с Елена? Почти десет години Ада е наблюдавала Менелай и другите ахейци да правят всичко възможно, за да проникнат в града, навярно за да заловят и убият тая жена.
Ясно се вижда, че в момента ахейците отново се бият, за да влязат в града.
Ада обръща несъществуващата си глава, за да промени полезрението си — преживяването с тоя торински саван е различно от всички предишни — и благоговейно зяпва Скейските порти и високата стена.
„Това е почти като нощешната ни битка в Ардис“ — мисли си тя, после едва не се засмива на сравнението. Вместо с четириметрова паянтова дъсчена палисада, Илион е заобиколен с трийсетметрова стена, дебела шест метра, укрепена с множество кули, изходи за внезапни нападения, амбразури, окопи, редици заострени колове, ровове и парапети. Вместо от стотина безшумни войникси, огромният град е атакуван от десетки хиляди крещящи, ревящи, проклинащи гърци. Факли, лагерни огньове и запалителни стрели осветяват безброй километри прииждащи орди от герои — всяка група със свои царе, вождове и колесници, всяка група, водеща своя битка в битката. Вместо Ардис Хол с неговите четиристотин души, тукашните защитници — Ада различава хиляди стрелци и копиеносци само по парапетите и стълбищата на дългата южна стена, която се вижда от тая кула — бранят живота на над сто хиляди ужасени роднини: на своите деца, съпруги, щерки, млади синове и безпомощни старци. Вместо единствения безшумен аероскутер на Харман над бойното поле в задния двор, тя вижда десетки летящи колесници — всеки от техните божествени пътници е защитен със собствено силово поле и изстрелва снопове енергия и ослепителни мълнии или по града, или по атакуващите пълчища.
Колкото и често да е лежала под савана, Ада никога не е виждала олимпийските богове да участват в сраженията толкова лично. Даже от разстояние различава Арес, Афродита, Артемида и Аполон, които се бият в защита на Троя, и Хекуба, Атина, Посейдон и други по-неизвестни богове на страната на нападащите ахейци. Няма и следа от Зевс.
„Нещата явно са се променили през деветте месеца, откакто не съм следила торинската драма“ — мисли си тя.
— Хектор не е излязъл от покоите си да ръководи битката — прошепва Елена на Менелай. Ада отново насочва вниманието си към двамата. Те са се сгушили край догарящия огън на разрушената открита площадка, червеното войнишко наметало скрива въглените от погледите на хората долу.
— Страхливец — отвръща Атридът.
— Знаеш, че не е. В тая безумна война нямаше по-храбър мъж от Хектор, сина Приамов. Той жалее.
— За кого? — засмива се Менелай. — За себе си ли? Часовете на живота му могат да се преброят на пръсти. — Той посочва ахейските орди, които връхлитат Троя от всички посоки.
Елена също поглежда натам.
— Смяташ ли, че тая атака ще успее, съпруже? Струва ми се некоординирана. И няма обсадни машини.
Спартанският цар изсумтява.
— Да, навярно брат ми прекалено набързо ги е повел в настъпление — никакъв ред не спазват. Обаче ако сега атаката се провали, утре ще успее. Илион е обречен.
— Така изглежда — прошепва Елена. — Но той винаги е бил обречен, нали? Не, Хектор жалее за своя убит син Скамандър и за края на войната с боговете, в която можеше да отмъсти за детето.
— Войната си е чиста лудост — изръмжава Менелай. — Боговете щяха да ни погубят или прогонят от земята, точно както са похитили семействата ни в родината.
— Вярваш ли на Агамемнон? — пита Елена. — Че всички са изчезнали?
— Вярвам, че така са му казали Посейдон, Хера и Атина — че боговете ще върнат нашите роднини, приятели, роби и всички останали, когато опожарим Илион.
— Нима даже безсмъртните богове са способни да извършат такова нещо, съпруже? Да отвлекат всички хора от нашия свят?
— Сигурно — отвръща мъжът й. — Брат ми не лъже. Боговете му казали, че това е тяхно дело, и ето, нашите градове са опустели! Разговарях и с другите, които са плавали с него. Всички хора от стопанствата и къщите в Пелопонес са… Шшт, някой идва.
Той разритва въглените, изправя се, скрива Елена в най-тъмните сенки на разрушената стена и застава до отвора към витото стълбище, вдигнал острия си меч.
Ада чува тътренето на сандали по стъпалата.
На площадката излиза мъж, когото не познава. Носи ахейски пехотински доспехи и наметало, ала изглежда слаб и мекушав, различен от всички воини, които е виждала под торинския саван.
Менелай скача, притиска го така, че да не може да вдигне ръце, и опира острието на меча в гърлото му, готов с едно движение да го пререже.
— Не! — извиква Елена.
Атридът замръзва.
— Това е моят приятел Хок-ън-бе-рииии.
Менелай изчаква секунда напрегнат и намръщен: като че ли се готви да пререже гърлото на непознатия, ала после изтегля меча му от ножницата и го захвърля настрани. След това го блъсва на площадката и почти го възсяда.
— Хокънбери ли? Синът Дуейнов? — изсумтява той. — Много пъти съм те виждал с Ахил и Хектор. Ти дойде с механичните същества.
„Хокънбери ли?“ — мисли си Ада. Никога не е чувала такова име в торинския разказ.
— Не — възразява новодошлият, докато разтрива гърлото и ожуленото си голо коляно. — Тук съм от дълги години, но допреди девет месеца, когато започна войната с боговете, само наблюдавах.
— Ти си приятел на оня кучеебец Ахил — изръмжава Менелай. — Ти си слуга на моя враг Хектор, чиято гибел се подпечатва днес. Както и твоята…
— Не! — пак вика Елена и хваща ръката на мъжа си. — Хок-ън-бе-рииии е любимец на боговете. И мой приятел. Тъкмо той ми каза за тая кула. Спомни си, че той отнасяше Ахил в невидимост — използваше медальона на шията си, за да пътува като самите богове.
— Спомням си — казва спартанецът. — Обаче приятелят на Ахил и Хектор не е мой приятел. Той ни е открил. Ще съобщи на троянците къде се крием. Трябва да умре.
— Не — за трети път отсича Елена. Белите й пръсти изглеждат мънички върху загорялата космата ръка на Менелай. — Хок-ън-бе-рииии е изходът от нашия проблем, съпруже.
Атридът неразбиращо свъсва вежди.
Елена посочва битката зад стените. Стрелците изстрелват смъртоносни залпове от стотици — не, хиляди — стрели. Ахейците атакуват стената със стълби, после отстъпват. Последните троянски защитници пред стената храбро се сражават от своята страна на коловете и рововете — ахейските колесници се разбиват, дървото се цепи, конете цвилят в нощта, с пронизани от острите колове кореми — и даже боговете, които са на ахейска страна, Атина, Хера и Посейдон, се оттеглят под свирепите контранастъпления на главните протроянски богове Арес и Аполон. Лилавите енергийни стрели на сребролъкия се сипят сред ахейците и техните безсмъртни съюзници, повалят мъже и коне като фиданки под брадва.
— Не разбирам — изсумтява Менелай. — С какво може да ни помогне тоя мършав копелдак? Мечът му изобщо няма острие.
Без да пуска ръката на мъжа си, Елена грациозно прикляка и повдига тежкия златен медальон, окачен на шията на Хокънбери.
— Хок-ън-бе-рииии може мигом да ни пренесе при брат ти, скъпи съпруже. Той е нашето бягство, нашият единствен изход от Илион.
Очевидно най-сетне разбрал, Атридът примижава.
— Дръпни се! Ще му прережа гърлото и ще му вземем вълшебния медальон.
— Само аз мога да го използвам — тихо казва Хокънбери. — Даже моравеките със своята модерна инженерна наука не успяха да го възпроизведат, нито да го накарат да работи за тях. Телепортаторният
