Олимп

да циркулира между имението и факс павилиона, Ада и другите няма къде да отстъпят. Аз рискувах тяхната единствена надежда за бягство“.

Звездите се стопиха, небето стана тъмно, а после и бледосиньо и навлязоха във висок пласт облаци.

„Ако оставя Никой в някаква ясла, веднага потеглям обратно — обеща си Харман. — Ще остана при Ада и ще отстъпя на Деймън, Петър, Хана и другите по-млади да взимат решенията и да пътуват. Аз трябва да мисля за бебето си“. Последната мисъл беше по-ужасяваща от силното разтърсване и клатене на скутера.

Спускащата се машина дълго остана обгърната в облаци, обтичащи все още жужащото силово поле като вихрещ се дим, първо се смесваха със сипещия се сняг, а после просто се носеха наоколо като издигащи се души на всички ония милиарди хора, живели и умрели, преди да настъпи Хармановото време на забулената Земя. След това скутерът проби облачната покривка на около хиляда метра над стръмните върхове и Харман за втори път в живота си видя Голдън Гейт при Мачу Пикчу.

Платото бе високо, стръмно, зелено, терасирано и граничеше с остри върхове и дълбоки, по- тъмнозелени каньони. Старият мост, чиито ръждиви кули се издигаха на повече от двеста метра, почти, ала не съвсем свързваше двете скалисти планини отстрани на терасираното плато, по което се различаваха очертанията на още по-древни руини. Сградите на платото сега представляваха само каменни силуети на зеления фон. На места по самия грамаден мост като петна мъх лъщеше боя, която някога трябваше да е била оранжева, но ръждата придаваше на почти цялата структура тъмночервен цвят на изсъхнала кръв. Висящият път тук-там беше пропаднал, някои въжета се бяха скъсали, но Голдън Гейт продължаваше да е мост… само че мост, който не идваше от никъде и не водеше никъде.

Предишния път, когато видя порутената структура от разстояние, Харман си помисли, че огромните кули и тежките хоризонтални свързващи въжета са обвити в яркозелен мъх, но сега знаеше, че тия зелени балони, висящи лиани и свързващи тръби са жилищни модули, навярно добавени векове след построяването на самия мост. Сави беше казала, навярно не съвсем на шега, че единствено зелените бъкистъклени сфери и спирали държат структурата заедно.

Харман, Хана и Петър се надигнаха на лакти и впериха очи в моста. Скутерът намали скоростта, за кратко изравни и започна дългото спускане, което щеше да ги отведе при платото и моста откъм юг. Гледката бе още по-величествена, отколкото при предишното идване на Харман, тъй като сега облаците бяха по-ниски, по околните върхове валеше дъжд и зад по-високата планина на запад проблясваха светкавици, докато в същото време през разкъсаните облаци се процеждаха снопове слънчеви лъчи, осветяващи моста, пътя, зелените бъкистъклени спирали и самото плато. Носени от вятъра облаци спускаха черни завеси от дъжд между тях и моста, преграждаха гледката им за малко, ала после бързо отминаваха на изток, а други разкъсани облаци и слънчеви снопове поддържаха цялата сцена в привидно движение.

Не, не само в привидно движение, разбра Харман… по хълма и моста се движеха разни неща. Хиляди неща. Отначало си помисли, че това е зрителна измама, заради бързо движещите се облаци и местещата се светлина, но когато скутерът пикира към северната кула, за да кацне, видя хиляди войникси — навярно десетки хиляди. Безоките сиви същества с кожени гърбици покриваха древните развалини и зеления връх и се рояха по кулите на моста, блъскаха се по разрушения път и се щураха насам-натам като близо двуметрови хлебарки по ръждивите въжета. На северната кула, където предишния път бяха кацнали със Сави и където скутерът, изглежда, се канеше да се приземи сега, имаше десетки метални същества.

— Ръчно или автоматично кацане? — попита аероскутерът.

— Ръчно! — извика Харман. Холографският виртуален пулт се материализира и той завъртя омнищурвала, за да отклони машината от северната кула само няколко секунди и петнайсет метра, преди да се озоват сред войниксите. Два войникса дори скочиха към тях и единият стигна на три метра от скутера, преди безшумно да падне към далечните скали долу. Десетината останали чудовища върху плоския покрив на кулата проследиха пътешествениците с безоките си инфрачервени погледи и по скалистите върхове започнаха да се катерят други десетки войникси — забиваха острите си пръсти и крака в камъка.

— Не можем да кацнем — извика Харман. Мостът, склоновете и даже околните върхове гъмжаха от металните гадини.

— По зелените балони няма войникси — отвърна Петър. Той се беше изправил на колене и държеше заредения си лък в лявата си ръка. Силовото поле се бе изключило и въздухът беше студен и влажен. Силно миришеше на дъжд и гнила растителност.

— Не можем да кацнем върху зелените балони — възрази Харман, като кръжеше на трийсет метра от въжетата. — Няма как да влезем. Трябва да обърнем. — Той насочи скутера на север и започна да набира височина.

— Чакай! — спря го Хана. — Стой.

Харман изравни и остави скутера да кръжи над платото. Между ниските облаци и високите върхове на запад проблясваха светкавици.

— Когато преди десет месеца бяхме тук, аз проучих моста, докато вие с Ада и Одисей бяхте на лов за форусракоиди — каза младата жена. — На един от балоните… на южната кула… имаше други скутери, нещо като… не знам. Каква беше оная дума, която сиглирахме от книгата със сивата подвързия? „Гараж“ ли?

— Други скутери! — извика Петър. На Харман също му се прищя да изкрещи. Още няколко летящи машини можеха да решат съдбата на всички в Ардис Хол. Зачуди се защо Одисей не бе споменал за другите скутери, когато преди няколко месеца се беше завърнал с иглените пушки от самостоятелното си пътуване до Моста.

— Не, не скутери… искам да кажа, не точно скутери — припряно се поправи Хана. — Части от скутери. Празни обвивки. Машинни части.

Харман поклати глава. Ентусиазмът му се изпари.

— Какво общо има това с…

— Приличаше на място, където може да са кацали — поясни тя.

Възрастният мъж насочи скутера към южната кула, като внимаваше да не се приближава прекалено. По кулите имаше над сто войникса, ала нито един върху десетките зелени балони, които се усукваха около моста като гроздове с различна големина.

— Никъде няма отвор — извика Харман. — И балоните са толкова много… От това разстояние не можеш да се сетиш в кой от тях си била. — Помнеше от предишното им идване, че макар бъкистъклените сфери да бяха прозрачни и отвътре да се виждаше всичко навън, отвън бяха матови.

Проблесна светкавица. Заваля и силовото поле отново се включи. Стотиците войникси по кулата обърнаха безоките си тела, за да проследят кръжащия скутер.

— Мога да си спомня — възрази от задната ниша Хана. Тя също беше на колене и държеше ръката на Одисей. — Имам добра зрителна памет… Просто ще се върна по стъпките си оня следобед, когато бях там, ще разгледам пейзажа от различни ъгли и ще видя в кой балон съм била. — Младата жена се огледа наоколо и затвори очи за миг.

— Там. — Тя посочи един зелен балон, издигащ се на двайсетина метра от южната кула, просто една от стотиците зелени стъклени сфери на кулата.

Харман спусна скутера по-ниско.

— Няма отвор — съобщи той, след като завъртя виртуалния омнищурвал и накара машината да увисне на двайсетина метра от балона. — Сави кацна на северната кула.

— Но е логично да са вкарвали скутерите в оня… гараж — настоя Хана. — Подът му беше равен и от различна материя, не като на повечето други зелени сфери.

— Двамата веднъж ми казахте, че според Сави това било музей и тогава аз сиглирах значението на думата — обади се Петър. — Сигурно са докарали частите една по една.

Хана поклати глава и Харман не за пръв път си помисли, че симпатичната млада жена може да е много упорита, когато поиска.

— Да се приближим — предложи тя.

— Войниксите… — започна Харман.

— По балона няма войникси и ще трябва да скочат от кулата — възрази Хана. — Можем да се спуснем чак до самия балон и те не могат да ни достигнат.

— Могат да вземат разстоянието за нула време… — присъедини се Петър.