„Подписани — защитени с авторско право — излъчва Астейг/Че по общия канал. Слушат всички на кораба, освен Одисей и изпадналия в безсъзнание Хокънбери. — Този схоластик не е роден, той е… построен. Ретроизграден от изходна ДНК и РНК. Тялото му не приема органни трансплантации. Нещо повече, то не приема нови наноцити, тъй като вече е пълно с най-модерна нанотехнология“.
„От какъв вид? — пита покритият с бъкивъглеродна обвивка ганимедец Сума IV. — Какво прави тя?“
„Още не знаем. — Този отговор идва от самия Синопесен, чиито тънки пръсти не престават да използват лазерен скалпел, игли и микроножици, докато с една от другите си ръце държи сърцето на Хокънбери. — Тези наномеми и микроцити са много по-сложни и усъвършенствани от всичко, с което разполага операционната и което сме проектирали за моравекска употреба. Клетките и субклетъчните машини не реагират на нашия наноанализ и унищожават всякаква външна намеса“.
„Но въпреки това можеш да го спасиш, нали?“ — казва Чо Ли.
„Струва ми се, че мога — потвърждава Ретроград Синопесен. — Ще попълня кръвните запаси на схоластика Хокънбери, ще приключа с клетъчното възстановяване и ще го зашия, ще възобновя нервната дейност, ще го стимулирам с поле на Грсвки, за да ускоря възстановяването, и той би трябвало да оздравее“.
Манмът се обръща, за да съобщи тази прогноза на Одисей, ала ахеецът вече се е отдалечил.
Вторият ден на полета от Марс и Фобос.
Одисей обикаля коридорите, изкачва се по стълбищата, избягва асансьорите, претърсва стаите и не обръща внимание на хефестовските изчадия, наречени моравеки, докато търси изход от това метално преддверие на Хадес.
— О, Зевсе — промълвява той в едно пусто и тихо продълговато помещение, в което има само бръмчащи кутии, шепнещи вентилатори и клокочещи тръби, — баща на богове и хора, срещу когото аз се разбунтувах и с когото необмислено воювах, ти, който през целия ми живот си хвърлял гръмотевици от звездното небе, който някога прати любимата си щерка Атина да ме дари със своята закрила и обич, теб моля сега за знак. Изведи ме от тоя метален Хадес на сенки, духове и безсилни жестове, в който дойдох без време. Моля те само за възможност да умра в битка, Зевсе, ти, който властваш над земната твърд и безкрайното море. Изпълни ми това последно желание и ще съм ти слуга пред всичките си останали дни.
Няма отговор, няма дори ехо.
Одисей, синът Лаертов и баща Телемахов, възлюбеният на Пенелопа, любимецът на Атина свива юмрук и продължава да крачи из металните тунели на тоя ад.
Моравеките са му казали, че се намира в метален кораб, който плава в черното море на космоса, обаче лъжат. Казали са му, че са го взели от бойното поле в деня, в който Дупката се е затворила, защото искат да му помогнат да намери пътя към родината си, да се завърне при жена си и сина си, обаче лъжат. Казали са му, че са мислещи създания като човеците, че имат душа и сърце като човеците, обаче лъжат.
Тая метална гробница е грамаден вертикален лабиринт и няма прозорци. Тук-там открива прозрачни повърхности, през които се вижда в друга стая, ала не попада на прозорци, през които да зърне това черно море, за което приказват, а само няколко балона от прозрачно стъкло, през които се вижда вечно черно небе с обичайните съзвездия. Понякога звездите се въртят, сякаш е пил много. Когато наоколо няма моравекски механични играчки, той удря по прозорците и стените, докато големите му мазолести юмруци не се разкървавят, обаче по стъклото и метала не остава нито следа. Не счупва нищо. Нищо не отстъпва пред волята му.
Някои стаи са отворени за Одисей, много са заключени, а няколко — като онова място, наричано мостик, което са му показали в оня първи ден на неговото заточение в тоя Хадес — се охраняват от черни бодливи създания, наричани астровеки или бойни веки. Виждал ги е да се сражават през месеците, през които са помагали за отбраната на Илион и ахейските станове от яростта на боговете, и знае, че нямат чест. Те са само машини, използващи машини, за да се бият с други машини. Обаче са по-големи и по-тежки от Одисей, въоръжени са с механични оръжия и вградени остриета и са защитени с метална кожа, докато Одисей е лишен от всичките си оръжия и доспехи. Ако не успее нищо друго, ще се опита да изкопчи оръжие от някой боен век, но едва след като изчерпи всички други възможности. Лаертовият син Одисей борави с оръжие от съвсем малък и е наясно, че използването му изисква подготовка и упражнения, а той не познава тъпите тежки оръжия, които носят астровеките.
В залата с ревящите машини и грамадните лашкащи се цилиндри той разговаря с огромното метално ракообразно чудовище. Някак си Одисей разбира, че то е сляпо, и все пак се ориентира наоколо, без да използва очи. Царят на Итака познава множество слепи храбреци и е ходил при слепи пророци, оракули, чието човешко зрение е заменено с провидчество.
— Искам да се върна на троянските бойни полета, Чудовище — казва той. — Веднага ме пренеси там.
Ракът избуботва. Той знае езика на Одисей, езика на цивилизованите хора, ала го говори толкова отвратително, че думите звучат по-скоро като разбиващ се в скали прибой — или като лашкането и съскането на великанските бутала, — отколкото като човешка реч.
— Предстои ни… на мене… дълъг път… знатни Одисее, почтени сине Лаертов. Когато го умрем… довършим… надяваме се да те отстраним… върнем… при Пенелопа и Телемах.
„Как смее тая съживена метална мечка да докосва имената на жена ми и сина ми със своя скрит език“ — помисля си Одисей. Ако има даже най-тъпия меч или най-примитивната палица, ще разбие това създание на парчета, ще разцепи корубата му, ще намери и ще изтръгне тоя език.
Той оставя рачешкото чудовище и търси стъкления балон, от който може да вижда звездите.
Сега те не се движат. Не мигат. Одисей притиска покритите си с белези длани към студеното стъкло.
— Аз ще възпея Атина Палада — прочута богиня; мъдра, със поглед на сова, в сърцето си неумолима… чуй молитвата ми.
Тритогения… роди я сам Зевс Промислител, въоръжена до зъби от свойта глава достолепна. Цялата в злато блестеше… Умолявам те, чуй молитвата ми.
И мигом обзе страхопочит всички безсмъртни, които видяха я… Копие остро размаха. Високият връх Олимпийски чак потрепера от страх пред богинята с поглед на сова!… Чуй молитвата ми.
Слава на тебе, о, дъще на Зевс, скиптроносеца властен… моля те, чуй молитвата ми7.
Одисей отваря очи. На сивоокия му поглед отвръщат само немигащите звезди и собственото му отражение.
Третият ден на полета от Марс и Фобос.
За далечния наблюдател, да речем някой, който гледа с мощен оптичен телескоп от орбиталните пръстени около Земята, „Кралица Маб“ би приличала на сложно копие от обхванати в трегери сфери, овали, резервоари, ярко боядисани правоъгълници, многобройни дюзи и черни бъкивъглеродни шестоъгълници, всички организирани около централни цилиндрични жилищни модули, които на свой ред балансират върху стълб от все по-ярки атомни експлозии.
Манмът отива да види Хокънбери в амбулаторията. Човекът оздравява бързо, отчасти благодарение на процеса на Грсвки, от който мирише на гръмотевична буря. Моравекът е донесъл цветя от огромната оранжерия на „Кралица Маб“ — неговите база данни са му показали, че в предрубиконовия XXI век, от който идва Хокънбери или поне неговата ДНК, това все още е бил възприетият протокол. Когато ги вижда обаче, схоластикът се засмива и признава, че никога не са му подарявали цветя, поне доколкото си спомня, но прибавя, че спомените за живота му на Земята, за истинския му живот, за живота му като университетски учен, а не като схоластик на боговете, далеч не са пълни.
— Имаш късмет, че се телепортира на „Кралица Маб“ — казва Манмът. — Никъде другаде нямаше да намериш медицинския опит и хирургическите умения, нужни за твоето излекуване.
— Или паякообразен моравекски хирург — отбелязва Хокънбери. — Когато се запознах с Ретроград
