човеци как да извличат жизненоважна информация от старите книги. Ардис също разменяше оръжие и разпространяваше планове за изработка на арбалети, стрели, лъкове, копия, ножове. За щастие повечето старостилни човеци в продължение на половин двайсетилетка бяха използвали торински савани за забавление и познаваха всичко с по-малка сложност от арбалет. Накрая Харман прати жители на Ардис във всичките над триста възела и поиска помощта на всички оцелели за откриване на легендарните роботизирани фабрики и разпределители. Показваше една от няколкото пушки, които беше донесъл от второто си посещение в музея на Голдън Гейт при Мачу Пикчу, и обясняваше, че ако искат да победят войниксите, човешките общности имат нужда от хиляди такива оръжия.
Сега, вторачен в мрака през дъжда, Деймън проумя, че е трудно да се охраняват всички местни факс възли. Допреди осем месеца кратерът Париж бе един от най-големите градове на планетата, с двайсет и пет хиляди жители и дванайсет функциониращи факс портали. Ако можеше да се вярва на майчините му приятели, сега там бяха останали по-малко от три хиляди души. Войниксите вилнеели по улиците и претърсвали старите надлези и жилищни небостъргачи, когато им скимне. Отдавна трябваше да измъкне майка си оттук. Единствено ненарушаваният през целия му живот — почти две двайсетилетки — навик да изпълнява всяко желание и прищявка на майка си го беше накарал да отстъпи пред наслояването й да остане в дома си.
И все пак тук изглеждаше сравнително безопасно. Имаше над сто оцелели, главно мъже, и те бяха укрепили жилищния небостъргач в западната част на кратера, където се намираше разкошният апартамент на Марина. Имаха вода от дъждовните колектори на всеки покрив, а в кратера Париж валеше почти непрекъснато. Снабдяваха се с храна от градините на терасите и от добитъка, който бяха докарали от старите ферми на войниксите и който сега отглеждаха в обори по моравите из кратера. Всяка сряда в близкия Шанз Одисе имаше пазар, където се срещаха хора от всички лагери в западен Париж, за да разменят храна, дрехи и други жизненонеобходими стоки. Даже имаха вино, което им пращаха по факса далечни общности във винарски имения. Имаха оръжие, включително арбалети, купени от Ардис Хол, няколко иглени пушки и енергиен прожектор, който един от мъжете беше донесъл от изоставен подземен музей, открит от някого след Падането. Колкото и да бе удивително, енергийното оръжие работеше.
Ала Деймън знаеше, че Марина всъщност е останала в кратера Париж заради онова дърто копеле Гоман, главния й любовник от почти цяла двайсетилетка. Младият мъж никога не го беше харесвал.
Кратерът Париж бе известен като „градът на светлината“ и Деймън, който беше израснал в него, познаваше летящите осветителни глобуси на всяка улица и булевард, небостъргачите, осветени от електрически светлини, хилядите фенери и светещата тристаметрова постройка, която символизираше града и се извисяваше над всичко — ала сега осветителните глобуси бяха тъмни или скрити зад разбитите прозорци и Огромната блудница тънеше в мрак за пръв път от над две хиляди години. Докато тичаше, той вдигна поглед към нея, ала главата и гърдите й, обикновено пълни с клокочеща фотолуминесцентна червена течност, бяха невидими на фона на или може би в черните буреносни облаци, а прочутите бедра и задник се бяха превърнали в черно арматурно желязо, привличащо мълниите, които разцепваха небето над града.
Всъщност тъкмо мълниите му помогнаха да мине по трите дълги преки от факс възела при Хотела на инвалидите до жилищния небостъргач на Марина. Вдигнал качулката на анорака си, за да получи поне илюзия, че е сух под проливния дъжд, Деймън изчакваше на всяко кръстовище с вдигнат арбалет и се втурваше през откритите участъци, когато светкавиците осветяваха входовете и арките и се уверяваше, че няма войникси. Докато чакаше в павилиона, опита близката и далечната мрежа, но и двете бяха изключени. Това беше добре, тъй като войниксите напоследък ги използваха, за да откриват човеци. Нямаше нужда да отваря търсещата функция — в края на краищата това бе неговият дом, въпреки че оня хитрец Гоман беше узурпирал мястото до майка му.
В някои от запуснатите вътрешни дворове имаше изоставени олтари. Докато тичаше покрай тези жалки свидетелства за настаналото отчаяние, Деймън мяркаше статуи, грубо изработени от папиемаше — богини в разкошни одежди, голи стрелци, брадати патриарси. Олтарите бяха издигнати в чест на олимпийските богове от торинската драма, Атина, Аполон, Зевс и другите, и това безумно желание да ги умилостивят се бе
