отколкото залата с кристалните ковчези. Харман сепнато осъзна, че не се намират в един от бъкистъклените балони, а в стая от бетон и стомана, очевидно в кулата на Моста. Тук имаше само една ясла, съвсем различна от кристалните саркофази — тази машина беше по-голяма, по-тежка; по-тъмна, ониксов ковчег с прозрачно стъкло само отгоре, където трябваше да се намира лицето на човека. От него излизаха безброй кабели, маркучи, проводници и тръби, водещи до още по-голяма ониксова машина, по която нямаше абсолютно никакви скали и дисплеи. Носеше се остра миризма, която напомни на Харман за въздуха точно преди силна гръмотевична буря.
Ариел докосна една плоскост отстрани на хроноковчега и продълговатият капак със съскане се отвори. Възглавниците вътре бяха изтъркани и избелели, все още запазили отпечатъка на човек точно с ръста на Никой.
Харман погледна Хана. Двамата се поколебаха само за миг, после наместиха гърка вътре.
Ариел понечи да затвори капака, но Хана бързо пристъпи напред, наведе се и нежно целуна Одисей по устните. После се отдръпна и остави съществото да херметизира ковчега. Разнесе се зловещо съскане.
Между ковчега и тъмната машина незабавно засия кехлибарена сфера.
— Какво означава това? — попита Хана. — Той ще оцелее ли?
Ариел сви рамене — грациозно движение на слабички рамене.
— Ариел е последното живо създание, което би могло сърцето на обикновената машина да познава. Ала таз машина определя съдбата на своите обитатели за три завъртания на нашия свят. Хайде, трябва да излезем. Въздухът тук скоро ще стане твърде гъст и отвратителен за дишане. На светло пак, и там ще поговорим като приятни същества.
— Няма да оставя Одисей — заяви Хана. — Щом за седемдесет и два часа ще узнаем дали ще оживее, или ще умре, ще остана при него дотогава.
— Не можеш да останеш — възмутено протестира Петър. — Трябва да потърсим оръжията и колкото може по-бързо да се върнем в Ардис.
Температурата в задушното помещение бързо се покачваше. Харман усети, че по ребрата му под туниката потича пот. Мирисът на гръмотевична буря ставаше все по-остър. Хана се отдръпна от тях и скръсти ръце на гърдите си. Явно възнамеряваше да остане при яслата.
— Тук ще умреш, зловонния тоз въздух охлаждайки с въздишки — предупреди я Ариел. — Но щом желаеш да наблюдаваш на любимия си живота или смъртта, ела насам.
Хана се приближи към сияещата фигура.
— Подай ми ръката си, дете — рече Ариел.
Младата жена предпазливо протегна ръка. Съществото я пое, притисна я към кожата си и я пое
Преди Харман и Петър да успеят да реагират, ръката й отново беше свободна. Хана ужасено зяпна зелено-златната топка в юмрука си. Пред погледите на тримата човеци органът се стопи, сякаш се втече в дланта на Хана, и изчезна.
Хана отново ахна.
— Това е само средство за предупреждение — поясни Ариел. — Когато състоянието на твоя любим се промени, ти ще узнаеш.
— Как ще узная? — попита Хана. Беше пребледняла и потна.
— Ще узнаеш — повтори Ариел.
Тримата последваха бледо сияещата фигура по зеления бъкистъклен коридор и отново нагоре по стълбището.
Никой не разговаряше, докато вървяха след Ариел по коридори, неподвижни ескалатори и спирали от сфери, свързани с долната страна на огромното носещо въже. Спряха в стъклено помещение, прилепено към една от стоманобетонните подпори високо на южната кула. Точно зад стъклото войниксите върху тоя хоризонтален сегмент от Моста безшумно се хвърляха към зелената стена, дращеха и размахваха крайници, ала не намираха опора. Ариел водеше гостите си към най-голямата стая от тоя наниз сфери и не обръщаше внимание на чудовищата. Влязоха в помещение със столове и маси, в чиито плотове бяха вградени машини.
— Спомням си това помещение — каза Харман. — Тук вечеряхме, когато пренощувахме на Моста. Одисей сготви форусракоида отвън… имаше гръмотевична буря. Помниш ли, Хана?
Тя кимна, но изглеждаше разсеяна и хапеше долната си устна.
— Реших, че може би ще пожелаете да хапнете — каза Ариел.
— Нямаме време… — започна Харман, ала Петър го прекъсна.
— Гладни сме. Ще отделим време да хапнем.
Ариел им даде знак да се настанят на кръглата маса и стопли в микровълнова фурна три дървени паници със супа, после ги сложи на една маса, сложи и лъжици и салфетки. Напълни четири чаши със студена вода и застана до гостите. Харман предпазливо опита супата, установи, че е вкусна и сготвена с пресни зеленчуци, и с удоволствие я засърба. Петър вкуси своята и бавно, подозрително продължи да загребва с лъжицата, като държеше под око изправения до масата аватар на биосферата Ариел. Хана не докосна супата си. Изглеждаше погълната от мислите си, недостъпна.
„Това е безумие — каза си Харман. — Това зеленикаво… същество… накара един от нас да бръкне в гърдите му и да извади някакъв златист орган, а сега ние ядем топла супа, докато войниксите дращят по стъклото на три метра от нас, а самоосъзнатият аватар на планетната биосфера ни прислужва. Сигурно съм полудял“.
Можеше и да е полудял, обаче супата наистина беше вкусна. Замисли се за Ада и продължи да яде.
— Защо си тук? — попита Петър, отмести дървената паница настрани и напрегнато се вторачи в Ариел. Лъкът бе опрян на стола му.
— Какво би желал да ти кажа? — попита Ариел.
— Какво става, по дяволите? — Младежът никога не си бе падал по общите приказки и любезностите. — Кой или коя, какво си ти всъщност? Защо войниксите са тук и защо нападат Ардис? Какво е онова проклето нещо, дето Деймън го е видял в кратера Париж? Опасно ли е… и в такъв случай как можем да го убием?
Ариел се усмихна.
— Винаги сред първите въпроси на народа твой… какво е и как мога да го убия?
Петър зачака. Харман остави лъжицата си.
— Това наистина е основателен въпрос, защото ако бяхте скочили първи насреща му, щяхте да креснете: „Пъкълът се е опразнил и всичките му демони са тук!“. Ала туй е дълъг разказ, също колкото историите на умиращия Одисей, и трудно може да се изчерпи за една студена супа време.
— Тогава първо ни кажи кой си — рече Харман. — На Просперо ли си творение?
— Да, някога бях. Не съвсем роб, не съвсем слуга, ала бях обвързан с него.
— Защо? — попита Петър. Навън се изсипваше проливен дъжд, но водните капки не намираха повече опора върху облото бъкистъкло, отколкото скачащите войникси. Трополенето на струите по Моста и трегерите обаче се сливаше в потискащ рев.
— Магът на логосферата ме спаси от оная проклета вещица Сикоракса, чийто слуга бях тогава — продължи Ариел. — Защото тъкмо тя владееше тайните шифри на биосферата, тя призоваваше Сетебос, своя господар, ала когато се показах премного нежен, за да изпълнявам повелите й низки и престъпни, тя, в гнева си, ме прикова за един разцепен бор и там дванадесет години във страшни мъки аз останах, преди да ме освободи Просперо.
— Просперо те е спасил? — попита Харман.
— Просперо ме освободи, за да се покорявам на заповедите му. — Тънките бледи устни на Ариел леко се извиха нагоре. — И сетне пожела да му служа дванадесет пъти по дванадесет години.
— И ти служи ли му? — попита Петър.
— Да.
— Сега служиш ли му? — лопита Харман.
— Сега не служа ни на хора, ни на маг.
