медальон е предназначен за моите мозъчни вълни и ДНК.
— Вярно е — почти шепнешком потвърждава Елена. — Тъкмо затова Хектор и Ахил винаги държаха за ръка Хок-ън-бе-рииии, когато пътуваха с помощта на божествената магия.
— Ставай — заповядва Менелай.
Хокънбери се изправя. Спартанският цар не е висок като брат си, нито широкоплещест вол като Одисей или Аякс, обаче е почти божествен с мускулната си маса в сравнение с тоя слаботелесен мъж с увиснало шкембенце.
— Заведи ни при братовата ми шатра на пясъка, сине Дуейнов — нарежда ахеецът.
Хокънбери поклаща глава.
— От няколко месеца не съм използвал телепортаторния медальон, Атриде. Моравеките ми обясниха, че боговете могат да ме проследяват в нещо, наречено Планково пространство в матрицата на Калаби-Яу — проследяват ме в празнотата, през която пътуват боговете. Аз ги предадох и те ще ме убият, ако пак се телепортирам.
Менелай се усмихва, вдига меча и боцва с острия връх шкембето на Хокънбери. През туниката потича кръв.
— Ако не го направиш, аз ще те убия веднага, свински задник такъв. Бавно ще те изкормям, докато не умреш.
Елена слага ръка на рамото на Хокънбери.
— Погледни сражението зад стената, приятелю. Тая нощ всички богове са заети с кръвопролитие. Ето, виж как Атина отстъпва със своите фурии! Виж как могъщият Аполон сее смърт в оттеглящите се гръцки редици от колесницата си. Никой няма да те забележи, ако се телепортираш, Хокънбери.
Мекушавият наглед мъж прехапва долната си устна и пак се вторачва в битката — троянските защитници очевидно имат превес и през тайните изходи и вратите около Скейските порти се изсипват още воини — Ада вижда Хектор, който най-после е дошъл да поведе елитните си бойци.
— Добре — съгласява се Хокънбери. — Обаче мога да ви телепортирам само един по един.
— Ще ни пренесеш двамата едновременно — изсумтява Менелай.
Дребният мъж поклаща глава.
— Не мога. Не знам защо, но медальонът ми позволява да телепортирам само по още един човек, с когото съм в допир. Щом си ме спомняш с Ахил и Хектор, ще си спомниш също, че винаги първо телепортирах единия и след няколко секунди се връщах за другия.
— Вярно е, съпруже — потвърждава хубавицата. — Лично съм го виждала.
— Тогава първо пренеси Елена — нарежда Атридът. — При Агамемноновата шатра на плажа, където са изтеглени черните кораби. — От улицата под тях се разнасят викове и тримата се отдръпват от ръба на разрушената площадка.
Елена се засмива.
— Скъпи Менелае, съпруже, не мога да отида първа. Аз съм най-мразената жена в паметта на аргивците и ахейците. Даже през няколкото секунди, които ще са нужни на моя приятел Хок-ън-бе-рииии да се върне тук и да те пренесе, Агамемноновите стражи или другите гърци ще ме познаят и ще ме нанижат на десетки копия. Ти трябва да отидеш пръв. Нямам друг защитник освен теб.
Той кимва и хваща Хокънбери за голото гърло.
— Използвай медальона си…
— Ще ме оставиш ли жив, ако го сторя? — пита Хокънбери, преди да докосне златния кръг. — Ще ме пуснеш ли?
— Естествено — изсумтява Менелай, ала даже Ада вижда погледа, който хвърля на Елена.
— Имаш думата ми, че моят съпруг няма да ти стори зло — обещава хубавицата. — Хайде, бързо се телепортирай. Струва ми се, че чувам стъпки по стълбището.
Хокънбери стиска златния медальон, затваря очи, завърта нещо на повърхността му и двамата със спартанския цар изчезват с тихо изплющяване на нахлуващ въздух.
Ада остава сама с Елена Троянска на разрушената площадка. Вятърът се усилва, тихо засвирва сред зидарията и донася виковете на отстъпващите гърци и преследващите ги троянци от осветеното с факли поле. Хората в града триумфират.
Хокънбери отново се появява и докосва Елена по лакътя.
— Твой ред е. Имаше право, че никой бог не ме проследи. Тая нощ всичко е в хаос. — И кимва към небето, изпълнено с пикиращи колесници и енергийни мълнии.
Поколебава се, преди да докосне медальона си.
— Сигурна ли си, че Менелай няма да ми стори зло, когато те пренеса при него?
— Да — прошепва тя. Изглежда почти разсеяна, сякаш се вслушва в стъпките на стълбището.
Ада чува само вятъра и далечните викове.
— Чакай малко, Хок-ън-бе-рииии — спира го Елена. — Трябва да ти кажа, че си добър любовник… и добър приятел. Много те обичам.
Той мъчително преглъща.
— И аз… те… обичам, Елено.
Чернокосата жена се усмихва.
— Няма да се върна при Менелай, Хок-ън-бе-рииии. Мразя го. Страх ме е от него. Никога вече няма да му се покоря.
Хокънбери премигва и поглежда далечните ахейски редици. Те се прегрупират зад укрепленията си на повече от три километра, близо до безкрайната върволица шатри и огньове. На пясъка зад нея са изтеглени безчет черни кораби.
— Ако превземат града, той ще те убие — прошепва мъжът.
— Да.
— Мога да те телепортирам на някое сигурно място.
— Вярно ли е, скъпи Хок-ън-бе-рииии, че сега целият свят е опустял? Ами големите градове? Моята Спарта? Каменистите стопанства? Одисеевият остров Итака? Златните персийски градове?
Хокънбери прехапва долната си устна, после казва:
— Да. Вярно е.
— Тогава къде да ида, Хокънбери? На Олимп ли? Даже Дупката изчезна и олимпийците полудяха.
Хилавият мъж разперва ръце.
— Тогава просто ще трябва да разчитаме Хектор и неговите бойци да ги отблъснат, Елено… скъпа. Кълна ти се, каквото и да се случи, никога няма да издам на Менелай, че си пожелала да останеш тук.
— Знам — отвръща хубавицата и от широкия й ръкав в ръката й се изхлузва нож. Тя замахва и забива късата, ала невероятно остра кама под ребрата му до самата ръкохватка. После завърта острието, за да намери сърцето.
Хокънбери отваря уста, сякаш да извика, но успява само да изпъшка, хваща се за корема и се строполява на площадката.
Елена издърпва ножа.
— Сбогом, Хок-ън-бе-рииии. — И бързо се спуска по стълбището. Пантофките й са почти безшумни по камъка.
Ада поглежда умирящия мъж. Иска й се да може да направи нещо, ала нали е невидима и нематериална… Спомня си как Харман е влязъл в контакт със скутера, импулсивно вдига ръка към торинския саван, опипва везбата и си представя три сини квадрата, вписани в три червени кръга.
И изведнъж се озовава
— Помогни… ми… моля… те — прошепва умиращият. Говори на английски. С ококорени от ужас очи, Ада разбира, че той я
