накрая в Кейптаун Тауър.
— За да ги предупредиш ли?
— Да.
— Защо това да е лоша вест? — попита Харман.
— Защото в Чом и Уланбат се бяха отворили дупки — отвърна Деймън. — Общностните центрове са обхванати от син лед. И от двете колонии се издигат сини лъчи. Там е бил Сетебос.
28.
Четирийсетината души в стаята просто се спогледаха. После избухна хор от въпроси. Деймън и Харман обясниха, че на орбиталния остров Калибан им е разказал за своя бог Сетебос, „многоръкия като сепия“.
Попитаха за Уланбат и Чом. Деймън бе видял Чом само от разстояние — растяща паяжина от син лед. В Уланбат, разказа им той, се прехвърлил по факса на седемдесет и деветия етаж на Небесните кръгове и от кръглата тераса видял, че дупката е на километър и половина оттам, над пустинята Гоби, а паяжината от лед свързва ниските външни постройки с долните етажи на Кръговете. Седемдесет и деветият етаж изглеждал над леда — засега.
— Видя ли хора? — попита Ада.
— Не.
— Войникси? — обади се Реман.
— Стотици. Пъплеха навсякъде по ледената паяжина. Обаче в Кръговете нямаше.
— Тогава къде са хората? — прошепна Ем. — Знаем, че в Уланбат имаха оръжия — разменяхме ги с тях за ориз и платове.
— Сигурно са се прехвърлили по факса, когато се е появила дупката — предположи Петър. Ада усети, че младежът влага в гласа си повече убеденост, отколкото изпитва.
— Ако се бяха прехвърлили, хората от Уланбат и Чом де, защо тук не са се появили бежанци? — възрази Пиън. — В ония три града, кратера Париж, Чом и Уланбат, все още има десетки хиляди старостилни човеци като нас. Къде са те? Къде са отишли? — Тя погледна Греоги и Касман, които тъкмо се връщаха от нощния си пост във факс павилиона. — Греоги, Кае, през нощта пристигали ли са хора? Бежанци?
Греоги поклати глава.
— Само Деймън
Ада влезе в средата на кръга.
— Вижте… по-късно ще се съберем да поговорим за тия неща. В момента всички сме изтощени. Повечето цяла нощ сте били на крак, а и не сте яли нищо. Стоуман, Кал, Боуман, Ел, Ана и Уру са приготвили обилна закуска. Ония, които трябва да застъпят на пост, са първи на опашката за трапезарията. Гледайте да пиете повече кафе. Останалите също трябва да хапнете, преди да поспите. Реман искаше да ви съобщя, че леенето на желязо е насрочено за десет часа. Общото събрание е в три часа следобед в старата бална зала.
Всички се размърдаха и тръгнаха да излизат.
Харман се запъти към амбулаторията и кимна на Ада и Деймън да го последват.
Ада отпрати в трапезарията Сайрис и Том, които бяха оказвали първа помощ на ранените и цяла нощ бяха наглеждали Никой. Хана седеше до леглото. Деймън, Ада и Харман останаха прави.
— Сега е като едно време. — Харман имаше предвид времето преди девет месеца, когато петимата бяха пътешествали заедно. Оттогава рядко бяха оставали насаме.
— Само че Одисей умира — с дрезгав, безизразен глас отвърна Хана. Държеше лявата ръка на гърка — стискаше я толкова силно, че преплетените им пръсти бяха побелели.
Харман впери поглед в лежащия в безсъзнание мъж. Сменените му едва преди час превръзки бяха подгизнали от кръв. Устните му бяха бели като пръстите му и очите му вече не се движеха под затворените клепачи. Устата на Никой бе леко отворена — дишаше бързо, плитко и накъсано.
— Ще го закарам на Голдън гейт при Мачу Пикчу — заяви Харман.
Всички го зяпнаха.
— Искаш да кажеш, когато… умре ли? — накрая попита Хана. — За да го погребеш?
— Не. Сега. За да го спася.
Ада го стисна за лакътя толкова силно, че той се намръщи.
— Какви ги говориш?
— Спомняш ли си какво каза Петър за последните думи на Никой, преди да изгуби съзнание до стената? Според мен е искал да ни каже да го върнем в яслите на Голдън Гейт.
— Какви ясли? — попита Деймън. — Спомням си само кристалните ковчези.
— Криотемпорални саркофази. — Хана с усилие произнесе всяка сричка. — Спомням си ги в тамошния музей. Сави обясняваше, че в тях спяла по няколко века. Там намерила да спи Одисей три седмици преди да я срещнем.
— Но Сави не винаги казваше истината — отбеляза Харман. — Може би дори никога. Одисей призна, че двамата с нея са се познавали много отдавна, че преди почти единайсет години тъкмо те разпространили торинските савани.
Ада вдигна парчето плат, което бе донесъл Деймън.
— А Просперо ни каза… там горе… че в тоя Одисей имало повече, отколкото било по силите ни да проумеем. На два пъти, след много изпито вино, самият Одисей ми е споменавал за своята ясла на Голдън Гейт — шегуваше се, че щял да се върне в нея.
— Сигурно е имал предвид кристалните ковчези… саркофазите — рече Ада.
— Съмнявам се — отвърна Харман, който крачеше назад-напред до празните легла. Всички други жертви от нощното сражение бяха решили да се възстановят в стаите си в Ардис Хол или в казармата и тук бе останал само Никой. — Според мен на Голдън Гейт е имало още нещо, някакви лечебни ясли.
— Сини червеи — промълви Деймън. Бледото му лице пребледня още повече. Хана толкова се стресна — спомни си часовете, прекарани в пълните с червеи вани в булаторията на орбиталния остров на Просперо въпреки че съзнанието й блокираше спомена, — че пусна ръката на Одисей.
— Не, едва ли — побърза да възрази Харман. — На Голдън Гейт не видяхме нищо, което да прилича на булаторните лечебни вани. Нямаше сини червеи. Нито оранжева течност. Мисля, че яслата е нещо друго.
— Това са само догадки — почти рязко отбеляза Ада.
— Да. Само догадки. — Той поглади брадичката си. Беше много уморен. — Но ми се струва, че ако Никой… Одисей… издържи полета с аероскутера, на Голдън Гейт може би има шанс да се спаси.
— Не можеш да го направиш — заяви Ада. — Не можеш.
— Защо?
— Скутерът ни трябва тук. За да се бием с войниксите, ако довечера се върнат.
— Ще се прибера преди мръкнало — обеща Харман.
Хана се изправи.
— Невъзможно! Когато летяхме от Голдън Гейт със Сави, пътуването продължи повече от един ден.
— Скутерът може да лети по-бързо — обясни Харман. — Сави го управляваше бавно, за да не ни плаши.
— Колко по-бързо? — попита Деймън.
Възрастният мъж се поколеба, после каза:
— Много по-бързо. Аероскутерът ми каза, че може да стигне до Голдън Гейт за трийсет и осем минути.
— За трийсет и осем минути!? — извика Ада, която също бе участвала в онова невероятно дълго пътуване със Сави.
—
