Олимп

— Някога Калибан е служил на Просперо — отбеляза възрастният мъж. Опита се да си спомни всичко, каквото им бе разказала Сави, всичко, каквото им беше разказал холограмата Просперо на своя орбитален остров. — Познаваш ли Калибан?

— Да — потвърди Ариел. — Той е звяр! Не мога да го гледам!

— Знаеш ли дали Калибан се е завърнал на Земята? — настоя Харман. Искаше му се Деймън да е тук.

— Ти истината знаеш, че е туй — отвърна съществото. — Той иска да превърне цялата Земя в своето предишно жабясало блато, да направи замръзналото небе своя пещера.

„Замръзналото небе своя пещера“ — помисли си Харман и попита:

— Значи Калибан е съюзник на Сетебос?

— Да.

— Защо ни се показа? — обади се Хана. Лицето на красивата млада жена все още разкриваше скръбта й, но тя бе вдигнала глава и се взираше в Ариел.

Съществото запя:

— Със пчелите смуча сок,
спя във мака сън дълбок,
сутрин мия се в млечок
и отлитам — свят широк, —
щом за есен дойде срок.
Весело време настава за мене
всичко ме среща със дъх и цъфтене.

— Това създание е лудо — заяви Петър, рязко се изправи и отиде при стената откъм моста. Три войникса скочиха към него, блъснаха се в полето над бъкистъклото и паднаха. Единият успя да забие остриетата на ръцете си в бетона на Моста и се задържа. Другите два изчезнаха в облаците долу.

Ариел тихо се засмя. После заплака.

— Нашата обща Земя е под обсада. Войната се пренесе тук. Сави е мъртва. Одисей умира. Сетебос ще убие всичко, що съм аз, от което идвам и зарад което съществувам, за да го закрилям. Вие старостилните човеци сте или врагове, или съюзници… избирам второто. Вие нямате думата по въпроса.

— Ще ни помогнеш ли да победим войниксите, Калибан и Сетебос? — попита Харман.

— Не, вий на мене ще помогнете.

— Как? — възкликна Хана.

— Имам задачи за вас. Първо, дошли сте тук за оръжия…

— Да! — едновременно извикаха Хана, Петър и Харман.

— Ония двама, що останат, ще ги намерят в стая тайна в основата на южната кула, зад старите мъртви изчислителни машини. Ще видите кръг на матовата стена — кръг от стъкло зелено със вписан в него петоъгълник. Само му речете: „Отвори се“ и ще намерите стаята, дето хитроумний Одисей и клетата мъртва Сави скриха своите играчки от Изгубената ера.

— Двамата, които останат ли? — повтори Петър.

— Един от вас да върне трябва скутера в Ардис Хол, преди таз ваша крепост да е паднала — поясни Ариел. — Вторият трябва да остане тук и да се грижи за Одисей, ако той не умре — той единствен знае тайните на Сикоракса, понеже някога е спал с нея — а никой със Сикоракса не спи, без да претърпи промяна. Третият с мен ще дойде.

Тримата човеци се спогледаха. Заради проливния дъжд и облаците, сякаш се намираха дълбоко под вода, в студен зелен здрач.

— Аз ще остана — рече Хана. — И без това съм решила. Ако Одисей се свести, при него трябва да има някой.

— Аз ще върна скутера — заяви Харман. Потрепери от собственото си малодушие, ала не се срамуваше. Трябваше да се прибере при Ада.

— Аз ще дойда с теб, Ариел. — Петър пристъпи към изящната фигурка.

— Не — отсече съществото.

Тримата пътешественици се спогледаха и зачакаха.

— С мен трябва да дойде Харман — продължи Ариел. — Ще кажем на скутера да закара Петър направо у дома, ала дваж по-бавно, отколкото на идване. Машината е стара и не бива да я пришпорвате без нужда страшна. Харман трябва да дойда с мен.

— Защо? — попита той. Искаше да се върне при Ада.

— Защото смъртта е твоята съдба и защото животът на жена ти и детето ти от таз съдба зависят. А днес съдбата ти е с мен да дойдеш. — Ариел се издигна над земята, безтегловен, заплува на почти два метра над масата, без да откъсва черните си очи от лицето на Харман, и отново запя:

— Двайсет лакти под водата
гробът на наш Харман скрит е:
чист корал са му ребрата,
бисер бял са му очите —
стана тялото му клето
скъпоценност във морето!
Дин! Дан! Дин! Дан!

— Не — поклати глава Харман. — Съжалявам, обаче… не.

Петър зареди стрела и опъна лъка си.

— Да не отиваш на нощен лов за птици? — попита Ариел, вече на шест-седем метра в здрачния зеленикав въздух; ала се усмихваше на младежа.

— Недей… — започна Хана, но така и не стана ясно дали говори на Ариел, или на Петър.

— Да вървим е време — почти се засмя съществото.

Светлините угаснаха. В абсолютния мрак прозвуча пърхане като от летящ бухал и Харман усети, че нещо го повдига от пода със същата лекота, с каквато ястребът грабва зайче, и го понася в тъмнината. Като размахваше ръце и риташе с крака, той потъна в чернотата между високите стълбове на Голдън Гейт при Мачу Пикчу.

31.

Първият ден далеч от Марс и Фобос.

Тристаметровият моравекски атомен космически кораб „Кралица Маб“ напуска гравитационния кладенец на Марс със серия ярки експлозии, които буквално го ритат отзад.

Изходната скорост от луната Фобос е едва десет сантиметра в секунда, ала „Кралица Маб“ бързо достига ускорение двайсет километра в секунда, за да започне процеса по напускане на марсианската гравитация. Въпреки че може да лети до Земята с тази скорост, корабът е прекалено нетърпелив — „Кралица Маб“ възнамерява да продължи ускорението, докато нейните трийсет и осем хиляди тона достигнат удивителните седемстотин километра в секунда. Добре смазани вериги, колела и шахти на палубите за складиране на импулсните елементи насочват големите колкото кутии кока-кола четирийсет и пет килотонни бомби към изстрелващия механизъм, който минава през средата на тласкателната платформа в задния край на кораба. През тази част от полета бомбите се изстрелват на двайсет и пет секунди и се взривяват на шестстотин метра зад „Кралица Маб“. При изхвърлянето на всеки импулсен елемент краят на изхвърлящата тръба се напръсква със смазка, която покрива и тласкателя след всяка детонация. Тежката тласкателна платформа