Олимп

окончателна. Беше смятал, че е свикнал с гнусотията, когато преди осем месеца се бе изправил пред собствената си смърт на острова на Просперо.

„Знаех, че някой ден трябва да умра… но не и майка ми. Не и Марина. Не е… честно“.

Измъчено се засмя на нелепите си мисли и чувства. Хиляди мъртви след Падането… знаеше, че има хиляди мъртви, защото беше един от пратениците на Ардис до стотиците други възли, бе виждал гробовете, даже бе учил някои общности да копаят гробове и да заравят труповете в тях, за да изгният…

„Майка ми! Дали е страдала? Дали Калибан се е гаврил с нея, дали я е измъчвал и изтезавал, преди да я убие?

Знам, че е бил Калибан. Той ги е убил всичките. Няма значение, че е невъзможно — истина е. Убил ги е всичките, но само за да се докопа до майка ми, да постави нейния череп на върха на пирамидата от черепи, с кичури червена коса, за да ми покаже, че това наистина е тя. Калибан. Развратен шибан копелдак такъв, чудовищен гъзолизец, проклет, скапан…“

Задъха се. Гърдите му просто не искаха да си поемат дъх. Отвори уста, като че ли да повърне пак, но не можеше нито да вдиша, нито да издиша.

„Мъртва. Завинаги. Мъртва“.

Стана, нагази в топлата от слънцето вода и се гмурна, заразмахва мощно ръце и заплува към рифа, където се разбиваха вълните и където беше видял великанското чудовище с акулата в зъбите; усещаше паренето на солената вода в очите си и по лицето си…

Плуването му позволи да диша. Изплува стотина метра до отвора на лагуната към морето и усети, че студените течения го теглят, видя тежките вълни зад рифа, чу прекрасното буйство на плисъка им, почти се поддаде на мамещото го течение, все по-навътре и по-навътре, нямаше Тихоокеански пролом като в Атлантика, тялото му можеше да се носи дни наред, и после се обърна, и заплува към брега.

Излезе от водата, забравил за голотата си, ала не и за безопасността си. Вдигна лявата си длан и задейства далечната мрежа. Намираше се на тоя остров в Тихия океан — едва не се засмя при тая мисъл, тъй като допреди девет месеца, преди да се запознае с Харман, не знаеше имената на океаните, не знаеше дори, че планетата е кръгла, не знаеше за континентите, не знаеше, че океанът не е само един — и каква полза имаше от това, че знае всички тия неща? Никаква.

Но далечната мрежа му показа, че наоколо няма старостилни човеци и войникси. Той отиде при дрехите си и седна на анорака. Загорелите му крака бяха покрити с пясък.

Подухналият откъм сушата вятър подхвана захвърления торински саван и го метна върху главата му. Деймън инстинктивно вдигна ръка и го хвана, разтърси глава и избърса косата си с красиво извезаната тъкан.

После легна по гръб, все още с парчето плат в ръка, и се вторачи в безупречно синьото небе.

„Тя е мъртва. Държах черепа й. — Как бе познал тъкмо тоя череп от стотина — даже с отвратителния кичур къса червена коса? Сигурен беше. — Може би трябваше да я оставя при другите“. Не, не и при Гоман, чието упорство да останат в кратера Париж я бе убило. Да, не и при него. Деймън ясно си представи малкия бял череп, премятащ се към червеното магмено око на кратера.

Затвори очи и потръпна. Мъката имаше физически измерения и бодеше очите му като ланцет.

Трябваше да се върне в Ардис и да разкаже какво е видял — за завръщането на Калибан на земята, за дупката в нощното небе и за грамадното същество, което бе минало през нея.

Представи си въпросите на Харман, Никой, Ада или някой друг. „Откъде си сигурен, че е бил Калибан?“

Сигурен беше. Знаеше го. Между него и чудовището съществуваше връзка, откакто се бяха премятали в почти пълната безтегловност на Просперовия остров. Още от Падането знаеше, че Калибан е жив — че някак си, невероятно, но сигурно е избягал от острова и се е завърнал на Земята.

„Откъде знаеш?“

Знаеше.

„Как е възможно едно същество, по-дребно от войникс, да убие стотината оцелели в кратера Париж, повечето от които мъже?“

Калибан можеше да е използвал клонингите от Средиземноморския басейн, калибаните, създадени преди векове от Просперо, за да държат на разстояние войниксите на Сетебос, но Деймън подозираше, че чудовището не е постъпило така. Подозираше, че Калибан сам е убил майка му и всички други. „Праща ми послание“.

„Ако Калибан иска да ти прати послание, защо не е дошъл в Ардис Хол, за да избие всички ни, като запази теб за накрая?“

Сериозен въпрос. Струваше му се, че знае отговора. Беше виждал Калибан да си играе с безоки гущери — хващаше ги в зловонните вирове на своите отходни езера под орбиталния град, — да си играе с тях и да ги измъчва, преди да ги погълне цели. Бе го виждал също да си играе с него, Харман и Сави, да ги измъчва, преди да се хвърли с мълниеносна бързина, за да прехапе шията на старицата и да я завлече под водата. „С мен си играят. С всички ни си играят“.

„Какво видя да влиза през дупката над кратера Париж?“

Също сериозен въпрос. Какво всъщност бе видял? Беше прашно, ураганните ветрове носеха във въздуха какво ли не и светлината от дупката го заслепяваше. „Грамаден слузест мозък, който се придвижваше на ръце“. Представяше си реакцията на другите в Ардис Хол — и в която и да било общност на оцелели, — когато им дадеше тоя отговор.

Ала Харман нямаше да му се присмее. Харман беше присъствал, когато Калибан бе бръщолевил и съскал странната си тирада към и за своя бог-отец Сетебос. „Сетебос, Сетебос и Сетебос! — беше извикало чудовището. — Луната Той студена обитава. — И после: — Ала Сетебос, многоръкият като сепия, сътворявайки Се, убоял Се е от туй, що сторил е, поглежда Той нагоре и вижда, че не може да се възвиси до туй, що мирно и щастливо е в живота, и този свят-играчка сътворява, подражавайки на Ония хубави неща“.

По-късно Деймън и Харман бяха решили, че „този свят-играчка“ е орбиталният остров на Просперо, но сега младият мъж мислеше за Калибановия бог Сетебос, „многоръкия като сепия“.

„Колко голямо беше онова същество, което видя да минава през дупката?“

Колко голямо наистина? В сравнение с него по-малките сгради изглеждаха миниатюрни. Но светлината, вятърът, планината, сияеща зад тътрещото се същество… Деймън нямаше представа колко е било голямо.

„Трябва да се върна“.

— Исусе Христе — изпъшка той. Вече знаеше, че тия казвани с лека ръка думи, които мнозина използваха от детството си, се отнасят за някакъв забравен бог от Изгубената ера. — Исусе Христе. — Тая вечер не му се връщаше в кратера Париж. Искаше да остане на плажа, тук беше топло, светло и спокойно.

„Какво направи великанската сепия, когато влезе в кратера Париж? На среща с Калибан ли идваше?“

Трябваше да се върне, за да разузнае, преди да се прехвърли по факса в Ардис. Ала не точно сега. Не в тоя момент.

Главата го болеше от шиповете на мъчителната скръб зад очите му. Проклетото слънце грееше прекалено силно. Първо покри очи с лявата си длан — розова светлина, пак прекалено остра — после вдигна торинския саван и го постави върху лицето си, както бе правил много пъти. Никога не се беше увличал особено по торинската драма — съблазняването на млади жени и колекционирането на пеперуди бяха единствените му интереси в живота, — ала неведнъж бе лягал под савана от скука или любопитство. Просто по навик — знаеше, че всички савани са мъртви като слугите и електричеството — той намести извезаните микровериги в средата на челото си.

Образите, гласовете и физическите усещания потекоха.

Ахил коленичи до трупа на амазонката Пентезилея. Дупката се е затворила — червеният Марс се простира на изток и юг по крайбрежието на Тетида. Няма и следа от Илион и Земята — и повечето вождове,