Синопесен, изобщо не подозирах, че само след едно дененощие ще ми спаси живота. Понякога животът се нарежда странно.
Манмът не се сеща какво да отговори.
— Знам, че си разговарял с Астейг/Че за случилото се с теб, но имаш ли нещо против пак да ми разкажеш? — след малко пита той.
— Ни най-малко.
— Казваш, че те е намушкала Елена, така ли?
— Да.
— И мотивът й е бил само да не позволи мъжът й, Менелай де, да открие, че го е измамила, след като си го телепортирал при ахейците.
— Така ми се струва. — Моравекът не е специалист по четене на човешки лица, ала даже той вижда, че тая мисъл натъжава Хокънбери.
— Но ти си казал на Астейг/Че, че с Елена сте били интимни… че сте били любовници.
— Да.
— Извини ме за невежеството в тези неща, доктор Хокънбери, но ми се струва, че Елена Троянска е много лоша жена.
Схоластикът свива рамене и се усмихва, макар и тъжно.
— Тя е рожба на епохата си, Манмът — на сурови времена и непонятни за мен мотиви. Когато преподавах „Илиада“ на студентите си, винаги подчертавах, че нашите опити да очовечим Омировия разказ, да го обясним от гледна точка на модерния хуманизъм, са обречени на провал. Въпреки че са съвсем обикновени, тия герои… тия хора… живеят в самото начало на нашата така наречена цивилизована ера, хилядолетия преди да възникнат съвременните ни хуманни ценности. В тая светлина действията и мотивите на Елена са също толкова трудни за разбиране, колкото, да речем, почти пълната безпощадност на Ахил или бекрайното коварство на Одисей.
Манмът кима.
— Знаеш ли, че Одисей е на кораба? Идвал ли е да те види?
— Не, не съм го виждал. Обаче премиер интегратор Астейг/Че ми каза, че е на борда. Всъщност ме е страх, че ще ме убие.
— Ще те убие ли? — смайва се европейският моравек.
— Ами, нали си спомняш, че помогнах да го отвлечете. Тъкмо аз го убедих, че имате за него послание от Пенелопа — ония глупости за маслината и леглото му на Итака. И когато го качих на стършела… прас! Меп Аху го трупяса и го натовари на машината. Ако бях на мястото на Одисей, определено щях да имам зъб на Томас Хокънбери.
„Трупясвам“ — мисли си Манмът. Обожава да попада на нови английски думи. Пресява речника си, открива я, за своя изненада установява, че не е мръсна, и я приготвя за бъдеща употреба.
— Съжалявам, че съм те изложил на евентуална опасност — казва той. Обмисля дали да съобщи на схоластика, че по време на целия смут около затварянето на Дупката Орфу му е предал по теснолъчевия канал заповед от премиер интеграторите да отвлекат Одисей, ала после се отказва да я използва като оправдание. Доктор Томас Хокънбери е роден през века, когато оправданието „аз само изпълнявах заповед“ веднъж завинаги е излязло от мода.
— Ще поговоря с Одисей… — започва Манмът.
Хокънбери поклаща глава и пак се усмихва.
— Рано или късно аз ще поговоря с него. Засега Астейг/Че е поставил един от вашите астровеки на пост.
— Чудех се какво прави астровекът пред амбулаторията — признава европеецът.
— Ако се случи най-лошото, просто ще се телепортирам. — Схоластикът докосва златния медальон под пижамата си.
— Къде ще отидеш? Олимп е военна зона. Илион вече може да е опожарен.
Усмивката на Хокънбери се стопява.
— Да. Възможно е. Винаги мога да потърся своя приятел Найтенхелзър там, където го оставих — в Индиана към хилядната година преди Христа.
— В Индиана… — прошепва Манмът. — На коя Земя?
Схоластикът поглажда гърдите си, където преди по-малко от три дни Ретроград Синопесен е държал сърцето му.
—
— Да — съгласява се моравекът. — Но подозирам, че ще трябва да свикнем да мислим така. Твоят приятел Найтенхелзър е на Земята, от която си се телепортирал — можем да я наречем „Илионската земя“. Този космически кораб лети към Земя, съществуваща три хиляди години след първия ти живот и… ммм…
— Смърт — помага му Хокънбери. — Не се тревожи, свикнал съм с тая мисъл. Вече не ме измъчва… много.
— Удивително е, че си успял да си представиш машинното отделение на „Кралица Маб“ толкова ясно, след като си бил намушкан. Ти пристигна тук в безсъзнание — сигурно си задействал медальона точно преди да изпаднеш в несвяст.
Схоластикът поклаща глава.
— Не помня да съм завъртал медальона и да съм си представял каквото и да било.
— Какво си спомняш последно, доктор Хокънбери?
— Над мен се надвесваше жена и ме гледаше ужасено. Висока жена със светла кожа и тъмна коса.
— Елена ли?
Хокънбери отново поклаща глава.
— Тя вече си беше отишла, беше слязла по стълбището. Тая жена просто се… появи.
— Троянка ли беше?
— Не. Дрехите й бяха… странни. Някаква туника и пола, по-скоро като жена от моята епоха, отколкото женските одежди, които съм виждал през последните десет години в Илион и на Олимп. Обаче не бяха и като през моята епоха…
— Възможно ли е да е било халюцинация? — пита Манмът. И не прибавя очевидното — че ножът на Елена е пробол сърцето на Хокънбери, че кръвта се е изляла в гърдите му и мозъкът е останал без кръв.
— Възможно е… но не беше. Обаче когато я зяпнах и видях, че ме гледа, изпитах адски странно чувство…
— Да?
— Не знам как да го опиша — казва Хокънбери. — Увереност, че с нея скоро пак ще се срещнем на друго място. Някъде далеч от Троя.
Манмът се замисля и двамата, моравек и човек, дълго остават в спокойно мълчание. Глухият шум на огромните бутала — грохот, който на всеки трийсет секунди разтърсва кораба, последван от отчасти усещаното, отчасти чувано съскане и въздишки на грамадните възвратно-постъпателни цилиндри — е станал обичаен фон като тихия шепот на вентилационната система.
— Знаеш ли защо не исках да участвам във вашия полет до Земята, Манмът? — Схоластикът докосва гърдите си през пижамата.
Моравекът поклаща глава. Знае, че Хокънбери вижда отражението си в полирания черен пластмасов визьор, който обхваща предната страна на червения му метален череп.
— Защото знаех достатъчно за кораба, за тая „Кралица Маб“, за да разбирам истинската причина за пътуването.
— Премиер интеграторите са ти съобщили истинската причина — отбелязва Манмът. — Нали?
Хокънбери се усмихва.
— Не. А, причините, които ми изтъкнаха, са си истински, обаче не са истинската причина. Ако искахте да отидете на Земята, нямаше нужда да строите това грамадно чудовище. Вече имахте шейсет и пет бойни кораба в орбита около Марс или между Марс и Астероидния пояс.
— Шейсет и пет ли? — повтаря Манмът. Той знае, че в космоса има кораби, някои от които не по-големи
