различни вселени, разменил е нашия Марс със своя… и е оставил другия Марс… тераформирания Марс с боговете на върха на Олимп… все още свързан със земния Илион чрез квантови брана-дупки. И междувременно е променил гравитацията и продължителността на въртене на Марс. Боже Господи!“
„Да — съгласява се йониецът. — И сега премиер интеграторите смятат, че авторът на този малък фокус е на Земята или в близка земна орбита. Още ли искаш да участваш в този полет?“
„Аз… аз… ако… аз…“ — започва Манмът и млъква. Дали е щял доброволно да се включи в пътешествието до Земята, ако е знаел всичко това? В крайна сметка той е бил наясно с опасността още откакто доброволно е пожелал да замине за Марс след онзи брифинг на Европа. Каквито и да са тези същества — еволюирали постчовеци или създания от друга вселена или измерение, — те вече са доказали, че са способни да управляват и да си играят със самата квантова тъкан на вселената. Какво са две разменени планети и променена продължителност на въртенето и гравитационни полета в сравнение с това? И какво прави той на „Кралица Маб“, която лети към Земята и очакващите ги там божествени чудовища със скорост сто и осемдесет километра в секунда? Господството на непознатия враг над квантовите устои на вселената, на всички вселени, прави смешни жалките оръжия на този космически кораб и хилядата спящи астровекски войници.
„Това действа доста отрезвяващо“ — накрая излъчва той на Орфу.
„Прав си“ — отвръща приятелят му.
В този момент в целия кораб забиват камбани, алармени светлини и сирени прекъсват теснолъчевите връзки и всички други общи виртуални и комуникационни канали.
— Нарушител! Нарушител! — съобщава гласът на кораба.
„Това шега ли е?“ — пита Манмът.
„Не — казва Орфу. — Твоят приятел Томас Хокънбери току-що… се появи… в машинния отсек. Сигурно се е телепортирал“.
„Добре ли е?“
„Не. Губи много кръв… Цялата палуба е окървавена. Изглежда ми мъртъв, Манмът. Вдигнал съм го с манипулаторите си и се насочвам към човешката болница с максималната скорост, която позволяват дюзите ми“.
Корабът е грамаден, гравитацията е по-силна от нормалната, с която е свикнал, и на Манмът му трябват няколко минути, за да излезе от подводницата, после от трюма, и да се качи на палубите, които нарича „човешки етажи“ на кораба. Освен помещения за сън и готвене, достатъчни за петстотин човеци, освен кислородно-азотна атмосфера е налягане на морското равнище, етаж 17 има действаща медицинска амбулатория, снабдена с модерна хирургическа и диагностична техника от началото на XXII век — древна, но основана на най-актуализираните схеми, които пазят в архива си моравеките от Петте луни.
Одисей, техният неохотен и гневен пътник, е единственият обитател на етаж 17 още от излитането от Фобос, но когато пристига, Манмът вижда, че са се събрали повечето моравеки на борда. Тук е Орфу, който изпълва коридора, както и ганимедският премиер интегратор Сума IV, калистанецът Чо Ли, астровекският генерал Бех бин Адее и двама пилоти от мостика. Вратата на операционната е затворена, ала през прозрачното стъкло се вижда премиер интеграторът Астейг/Че, пред чийто поглед паякообразният амалтеец премиер интеграторът Ретроград Синопесен напрегнато работи върху окървавеното тяло на Хокънбери. Двама по-дребни векски лаборанти изпълняват нарежданията на Синопесен, подават му лазерни скалпели и триони, свързват системи, носят марля и управляват виртуалната сканираща техника. По малкото метално тяло и изящните сребърни манипулатори на амалтееца има кръв.
„Човешка кръв — помисля си Манмът. — Кръвта на Хокънбери“. По пода на широкия коридор също има пръски кръв, както и по стените и по очуканата коруба и широките манипулатори на неговия приятел Орфу от Йо.
— Как е той? — изрича думите европейският моравек. Смята се за неучтиво да се контактува по теснолъчев канал в присъствието на други веки.
— Беше мъртъв, когато го донесох — отвръща Орфу. — Опитват се да го съживят.
— Интегратор Синопесен разбира ли от човешка анатомия и медицина?
— Той винаги е проявявал интерес към човешката медицина от Изгубената ера — казва йониецът. — Просто хоби. Нещо като твоите Шекспирови сонети и моя Пруст.
Манмът кима. Повечето му познати моравеки на Европа са проявявали някакъв интерес към човечеството и неговите древни изкуства и науки. Тези интереси са били програмирани в първите автономни роботи и киборги, разпратени из Астероидния пояс и външната система, и техните еволюирали моравекски потомци са запазили подобни увлечения. „Но дали Синопесен достатъчно разбира от човешка медицина, за да съживи Хокънбери?“
Европеецът забелязва Одисей да излиза от каютата, в която е спал. Широкоплещестият мъж спира, когато вижда тълпата в коридора, и ръката му автоматично се стрелва към дръжката на меча му — или по- точно към свободната гайка на колана му, тъй като моравеките са го обезоръжили, докато е бил в безсъзнание на стършела. Манмът се опитва да си представи колко странно трябва да изглежда всичко това на сина Лаертов — този метален кораб, както са му го описали, плаващ в космическия океан, който не може да види, а сега и тази пъстра сбирщина от моравеки в коридора. Няма двама веки, които да са абсолютно еднакви на ръст и вид — от двутонното обемно присъствие на Орфу до гладката чернота на Сума IV и хитиновата войнственост на астровекския генерал Бех бин Адее.
Одисей ги пренебрегва и се запътва направо към амбулаторията, за да погледне през прозореца. Лицето му е безизразно. Манмът отново се чуди какво си мисли брадатият воин, като вижда дългокракия сребърен паяк и двамата векски лаборанти с черни коруби, надвесени над Хокънбери, човек, когото гъркът е виждал и с когото многократно е разговарял през последните девет месеца. Одисей и групата моравеки в коридора зяпат кръвта, отворените гърди и ребра на Хокънбери, разпънати като животински труп в месарски магазин. „Дали ще си помисли, че Ретроград Синопесен го изяжда?“ — пита се Манмът.
— Защо приятелите ти убиват Хокънбери, сина Дуейнов? — без да откъсва поглед от операцията, пита Одисей на старогръцки.
— Не го убиват — пояснява моравекът. — Хокънбери изведнъж се появи на нашия кораб… спомняш ли си как използваше способността на боговете да се пренасят за миг от едно място на друго?
— Да — отвръща царят на Итака. — Виждал съм го да пренася Ахил в Илион, да изчезва и пак да се появява като самите богове. Обаче никога не съм вярвал, че Хокънбери е бог или син на бог.
— Не е и никога не е твърдял такова нещо — заявява Манмът. — А сега изглежда, че някой го е намушкал, но той е успял да се телепортира… да се пренесе като боговете… тук, за да потърси помощ. Сребърният моравек, когото виждаш вътре, и неговите двама помощници се опитват да спасят живота на Хокънбери.
Одисей свежда сивите си очи към Манмът.
— Да спасят живота му ли, механично човече? Аз виждам, че е мъртъв. Паякът изважда сърцето му.
Европейският моравек се обръща, за да погледне в операционната. Лаертовият син има право.
Тъй като не иска да разсейва Синопесен, Манмът се свързва с Астейг/Че по общия канал. „Мъртъв ли е? Безвъзвратно мъртъв?“
Премиер интеграторът, който стои до хирургическата маса и наблюдава операцията, отговаря, без да вдига глава. „Не. Жизнените функции на Хокънбери прекъснаха само за малко повече от минута, преди Синопесен да замрази цялата му мозъчна дейност — той смята, че не са нанесени необратими щети. Интегратор Синопесен ми съобщи, че обикновената процедура изисквала да се инжектират няколко милиона наноцити, за да възстановят повредената човешка аорта и сърдечен мускул, а после и други специализирани молекулярни машини, за да попълнят кръвните му запаси и да укрепят имунната му система. Интеграторът е установил, че това не е възможно при схоластика Хокънбери“.
„Защо?“ — пита калистанският интегратор Чо Ли.
„Клетките на схоластика Хокънбери са подписани“.
„Подписани ли?“ — повтаря Манмът. Никога не е проявявал голям интерес към биологията и генетиката, нито човешка, нито моравекска, въпреки че дълго е изучавал биологията на кракените, келпа и другите същества в европейския океан, където е управлявал подводницата си през последния стандартен век.
